Йежи Шчигел
Трънакът (20)

20

До Трънака се добраха по различни пътища. Нямаше ги само Зимек и Бенек. За тяхно най-голямо учудване не завариха в скривалището Абрам. През деня той никога не напускаше Трънака, а освен това днес беше обещал да приготви вечерята. Още повече се учудиха като забелязаха, че печката доскоро е горяла, а от казана, който стоеше върху нея, излизаше пара. Защо Абрам беше оставил всичко и изчезнал? Защо не идват Зимек и Бенек? Бяха много разтревожени.

Витек, който бягаше през градината заедно с Бенек, бе видял как той се спря, а после сви в една странична алея.

— Извиках го — каза, — но той само ми махна с ръка да не спирам. Мислех си, че веднага ще ме догони.

За Зимек знаеха само, че бе тичал последен. Най-много ги безпокоеше изстрелът, който бяха чули отдалече. Може би немците бяха стреляли във въздуха, за да ги изплашат, но от тях всичко можеше да се очаква.

— Ще почакаме още малко — обади се Тадек. — Ако не се върнат, ще отидем да ги потърсим.

Каза гласно това, което всеки от тях мислеше. Минутите течаха бавно. Седяха намръщени, без да могат да съберат мислите си. От време на време някой от тях ставаше, излизаше навън и се взираше в далечината. Но напразно. Наоколо бе тихо и пусто. Никой не идваше. Най-накрая Юрек не издържа:

— Отивам — заяви той.

Всички станаха.

— Някой трябва да остане! — възпротиви се Тадек.

Погледнаха се въпросително. Витек посочи с поглед Стефек. Всички изразиха мълчаливо съгласие. Той наистина не изглеждаше добре. Здравата го бяха ударили с един камък и от разцепената му глава течеше кръв. Беше пребледнял и уморен от продължителното бягане. Държеше на сляпото си око една напоена с кръв носна кърпичка и ги гледаше как излизат един след друг от скривалището. Не се възпротиви. Ушите му пищяха и чувстваше страшна слабост. Дълго време седя и се вслушваше дали няма да чуе нечии стъпки. Най-накрая легна на пейката със свити крака. „Сега ще имам извинение да не ходя на училище“ — помисли си той и неусетно заспа, като продължаваше да държи кърпичката на кървищата рана.

В Трънака настъпи вечерна тишина. Скоро след това пред землянката се появи висока мъжка фигура. Беше Заремба. Огледа се наоколо, а след това внимателно отвори вратичката и се мушна вътре. Трепна като видя лежащия на пейката Стефек. От горното прозорче върху лицето на заспалото момче падаше слаба светлина.

— Ей! — подвикна Заремба.

Никой не му отговори. Тогава той се наведе над Стефек, хвана ръката му, притисната до слепоочието, дръпна я и видя раната. Разтърси го. Стефек изплашено скочи.

— Какво има? Какво става? — викаше сънен той, но като видя Вешек се успокои.

— Къде са другите? — попита Заремба.

— Отидоха да търсят Бенек и Зимек.

— Как така да ги търсят?

— Немците ни подгониха и те изчезнаха някъде.

Вешек не го разпитва повече. Донесе бързо казана с топлата вода, проми раната и лицето му и започна да търси бинт. В скривалището имаше много неща, но бинтът се беше свършил.

— Ела! — каза Заремба.

Кръвта от раната потече по-силно. Вешек много се разтревожи.

— Къде се удари така? — попита го.

Стефек мълчеше.

— Кажи де! — настояваше Заремба.

— Ами така някак си, случайно — измърмори уклончиво Стефек.

— Знаеш ли какво, я по-добре си легни както преди — промени решението си Заремба, — а аз след три минути ще се върна.

Стефек го послуша и още щом сложи главата си на пейката, заспа.

Когато отново отвори очи, в скривалището освен Заремба седеше и Бенек.

— А, дойде ли си! — извика зарадван Стефек. — А къде е Зимек? — попита веднага.

— В Гестапо — отговори кратко Бенек със странно изменено лице.

Стефек дори не трепна. Гледаше го втренчено, сякаш не вярваше на ушите си. Заремба, обезпокоен, ги погледна.

— Сигурен ли си? — попита той.

— С очите си видях. Биеха го по лицето и го мъкнеха в Гестапо.

— Всъщност за какво ви гонеха?

Настъпи продължителна тишина, но никой не му отговори. Стефек, разтревожен за Зимек, дори не чу добре въпроса.

— Ти отдавна ли дойде? — попита изведнъж той.

— Току-що — обясни Бенек.

— Сигурно съм спал много дълго! — каза Стефек.

Заремба погледна часовника си.

— Не много.

Отново проми лицето и раната на Стефек. Докато го превързваше, той каза:

— Не зная дали ще мине без лекарска помощ. Абрам е лекар, само че е на шест километра оттук.

— Как така? — учуди се Стефек.

— Ами ей така — започна твърдо Заремба. — Трябва да си затваряте устата. Арестуваха Зимек, може и вас да арестуват. Не дай боже някой да спомене за Абрам. — И веднага добави: — Видях как хванаха Зимек. Тъкмо се приближавах с колелото и забелязах, че ми маха с ръка да завия — обясни им той, тъй като двете момчета го погледнаха въпросително.

Стефек наведе глава. В скривалището настъпи тишина. Изведнъж Вешек я наруши:

— Ако Зимек се върне, веднага ми съобщете!

Вече се канеше да си тръгва, когато Бенек го помоли:

— Превържи ми ръката, ако обичаш!

Заремба го погледна изненадано.

— Какво става с вас, дявол да го вземе?

Бенек, който до този момент криеше лявата си ръка отзад, сега я измъкна със стон. Цялата беше в кръв.

— Раниха ме — каза тихо той.

— Леле майчице! — извика Стефек, като отвърна поглед от окървавената му ръка.

— Я млъкни бе! — изсъска Заремба. — Да не мислиш, че твоята разцепена глава изглежда по-добре. — И той веднага се зае с раната. — Аз само ще я промия и леко ще я превържа. Не разбирам от тези работи. Ще трябва да взема отнякъде колело, че моето го дадох на Абрам и ще отида при него. След един час сме тук.

Заремба внимателно промиваше раната. Ръцете му леко потреперваха. Не попита Бенек дали го боли, само му каза да си сгъне ръката, за да провери дали костта не е засегната. По всяка вероятност куршумът беше заседнал в раната, тъй като не се виждаше да е излязъл от другата страна.

— С лице ли беше към швабата? — попита Вешек.

— Да. Гледах към Зимек. Тогава един от тях стреля в мене.

— Но какво сте правили вие? — ядоса се Заремба.

— Хвърляхме камъни по колата и изпотрошихме стъклата й — каза Бенек.

— И за какъв дявол ви беше това?! — извика. — Ох, глупаци, глупаци! — мърмореше той, напускайки Трънака.

— Как така Зимек се остави да го хванат? — недоумяваше Бенек. — Та нали бягаше заедно с нас.

— Щом се е спрял да помаха на Заремба, това е било достатъчно, за да го настигнат — каза Стефек.

— Немецът, който се разхождаше с онази дама, хвана един от вестникарите и здравата го напердаши.

— Ама пусна ли го? — попита Стефек.

— Пусна го.

— Е, това е малко по-добре от Гестапо. Боли ли те, а?

— Малко — отговори Бенек. — Като тичах насам, срещнах Мазура. Стоеше пред къщата си. Като видя окървавената ми ръка, искаше почти насила да ме замъкне на лекар, но аз офейках.

— Добър човек е той — обади се Стефек.

— Бързах да ви кажа за Зимек. Другите отдавна ли излязоха?

— Не зная. Може би преди половин час.

— Какво да правим сега? — попита Бенек с болка в гласа.

Стефек не можа да сдържи сълзите си. Не се срамуваше, че плаче. Зимек, най-добрият му приятел! О, боже, боже!

— Да отида ли да потърся другите? — попита Стефек.

— Сами ще дойдат. Къде ще ходиш такъв бинтован? А освен това си бледен като платно.

Бенек се настани по-удобно. Стефек, опрял глава на ръцете си, гледаше в земята.

— От утре няма да ходя на училище — заговори изведнъж той. — Почти всеки ден носех на учителката цветя, най-хубавите, които можех да намеря в хорските градини, а тя отишла в нас и всичко издрънкала.

Бенек неспокойно се размърда и изохка.

— Легни си! — каза Стефек. — Ще ти е по-удобно. Почакай, ще ти сложа повечко мъх и ще донеса чували.

— Недей, остави! И така ми е добре.

— Да не си гладен — продължаваше да се грижи Стефек.

— Е, не съм чак толкова болен де!

— Бенек, искам да ти кажа нещо. От известно време криех от консервите в едно резервно скривалище.

— Знам — прекъсна го Бенек.

— Знаеш ли? — учуди се Стефек.

— Да, веднъж видях и считам, че добре правиш. Самият аз дори сложих няколко.

— За какъв дявол ни е всичко това, като не се знае какво ще стане със Зимек?

Известно време Стефек поглеждаше към Бенек и накрая каза:

— Трябва да отмъстим за него. На всяка цена. И то колкото може по-скоро.

Бенек го погледна в очите.

— Реших това още там — започна той, — когато видях как го бият. Ех, ако имах някаква граната или оръжие, бих ги изтрепал до един. Сигурно щях да загина, но нямаше да им го простя. До такава степен оглупях, че за малко сам не им паднах в ръцете. Исках да му се притека на помощ, като че ли можех с нещо да му помогна.

Повече не говореха, но и двамата мислеха за едно и също нещо — как да отмъстят за своя приятел.