Йежи Шчигел
Трънакът (31)

31

Склонът беше обрасъл с млада дъбова горичка. Само тук-таме се издигаха високи, разклонени борове, покрити сега със сняг. Това вече не беше онзи пръв, предупреждаващ птиците за настъпването на зимата сняг, а дебела снежна покривка, която вероятно щеше да остане чак до пролетта. Тук и там имаше преспи, а малките котловинни и долчинки, предателски скрити под дебелия слой сняг, дебнеха на всяка крачка. Въпреки че възвишението от всички страни беше заобиколено от старата гора, тук духаше силен вятър и от дърветата се сипеха облаци снежен прах.

Момчетата избираха местата, по които имаше най-много заешки следи. Юрек, когото признаваха за голям следотърсач, им казваше къде да слагат капаните. По едно време даже откри пътечка, утъпкана от лисица.

— Елате тук! — извика на Тадек и Кажик, които вече бяха поставили един капан. — Виждате ли, това са следи от лисица. Ето тук една капка кръв, а там друга.

— Виждам — потвърди Кажик. — Сигурно е била ранена.

— Не, аз мисля, че е носила плячка в зъбите си. От това е тази кръв — каза Тадек.

— Сигурно — съгласи се Юрек. — Защото вижте какви дълбоки следи е оставила. Нещо тежко е носила и на места е хлътвала в снега.

— Вярно, че е така — съгласиха се.

— И на нея ли ще й сложим капан? — попита Кажик.

— Много ясно! — каза Юрек. — Обаче трябва да е с железни пръчки, иначе ще ги прегризе.

Намериха няколко подходящи места и там сложиха капаните. Вярваха, че все нещо ще се хване. Само Стефек вървеше след тях с ръце в джобовете и пренебрежително повдигаше рамене.

— Всеки нормален заек още от двайсет метра ще забележи капана — разсъждаваше той. — А да не говорим за лисицата. Нямаше да се казва лисица, ако не беше така.

— И тя може да бъде надхитрена, бъди спокоен! — отговори му Зимек.

Въздухът беше студен и чист. Като дишаха, от устата им излизаха облачета пара. След като сложиха и последния капан, започнаха бавно да се изкачват нагоре.

— Следобед ще падне сняг, ще затрупа следите ни и ще прикрие капаните — предсказваше Тадек, като гледаше към небето.

Погледнаха нагоре. Откъм изток се задаваха тежки, сиви облаци.

— Оттук е много хубаво да се спуснеш със ски — каза Юрек, когато бяха вече на върха.

— Само че откъде да ги вземем? — намръщен се обади Кажик.

— Ще извиеш края на две дъски и ето ти ски — отговори Зимек. — Да пукна, ако не си направя!

— Ами дъски? — попита Метек.

— Малко ли са на болничната ограда и в дъскорезницата?

— А, тези не са хубави — обади се Метек.

— Ти пък много разбираш — сопна му се Зимек.

— Добре де, добре, ще видим какви ще станат твоите.

Като газеха до колене в снега, те тръгнаха през гората към Трънака. Наоколо беше пълно със следи от дивеч. Юрек се умълча и изглеждаше някак си замислен. Студът, снегът и гората му напомняха за Канада такава, каквато я описваше в книгите си Кърууд^[1]. Той беше един от любимите му писатели, чиито романи четеше по пет-шест пъти, а много фрагменти от тях дори знаеше наизуст. Такъв ден като днешния го предразполагаше към мечти. Представяше си, че е някакъв трапер, тръгнал на лов за приключения из обширните прерии на Канада. Мечтаеше за собствена, солидна къща, построена от дебели греди, скрита някъде сред боровете, над едно от многобройните езера. Щом вземеше в ръка книга от Кърууд, мечтите се разгаряха в него като пламък. Тъгуваше за суров, дисциплиниран живот, какъвто беше животът в горите на Канада.

— Хареса ли ти „Стас и Нели“? — попита той Тадек, който вървеше до него.

Тадек вдигна глава. Очите му заискриха.

— Имаш ли и други такива книги? — отговори на въпроса с въпрос.

— Имам и по-хубави.

— По-хубави ли? Какви?

— „Ловци на вълци“, „Ловци на скалпове“ — изреждаше Юрек. — Още днес можем да започнем някоя от тях.

Зимек ги настигна.

— За какво си говорите? — заинтересува се.

— За книги — отговориха едновременно те.

— Тази за Стас и Нели беше много хубава — заяви той с тон на познавач.

— О, имам и по-хубави, ще видиш! За златотърсачи, за войните с индианците — говореше зарадван Юрек, тъй като досега Зимек беше най-ожесточеният враг на книгите и колективното четене.

— Е, — прекъсна го той — ако можехме ние самите да заминем там, тогава щеше да е друго.

Юрек изведнъж се спря.

— Че защо да не заминем?

Всички го заобиколиха с интерес.

— Щом свърши войната, ще си построим голяма лодка и всички, които сме тук, ще заминем за Америка. Ние сме девет души — говореше с увлечение той. — Заедно ще ходим на лов, заедно ще бродим из горите и джунглите. Ще имаме всичко и ще можем да отидем навсякъде. Ще се сприятелим с индианците, ще си построим огромна къща, ще живеем, ядем и спим заедно.

— А откъде ще вземеш оръжие? — намеси се неочаквано Зимек.

— Оръжие ли? Вече имаме една двуцевка. Ще се сдобием с хубави ловджийски ножове. А ако искаме, и истински пушки можем да имаме. Нали Кажик ги е видял в танковете. Само че трябва да се заемем с всичко това.

— Един от пяскарите има пушка. Сигурно ще ни я продаде — добави Бенек.

— Освен това, докато войната свърши — поде наново Юрек — ще минат няколко месеца. През това време ние ще успеем да натрупаме оръжие, боеприпаси — изобщо всичко, което ни е необходимо за такова пътешествие.

— Аз съм готов да замина — заяви Бенек.

— И аз, и аз! — викаха един през друг.

Само Тадек не каза нищо. Когато тръгнаха, той вървеше след тях и мислеше за нещо.

— Веднъж четох за две момчета, които стигнали до Америка, скрити на един кораб — вървейки разказваше Юрек. — Нямали нито пари, нито оръжие. Слезли в Бразилия. Там се скитали известно време из града. Работели където им падне — ту в някоя кухня, ту в магазин, докато веднъж един богат бразилец не ги подмамил в своята плантация, която се намирала навътре в джунглата и после ги принудил да му работят. Те поработили там няколко месеца, но тайно кроели план за бягство. Една нощ откраднали оръжие, два коня, храна и тихо се измъкнали. И от тогава дълги години живеели в американските гори. Сприятелили се с индианците и се прославили като много добри ловци и войници. Най-накрая намерили онзи плантатор и го накарали да напусне джунглата.

— Донеси тази книга, ще я прочетем! — настояваше Гетек.

— Не, най-напред ще прочетем една друга, за Канада. Вече казах на Тадек.

— Ще разпаля печката както трябва, да е топло и ще четем цяла вечер — радваше се Метек.

Тръгнаха малко по-бързо. Когато наближиха скривалището видяха Абрам. Стоеше, облегнат на един бор и сякаш ги чакаше. Отидоха при него.

— Е, какво стана, сложихте ли капани? — попита.

— Сложихме — отговориха хорово.

— Хайде да отидем в Трънака, няма защо да стоим тук! — настояваше Кажик.

— Почакайте! — спря ги Абрам. — Заремба помоли да не слизате там, докато не се стъмни.

Момчетата наведоха глави.

— Обеща да ви донесе нещо за това — добави бързо той.

Те мълчаха и не знаеха какво да предприемат. Беше им трудно да не реагират и се откажат за толкова дълго време от топлия и уютен Трънак, но този път вече знаеха защо на Вешек му беше необходимо тяхното скривалище. Бенек пръв вдигна глава.

— Не искаме да ни плаща! — каза гордо той.

Абрам се усмихна. Обърна се и с неравна крачка тръгна към землянката. От приведената му фигура и от цялото му държание си личеше, че не му беше приятно да им съобщи тази новина.

И изведнъж момчетата разбраха колко близък им е този мълчалив човек.