Йежи Шчигел
Трънакът (10)

10

Юрек се приближи до прозореца. Отвори го широко. От вчера времето неочаквано се промени. Натрупаха се тъмни, тежки облаци и след кратката, внезапно връхлетяла буря, започна силно да вали.

Той протегна ръка през отворения прозорец и откъсна червената ружа, която растеше точно под него. Унесен в мислите си, несъзнателно окъсваше листенцата й.

От дълго време се чувстваше потиснат. Не даваше вид, но онази вечер, в която трябваше да се вземе решение кой да бъде вожд — той или Тадек — му струваше много. „Вярно е, че избягах от дъскорезницата — разсъждаваше Юрек, — но не от страх. Ако знаех, че ще ме помислят за страхливец, щях да стоя там чак до сутринта. Кой можеше да предположи, че Тадек няма да побегне като чуе стрелбата и че ще ни търси!“ Да, той се оказа смело момче, с това беше напълно съгласен, но ги упрекваше, че от такава дреболия направиха цяла история и се нахвърлиха върху него, без да пестят подигравките си. „Фукльо, та фукльо. Дали наистина съм такъв? — питаше се той. — Вождът трябва да бъде твърд, непреклонен, да бди над всички, да може да издава заповеди даже за дребни работи. Ех! А за книгите? По цели нощи четях на свещ, за да мога да им ги разкажа на другия ден, а те така ми се отблагодариха.“ „Прекалено се хвалиш с книгите си!“ От това най-много го заболя. Изобщо не се хвалеше. Не искаше да се възхищават от него. Да, той наистина обичаше книгите и чувстваше нужда да споделя с момчетата това, което беше прочел. Но сега вече никога нищо няма да им разкаже, колкото и да го молят.

Седна до масата на едно разнебитено столче. Пред него лежеше голяма книга с безброй илюстрации „История на полската авиация“. Това беше спомен от баща му.

От съседната стая се чуваше тракането на шевната машина. Той прелисти няколко страници от книгата, но изведнъж стана. Надникна през открехнатата врата. Майка му седеше на машината с посивяло, измъчено лице и шиеше. Затвори тихо, седна пак и се заслуша в шума на дъжда, който барабанеше по перваза на прозореца и звънтеше във водосточната тръба.

Бащата на Юрек и Витек беше подофицер в полската армия, но още в началото на войната изчезна безследно. През първите години все го чакаха да се върне. Писаха до всички лагери за военнопленници, с надежда да го открият, но не попаднаха на никаква следа. Майката вече загуби всякаква надежда. Пред нея дори не можеше да се спомене за него, защото много се разстройваше и това траеше после по цели седмици. Неведнъж я беше чувал да плаче нощем, а после падаше на колене пред кревата и се молеше. Тогава той криеше главата си под възглавницата и запушваше уши, за да не чува хлипането й.

Юрек дълбоко вярваше, че баща му ще се върне.

Прелистваше бавно страница след страница. Гледаше снимките и четеше надписите под тях. Отдавна бе решил, че щом войната свърши, ще постъпи в армията и ще стане офицер. Някога баща му казваше, че ако иска да стане войник, трябва да е честен, смел, дисциплиниран и много, много да знае. Той си записа тези думи на малки парченца пергаментова хартия, сложи ги в картонена рамка и ги закачи над леглото си. Често се питаше: „Какво съм направил, за да стана такъв, какъвто трябва да бъда?“. А ето на, напоследък, въпреки че се бунтуваше срещу обвиненията на приятелите си, някъде дълбоко в душата един вътрешен глас му шепнеше: „Не си съвсем невинен“. Пред този глас не можеше да се защити. Вече внимаваше как постъпва. Стана по-мълчалив. Взимаше думата само тогава, когато беше необходимо и правеше всичко, за да остане в сянка и да не привлича вниманието на другите върху себе си. Искаше да преодолее остатъците от надменността си и да не дава повод за нови обвинения, независимо от това дали са правилни, или не. Изведнъж затвори книгата. Изпита силно желание да бъде сред приятелите си. Сигурно сега седят в Трънака. Открехна вратата на съседната стая.

— Мамо, аз излизам.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Нямам какво да правя тук — отговори уклончиво той. — А къде е Витек?

— Излезе преди малко. Хайде отивай, отивай, само затвори вратата след себе си!

Юрек погледна слабите й, измъчени ръце с дълги пръсти и излезе. Като минаваше покрай вратата на плевника, чу някакъв шум. Блъсна я силно и надникна вътре. Огледа се внимателно наоколо. Плевникът беше празен. „Сторило ми се е“ — помисли си той. Тъкмо се канеше да тръгва, когато затваряйки вратата, видя на бравата прикрепена някаква бележка. Взе я бързо и застана на прага. Беше написана с едри, неравни букви. Прочете я веднъж, после втори път. Очите му блеснаха. Тресна вратата, изтича на улицата и хукна към Трънака.

Дъждът валеше все така силно. Босите му крака разплискваха широките локви. Водата се стичаше по лицето му. Колко е приятно да тичаш в такова време! Вече беше в гората. Прескачаше храстчетата покрай рова и с ръка отръскваше водата от тях. „Сега ще изберат нов вожд — мислеше си. — Нека да е Тадек. Той наистина е смел и не е от тия, които треперят само за собствената си кожа. Ще заприличаме на истинска армия. Най-после ще мога да им докажа, че не съм страхливец.“ На входа каза паролата:

— Огън.

— Сняг — отговори му Метек.

След миг вече беше сред приятелите си. Огледа се смаяно.

— Колко е хубаво и уютно тук! — възкликна.

— А, ето го и нашия, намери се — промърмори Зимек. — Трябваше да дойдеш сутринта да запушваш дупките. Тогава не беше толкова хубаво и уютно.

— Я не се хвали! — каза му Бенек. — Нали дойде, когато почти всичко беше вече поправено.

— Как така поправено? — учуди се Юрек.

— Уважаеми професоре — обърна се Зимек кът Стефек, — обяснете, ако обичате на това момченце какво значи да поправяш покрив, на който има дупки.

Юрек се намръщи. Донесе такава новина, а той… Хвана го яд на Зимек.

— Слушай — обърна се към него, — баба ти те търси.

— Лъжеш! — Зимек подозрително го погледна. — Когато излизах миналата седмица, тя ми каза да вървя където ми видят очите и да не се връщам чак до Коледа.

— Като не вярваш, твоя си работа — измърмори Юрек. — Аз само ти повтарям това, което ми казаха.

Зимек стана и тръгна към изхода.

— Леле, какъв дъжд! — Стефек се закиска. — Е, най-после нещо приятно и за Зимек.

Онзи му се закани. Излезе навън, но след малко надникна в скривалището и каза:

— Само ако си ме излъгал, мисли му! — и изчезна.

— Така му се пада! — избухнаха в смях момчетата, но Юрек веднага излезе и извика:

— Зимек! Върни се!

Входът на землянката беше много стръмен и трябваше да се влиза заднишком. Чуха се стъпки. Стефек, който седеше най-близо, взе едно копие и го насочи към входа. Зимек изрева от болка.

— Паролата! Паролата! — викаше Стефек.

Всички се запревиваха от смях. Зимек побесня. Застана пред Стефек.

— Сега искаш ли да ти дам една парола?

Но Витек, който седеше зад него, силно го дръпна за колана и той със стон се стовари на пейката.

— Помислих си, че някакъв враг влиза в скривалището ни — говореше с надменен и нахален тон Стефек.

— Нося ви важна новина — предотврати бурята Юрек.

Погледнаха го с интерес.

— Каква новина? Казвай по-бързо!

Той извади от джоба си полунамокрената бележка и я разгъна.

— Излизах от къщи, когато в плевника чух някакъв шум. Сигурно тогава са я закачили.

— Ама кой? Кой? — разпитваха го.

— Сега ще ви я прочета.

Юрек се покашля и започна бавно и отчетливо да изговаря думите:

— Нещастници, дрипльовци, крадци и свине…

— Много хубаво е написано — обади се Стефек.

— Млъкни бе! — усмириха го другите.

— … Вие сте едни сополанковци, но много си вирите носа и затова решихме да ви го натрием. Ето защо ви обявяваме война. Ще ви направим на пух и прах! Започваме в понеделник след обяд. Вожд на Пяски — Гръмотевицата.

Зимек избухна в смях.

— Те! Нас! На пух и прах! Ха! Ха! Ха!

Другите му пригласяха, а Стефек подигравателно повтаряше:

— Гръмотевицата! Гръмотевицата! Гръмотевицата!

Когато първата вълна на веселие премина, настъпи тишина. Дадоха си сметка, че цялата тази работа не е шега.

Изведнъж Зимек скочи от мястото си.

— Дайте ми хартия и молив! Аз ще им отговоря така, че ще си глътнат езиците.

— Сядай! — бутна го Бенек. — Няма какво да им отговаряме. Понеделник е след три дни. Трябва добре да се подготвим и това е.