Йежи Шчигел
Трънакът (13)

13

Групата тръгна към Трънака. Метек дори не споменаваше за наранената си ръка. Страхът, който неотдавна преживя, се смени с радост.

Зимек си тананикаше и от време на време се провикваше. Смееха се без причина. Чувстваха се вън от всякаква опасност, а в Трънака ги чакаше богата плячка.

Дъждът престана. Иззад облаците се показа луната. Гладът започна да ги мъчи. Ускориха крачка. Щом влязоха в скривалището, Бенек запали газената лампа, която Тадек беше донесъл от къщи и обръщайки се към Метек каза:

— За проявена храброст и справяне с поставената задача, затова че не се изплаши и остана до края на поста си, от днес си назначен за главен домакин и разузнавач на отряда.

Метек чак се изчерви от похвалата. Изправи се и каза:

— Слушам, вожде!

Юрек подсвирна. Знаеше добре военните правила, а Метек се бе държал като истински войник.

— Ако искаш — добави вече с обичайния си тон Бенек, — можеш да си избереш заместник.

Стефек заподскача на един крак.

— Избери мене! — помоли го той.

— Смотаняк! — промърмори Зимек и го перна с ръка по главата.

— Вземи го — застъпи се Тадек.

Метек се съгласи без колебание.

— По-добре някой друг да стане заместник домакин — недоволстваше Зимек. — Стефек е страшна скръндза. За шест копчета, които му дължах, ме мъчи три седмици. Душата ми извади, докато не му ги върнах.

— Свършено — каза Бенек. — Метек се съгласи вече и точка.

Стефек беше на седмото небе. Веднага забеляза раната на своя началник. В нишата имаха малко бинт. Той бързо го извади и сръчно му превърза ръката.

— Къде я разкървави така? — попита го Юрек.

— Като прескачах портата, закачих с ръката си бодливата тел.

— Как така? — учудиха се момчетата. — Ама ти през цялото време ли беше близо до сградата?

— Когато немците изскочиха на двора, аз се покатерих на дървото и там седях и чаках.

— Имал си късмет — измърмори Тадек.

— Не по-голям от мене — обади се Зимек. — Когато Юрек и Тадек взеха чувала с макароните, отначало ме хвана яд, защото исках сам да го занеса. За тях сложих отвън две кофи с мармалад. Поглеждам през прозорчето, а те вече изчезнали. Взели чувала и кофите. Започнах да тършувам в тъмното и най-накрая напипах нещо кръгло, голямо. Разчовърках го и по миризмата разбрах, че е кашкавал. Взех го под мишница и търся още нещо. Изведнъж бутнах без да искам някаква кутия и тя падна с шум на земята. Вдървих се, защото в същото време зад вратата се чуха стъпки и някой започна да дърпа катинара. Хвърлих се към прозорчето. Спънах се в някакъв сандък. Прескочих го. И до сега не мога да кажа как съм се намерил отвън с кашкавала. Тичах колкото имам сили и чувствах как калта пръска под краката ми.

— Видях те като тичаше, но аз нямаше да успея. Едва беше отминал, когато изскочиха няколко немци с батерии. Докато реша какво да правя, вече беше късно за бягане.

Говореха един през друг и не можеха да се нарадват на плячката. Само Тадек седеше навъсен и като че ли не споделяше общата радост. Гледаше тази камара продукти и си мислеше за бедния Йендрек и за майка си, която от няколко месеца подозрително кашляше.

Бенек забеляза мълчанието му. Известно време внимателно го наблюдаваше, докато най-накрая даде знак на момчетата да замълчат.

— Метек и аз си нямаме никого — започна той сред общото мълчание, — но Зимек има стара баба, Тадек — по-малък брат, а у Кажик и Юрек е също голяма беднотия. Няма да им отделяме. Нека всеки вземе толкова, че да стигне за една седмица на цялото семейство — а след известно колебание добави, — Тадек, а ти винаги можеш да взимаш за Йендрек каквото поискаш и колкото поискаш.

Всички мълчаливо одобриха това решение. Тадек за малко не се разплака. След дълго мълчание Стефек побутна Метек.

— Ще подреждаме ли всичко това? — попита.

— Какво да подреждате? — възмути се Зимек. — Значи вече искаш всичко да прибереш, а?

— А ти какво си мислиш? — наежи се Стефек. — Готов си да изплюскаш каквото имаме за един ден, а после нищо, така ли?

Зимек сграбчи шунката, впи зъби в нея, но изведнъж започна да плюе.

— Пфу, каква гадост! Цялата е в кал. Стефек, това е твоя работа.

Стефек обърна глава на другата страна.

— Бяха много тежки и трябваше да ги влача в калта.

— Няма значение, ще ги почистим — каза Бенек.

— Но къде ще сместим всичко това? — притесняваше се Метек.

— Консервите и бутилките — в мазето — посъветва го Стефек.

— А аз мисля другояче — прекъсна го Тадек. — Мазето трябва да се разшири, да се облицова с дъски, да се направят полички, преградки и тогава всичко ще се смести, дори шунката и сланината.

— Да, ама кога да го направим? — попита Юрек. — Нали утре започваме войната с ония.

Момчетата се намръщиха. Даваха си сметка, че войната може да не свърши в тяхна полза. Ако пяскарите превземат Трънака, ще им заграбят всичко. Значи трябва още сега да намерят такова скривалище, че никой да не може да го открие. Мазето идеално ставаше за тази работа, но беше много малко и все още незавършено.

— Намерих изход — обади се Бенек. Всички се обърнаха към него и при оскъдната светлина на лампата, видяха как се усмихва. — Предлагам да седнем най-после и да се наядем.

Разшумяха се. Десетина огромни парчета сланина лежаха едно до друго. До тях стояха две кофи с мармалад и пита кашкавал. Колебаеха се. Какво да ядат? Метек се наведе, взе една голяма консерва и започна да я отваря с ножа. Гледаха го с гладни очи. Когато тенекиеният капак се отвори, се разнесе приятна миризма. Наведоха се и започнаха да опитват с пръсти.

— Дайте лъжиците! — викаха.

Отвориха още една консерва.

— Ех, сега ако имахме хляб или картофи! — мечтаеше на глас Бенек.

— Днес вече е късно — каза Тадек. — Ще почакаме до утре.

— Можем да сварим клюски. Имаме цял чувал брашно — напомни им Зимек.

— И така ще се наядем — обади се Стефек.

— Аз нали ви казвах, че на тоя ще му се свиди за всичко — прихна Зимек. — Стипца. Десет години ще разпределя това ядене.

Стефек току-що беше отворил една консерва, но по-малка.

— На, яж да ти приседне дано! — каза той като я подаваше на Зимек.

Той бързо я взе и чак изръмжа от удоволствие.

В този момент някой тропна на вратичката. Втрещиха се. Това сигурно са немци! Зимек, който седеше точно на входа, извади от джоба дългия сгъваем нож и подпря вратата с рамо. Витек последва примера му. Бенек загаси лампата. Настъпи гробна тишина. Някой напираше да влезе и чукаше. Не се обаждаха. В тъмното не виждаха посивелите си от страх лица. Чукането ставаше все по-настойчиво. В настъпилата тишина се чуваше само шумът на проливния дъжд. Някой силно буташе вратата. Зимек я подпираше с гръб така, че от усилие чак скърцаше със зъби.

— Ей, момчета! — чу се отвън.

— Пфу, кой ли е това, дявол да го вземе! — Но веднага им олекна.

— Кой е? — остро попита Зимек.

— Не се бойте, пуснете ме! Свой! — подвикна нощният гост.

— Пуснете го! — викна Кажик. — Запалете лампата! Знам кой е.

Бенек търсеше кибрит, Юрек светна с фенерчето си. Най-накрая блесна клечка кибрит. Но Зимек не се отместваше от вратата.

— Кой е? — попита пак той.

— Свой, пуснете ме!

Кажик прескочи купчината консерви и отмести Зимек.

— Дръпни се бе! — викаше. — Казах ти, че знам кой е.

Когато човекът влезе вътре и Юрек го освети с фенерчето си, Тадек позна Абрам. Неговите характерни, еврейски черти лесно се запомняха.

Той беше целият мокър. Стоеше и трепереше така, че чак зъбите му тракаха от студ.

— Моята дупка се напълни с вода — каза. — Седях под едно дърво в гората, но така измръзнах и се намокрих до кости, че накрая реших да дойда при вас.

Зимек го гледаше подозрително. Бенек запали лампата и също внимателно наблюдаваше новодошлия.

— Спомняте ли си онази вечер, когато Тадек го ухапа кучето? — говореше разпалено Кажик. — Тогава немците търсеха този… — запъна се, — този човек.

— Добре, добре — прекъсна го Зимек. — Нали му носеше супа. Спомняме си, разбира се, много добре си спомняме.

— Добро момче, много добро момче — каза Абрам, като гледаше Кажик, който се изчерви от неудобство.

Момчетата бързо се окопитиха. Зимек залости вратата.

— За в бъдеще трябва да приспособим някакъв железен прът или нещо друго, тъй като в скривалището може много лесно да се влезе.

Абрам го погледна. Онзи му се усмихна.

— Ако знаех кой сте, изобщо нямаше да подпирам вратата. Помислихме, че са немци — и той посочи купчината консерви и другите продукти: — Това е от техния склад.

Абрам зацъка с език от учудване.

— Тази вечер, преди малко — добави Метек.

Витек стана от пейката и предложи мястото си на госта.

— Трябва да приберем всичко това — каза Бенек. — Няма откъде да мине човек.

Абрам не седна. Вероятно искаше да им каже нещо, но се колебаеше.

— Не зная — започна нерешително той — дали ще искате да ме приемете във вашето скривалище. Няма да е за дълго — добави веднага. — Само малко да се посъвзема и ще продължа по-нататък — там, където вече ме чакат.

Обърнаха се към Бенек. Той се окашля и каза смутено:

— Място имаме достатъчно, пък сега и някои други неща не ни липсват.

— Заремба — продължи Абрам — искаше да живея у него, но там все пак е град, има хора.

— При нас е по-хубаво, отколкото при Заремба — похвали се Зимек.

Гостът се отпусна тежко на пейката. Започна да съблича мокрото си сако и ризата. Кажик взе дрехите му и каза:

— Събуйте си и панталоните. В кухнята има сухи дърва, ще разпаля печката и след малко всичко ще е изсъхнало.

Абрам ги погледна смутено.

— Няма какво да се срамувате — каза с обичайния си тон Зимек, като поглеждаше закачливо Стефек, сякаш търсеше опора в него.

— Сигурно сте гладен? — попита го Тадек.

В отговор мъжът нерешително се усмихна. Веднага след като попита, на Тадек му стана неудобно. Човекът беше толкова измършавял, че въпросът му прозвуча глупаво.

Другите, вероятно, си помислиха същото, тъй като Бенек каза:

— Витек, изтичай за вода! Ще сварим макарони.

— Ама не си правете такъв труд заради мене!

Но Витек вече беше станал. Отиде тихо в кухнята, взе кофата и след малко изчезна в гората.

— Добро момче, много добро момче — прошепна Абрам.

Всички се чувстваха някак си особено. Възрастен, сериозен мъж, а е такъв безпомощен и чака те да му помогнат. Неговото плахо държание ги притесняваше. Ако се отнасяше към тях като Заремба — сурово, решително — щяха да се чувстват по-свободно.

По едно време Зимек неочаквано се наведе и взе една голяма, издута бутилка. Стефек се окашля и го погледна заплашително.

— Юрек, я прочети какво пише тук!

Но бутилката взе Абрам. Наведе се към лампата.

— Шампан — прочете на френски той и неочаквано се засмя високо и сърдечно.

Зимек се смути.

— Ама това не е ли за пиене? — попита той.

Абрам се смееше още по-силно.

— Шампан, шампан — повтаряше той.

— Сигурно не е „шам пан“, а „сам пан“^[1] — поправи го Стефек, който през живота си не беше чувал за такова вино.

Бенек и Зимек се разсмяха по-силно и от Абрам. Стефек се намръщи, а когато онези се успокоиха малко, промърмори:

— Всичко това трябва да се прибере. „Сам пан“ или „шам пан“ все за нещо ще потрябва — завърши той като грижлив домакин.

— Шампанското, момчета, е най-хубавото вино на света — започна Абрам. — Пият го богатите хора и то при тържествени случаи.

Зимек примляска с уста.

— Водка съм пил — обади се той, — но вино още не съм.

— То е като лекарство — продължаваше гостът, като почукваше бутилката. — Жалко е да се пие такова вино.

— Че защо да е жалко? — прекъсна го Стефек. — Никой от нас не е болен.

Зимек смаяно го погледна. Заместник домакинът обаче взе бутилката от Абрам и заяви:

— Щом това е чак толкова хубаво, нека полежи в мазето.

— Дай я! — изръмжа Зимек и издърпа бутилката от ръката му. После извади от джоба ножа си, скъса горната опаковка, изстърга лака и започна да вкарва тирбушона.

— Внимавай, ще изгърми! — предупреди го Абрам.

Пенливата, светла течност напълни канчето. Замириса на цветя. Зимек не изля всичкото вино, а остави малко в бутилката и без да гледа другите, започна да пие. След кратко колебание Метек подаде канчето на госта. Той го взе, повдигна го нагоре и каза:

— За вашето бъдеще, момчета!

За какво бъдеще говори? Не го разбраха и сконфузено наведоха глави. После пиха и другите: Бенек, Тадек и Метек. Само Стефек седеше навъсен. Дадоха му канчето почти празно, беше останало малко на дъното. Но той не пи. Държеше го в ръцете си и чакаше. Когато се върна Витек с водата, Стефек му го подаде с жест на настойник и каза:

— На, пий, но ми остави малко!