Йежи Шчигел
Трънакът (6)

6

Когато Кажик и Метек отидоха на сбирката, всички момчета, с изключение на Гетек, бяха вече там. Осеяното със звезди небе и голямата, жълта луна разсейваха тъмнината.

— Развали ми и двете въдици — говореше ядосано Бенек на Зимек. — Сега нямам с какво да ловя.

— Ей, чудо голямо! Кордата беше стара и връзвана най-малко на двайсет места. Кукичките ще ти ги върна утре, а пръчки за въдицата можеш да си отрежеш в гората, колкото си искаш.

— Да си отрежа, така ли? Ти ще ми отрежеш! Да не съм ги счупил аз!

— Да не беше дразнил оня дядка! — вбеси се Зимек.

— Ти започна пръв — настояваше Бенек. — Хвърляше камъни по плувките му. Казвах ти да престанеш, но като не разбираш от дума…

— Добре де, млъкни вече! — изръмжа Зимек. — Утре ще ти върна и двете въдици. Ще си продам финския нож и ще ти купя и корда, и кукички.

Другите мълчаха. Вината на Зимек бе очевидна. Ако не беше дразнил стария рибар и не бе хвърлял камъни и пръчки, ако не беше го обиждал, нямаше да им счупи въдиците и да ги изгони от Висла. Вярно, че и те му помагаха, но той пръв започна.

— Колко искаш за финския нож? — попита го Кажик.

Всички го погледнаха. Откъде ли пък има пари?

— Сто и двайсет — промърмори неохотно Зимек.

Стефек подсвирна от учудване.

— И петдесет не струва — намеси се Метек.

— Струва повече от тебе — отсече Зимек.

— За четирийсет съгласен ли си? — На Кажик отдавна му се искаше да си купи хубав нож.

Неговото ножче, което представляваше всъщност една стара чекийка, се беше изтъпило и вече не ставаше за нищо. Срамуваше се дори да го извади от джоба си.

— Абе я изчезвай! — промърмори Зимек. — Ако ми дадеш седемдесет и твоята чекийка, ще ти го продам.

Метек сръга Кажик.

— Откъде ще намериш толкова пари бе?

— От тебе.

— Нямам, Вешек ги взе.

— Пфу! — плюна ядосано Кажик. — А ти защо му ги даде?

— Ами какво да правя? Видя ги и ги взе. Каза, че щял да ми ги върне.

Кажик посърна. Финският нож струваше и повече от сто. Днес можеше да даде на Зимек тридесет и пет и своето ножче, а след няколко дни останалите.

— Ами, ще ти ги върне! — каза мрачно той, без да погледне Метек.

Тадек свиреше с една тревичка. Юрек се пошляпваше по коленете и се вслушваше в разговора. Най-накрая другите ги забелязаха, че мълчат и си спомниха за какво са се събрали тук. Обаче никой не се решаваше да заговори за най-главното. Само Стефек току повтаряше: „Хайде да започваме вече, да започваме!“. Но не беше наясно за какво точно става дума.

— Хайде да започваме — продължаваше да мърмори той, легнал по корем, като се удряше с пети отзад.

— Я си затваряй човката! — ядоса се Бенек.

— Днес май му се яде бой — изсъска Зимек.

Стефек бързо и ловко седна по турски, като другите.

— Само се опитай! — казаното прозвуча така, сякаш беше изскърцал със зъби.

Зимек се засмя.

— Това да не ти е играта на копчета^[1], дето спечели веднъж.

Стефек си подсвиркваше ядосано през зъби.

— Не го закачай! — каза Бенек на Зимек, който вече беше вдигнал ръка.

Обаче Стефек, вместо да се дръпне от Зимек, се приближи още повече до него.

На Кажик му омръзна цялото това чакане.

— Е, какво, ще решаваме ли нещо? — попита високо той.

Всички се раздвижиха и впериха в него очи.

— Юрек или Тадек? — направо попита Кажик.

— Защо пък Юрек или Тадек? А не може ли Зимек? — заговори двузначно Стефек.

— Не го дразни, защото втори път няма да те защитавам! — скара му се Бенек.

— Трябва да изберем Тадек. Юрек започна много да си вири носа — делово обясни Метек.

Досегашният им вожд скочи от мястото си.

— Кога съм си вирил носа? — попита предизвикателно той.

— Непрекъснато — отговори му спокойно Кажик.

— Вчера край огъня — продължи Метек — се беше надул като пуяк и само командваше: ту съчки добавете, ту огъня изгасете, като че ли ние не можем да го направим и сами, без твоите команди.

— Така е, така е — подкрепи го Бенек. — Много си станал нафукан напоследък.

Юрек отвори уста, но не можа да каже нищо. Почакаха малко. Мислеха, че ще избухне, ще започне да се ядосва, да ги нарича какви ли не, но той само сумтеше, засегнат на най-чувствителното място.

— Вчера се изплаши и пръв се изпари от дъскорезницата — каза Кажик.

— Пукотевицата го изплаши — подиграваше се Зимек.

— Прекалено се хвалиш с книжките си — довърши Стефек.

Чувстваха колко страда, но не го жалеха и продължаваха да го упрекват.

— Вчера, когато искахме да хванем Гетек — каза Метек, — ти си избра най-силните: Витек, Зимек и Бенек.

— Ами страх го беше — подиграваше се Зимек. — Затова гледаше и аз да съм там.

Витек, който седеше с някакво философско спокойствие, се размърда, но вместо него взе думата Тадек.

— Аз не искам да стана вожд. Изберете някой друг. Според мен може да си остане Юрек.

— Аз също не искам — каза Юрек и почувства известно облекчение.

— Че за какво ни е вожд? — попита Бенек. — Ще минем и без него. Тъкмо ще има по-малко шум и бъркотия.

— Съгласен съм, но ако ме направите главатар — шегуваше се Зимек.

— Ама преди това трябва да си намериш подходяща компания — кискаше се Стефек.

Но на всички някак си им олекна. И наистина, за какво им е вожд? Кажик обаче беше на друго мнение.

— Не може без вожд — упорстваше той. — Нали все някой трябва да заповядва къде да се отиде, какво да се направи.

— И без това ще минем — отряза го Зимек.

Момчетата се замислиха. Може би пък наистина не трябва да избират вожд?

Дори Кажик започна да се колебае дали си струва да настоява още и тайно си мислеше: „Тадек не иска да стане вожд, Юрек вече не е подходящ, но кой знае дали няма пак да си остане. Най-добре да не е нито единият, нито другият“.

Не разговаряха повече по този въпрос. Нощта беше топла и светла. Момчетата бъбреха и нямаха намерение да си отиват в къщи.

Тази вечер Кажик и Метек бяха прекалено мълчаливи. Искаше им се да се похвалят с тайната си, но беше невъзможно. От време на време Кажик поглеждаше към гората и се питаше дали Вешек Заремба няма да мине на връщане оттук. Но не се виждаше никой.

— Къде да спя днес? — каза неочаквано Бенек. — Тая дърта вещица Литвинска е заключила тавана с десет катинара, а при Зимек в бърлогата е такава теснотия, че не се трае.

— Вижте, вижте, пада една звезда. Ето я, идва право към нас.

Всички погледнаха нагоре и я проследиха с поглед. Внезапно звездата угасна.

— Ще пренощувам тук — каза Бенек. — При Зимек е задушно, направо главата ти се пръска, а сега е толкова топло.

— И аз, и аз — подхванаха и други.

— Ей, колко ще е хубаво — Бенек чак стана от мястото си, — да си построим къща, наша, собствена, истинска, от която никой да не може да ни пъди. Тогава най-после ще престанем да се мъкнем по всички тия дупки. А сега какво — на който му скимне и кучето си насъсква срещу тебе, а напоследък и с полицията ме заплашват.

— Че аз да не би да съм по-добре от тебе? — прекъсна го Зимек. — Баба ми и козата спят под един покрив. Отгоре на всичко и аз им заемам единия ъгъл. Вярно, че е тесен като ковчег, но все пак ги притеснявам.

— И аз бих искал да имам дом, ама такъв истински, съвсем истински — почти прошепна Метек.

— Трябва да си направим някаква палатка — каза Зимек, — та хем през нощта да има къде да преспим, хем през деня като завали да може да се скрие човек. Ще се мушнем вътре и ще си седим. Толкова ще бъде приятно — дъждът ще се стича по палатката, а ние ще играем например на карти.

— А, не — прекъсна го Метек. — Аз мисля, че трябва да си построим нещо по-здраво, а не палатка. Нещо такова, където ще може да се живее по всяко време — и зиме и лете.

Момчетата се разшумяха. Започнаха да се надвикват и всеки даваше мнение къде и как да се построи това жилище. Юрек вече го наричаше блокхаус, вигвам, други пък блиндаж и крепост.

Това продължи дотогава, докато Тадек не спря този поток от мечти.

— Е, и къде да го направим? — попита делово той. — Ние ще го построим, а други ще дойдат и ще го разрушат.

Всички помръкнаха. Така си е, изобщо не се сетиха за своите неприятели, а те не бяха малко — цяла шайка момчета от Пяски, а също и бандата на вестникарчетата. Изведнъж Кажик скочи от място си.

— Знам къде!

Погледнаха го с интерес, примесен с известно недоверие.

— В Трънака! — извика той. — Отдолу! Ще го изкопаем!

От тези думи момчетата се възпламениха като барут. Наскачаха.

— Браво! Браво! Да живее Кажик! Да го вдигнем на ръце!

— Тихо бе, тихо! — викаше Тадек, който до този момент бе седял спокойно. Но сега и у него пламна жаждата за нови приключения. — Ще започнем веднага! Още днес!

Обхвана ги някакво безумие. Изтичаха до Трънака. Тук обаче за момент замълчаха. Бодливата планина от клони беше толкова гъста, че им се стори невъзможно да си пробият път в нея. Но първоначалният им ентусиазъм бързо се възвърна.

Трънакът се простираше на около тридесет метра. Обиколиха го, като търсеха най-подходящото място, откъдето можеше да се доберат до вътрешността.

— Ето тук! — провикваше се някой от тях.

Те дотичваха, оглеждаха мястото.

— Не става — казваха.

После друг се провикваше:

— Тук, тук! Идеално е, елате да видите!

Момчетата отиваха, но и това място не им се виждаше подходящо. Изведнъж Стефек сложи пръсти в устата си и изсвири.

— Открих! — крещеше той с всичка сила. — Открих!

Всички хукнаха натам. Мястото беше прекрасно. Близо до него растяха няколко по-големи храсти и млади борчета. Те образуваха нещо като естествена преграда, която щеше да ги скрива от очите на враговете. Това местенце беше така замаскирано от всички страни, че решиха веднага да започнат работа. Нужни им бяха лопати и секири. Разпръснаха се.

Тадек тичаше с всички сили. Тяхната къща беше най-близо. Реши да се върне пръв и пръв да започне работа. „Цяла нощ — мислеше си той — ще копая, а утре ще помагам на мама.“ Днес не изпитваше угризения на съвестта. Майка му сама каза: „Хайде, върни да играеш!“. През целия ден правеше не само това, което му възлагаше, но дори изпреварваше мислите й. Беше щастлив. Когато влезе в дворчето, в кухнята още светеше.

— Мамо! — извика той още от вратата.

Тя тъкмо привършваше прането. С уморени движения изливаше водата от коритото в кофата. Тадек й помогна. Грабна кофата, и изтича навън да изхвърли водата.

— Мамо — продължи той като се върна, — в гората ще си изкопаем чудесно скривалище. Само не казвай на никого! Днес ще позакъснея.

Тя го погледна.

— Отивай, но бъди внимателен!

От благодарност, Тадек се хвърли на шията й. След това си взе едно парче хляб.

— Ще изнеса коритото — каза той.

Грабна го с една ръка като перце и се затича към килера. Сложи го в ъгъла, после взе секирата и триона и хукна към Трънака.

Пръв обаче до Трънака дотича Бенек. Знаеше, че до мазето на Литвинска стои една лопата. Реши да я вземе, докато построят землянката. Мечтата за скривалището така го бе развълнувала, че цялото му лице пламтеше от радост. По пътя от Трънака до Литвинска и обратно тичаше така, сякаш му бяха израснали криле. Искаше пръв да пристигне на мястото. И сега, докато чакаше приятелите си, мислеше: „През зимата ще натрупа сняг, вятърът ще вие, а ние ще си седим спокойно вътре. И печка ще си направим“.

Тадек дойде втори, от което малко се огорчи. След малко дойдоха Витек и Зимек, после Юрек и Метек, а най-накрая умореният и запъхтян Стефек. Носеше лопата. Тадек вече се канеше да сече, но Зимек го хвана за рамото.

— Чакай! Най-напред трябва да подкопаем отдолу. Иначе как ще стигнем до средата?

Те отмериха нужната ширина и дължина.

— Чакайте, чакайте — замисли се Метек, — а какво ще правим с изкопаната пръст? Не можем тук да я изсипваме, ще личи.

— Ами да я изнасяме с чувал или с кофи някъде по-далече оттук — предложи Юрек.

— Една част можем да изсипем в храстите. Там никой няма да забележи — обади се Кажик.

Започнаха да копаят. Засега изсипваха пръстта в гъсталака и малко по-далечко от набелязаното място, а Витек през това време изтича за кофа и чувал. За всички нямаше работа и затова се трудеха на смени. Представата им за бъдещата землянка започна да се оформя чак сега. Решиха да изсекат част от храстите в средата, а след това по малко да подкопаят дъното на рова. Всеки работеше за четирима. Нямаше желаещи и нежелаещи — всички правеха каквото трябва.

Дойде Витек. Започнаха да пълнят кофата с пръст. Докато едните пълнеха чувала, другите изсипваха кофата. Подкопаването не продължи дълго. Сега работеха вече по-внимателно.

— Не пипайте храстите отстрани! — съветваше ги Тадек. — Трябва да се подкопае още по-дълбоко и чак тогава да се сече.

— Със секира няма да може — каза Бенек.

— Нищо — говореше разгорещено Тадек. — Ще ги режем с триона. Моят е остър като бръснач.

— Ами нали ви донесох секач — напомни им Кажик.

— Вярно бе! — зарадваха се те.

— Все пак аз бих изсякъл първите храсти — говореше Зимек. — Иначе как ще влизаме вътре?

— Не знаеш ли как? — обясни му Юрек. — По корем. Входът трябва да е малък. Засега е по-голям, но после ще го засипем, ще го обградим с чимове и никой няма да се досети, че се влиза оттам.

— Е, кой ли пък има да се сеща? Жива душа не се мярка насам. Ама както искате…

Зимек само махна с ръка.

Но щом започнаха изсичането на твърдите като камък трънаци, се появиха нови затруднения. Острите тръни се забиваха в телата на момчетата. Вярно, че си светеха с фенерчета, но въпреки това целите им ръце бяха изподраскани и се налагаше да се сменят непрекъснато, за да си вадят трънчетата. Независимо от всичко ентусиазмът им не спадаше. Почиваха си, сменяха се и продължаваха да работят все така упорито. Времето летеше бързо. Изведнъж като изпод земята пред тях застана Заремба. Появи се така неочаквано, че те се втрещиха.

— Какво правите тук? — попита ги той.

— Не е твоя работа! — отряза го Зимек.

— На него може да му кажете — обади се Кажик.

— Не може, а трябва — отговори Вешек, — иначе ще ви изгоня оттук.

— Хайде, не ни плаши толкова де! — измърмори Зимек.

Вешек се засмя.

— Юнаци сте вие! Като не искате да кажете, не казвайте. Лека нощ — и изчезна зад храстите така внезапно, както се беше появил.

— Той е свой човек.

Метек се опомни навреме. За малко да издрънка защо Вешек е свой човек.

— Така е, той може да знае — подкрепи го Кажик.

Продължиха да работят без почивка.