Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tarnina, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Ани Божкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Йежи Шчигел
Заглавие: Трънакът
Преводач: Ани Божкова
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: Полски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: Роман
Националност: Полска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Излязла от печат: февруари 1982
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Красимира Димчевска
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1609
История
- — Добавяне
17
Гетек не беше доволен от задачата, която му възложи Бенек. Докато другите седяха в скривалището и чакаха да започне тържеството в чест на победата, той с копие в ръка обикаляше Трънака и се взираше в тъмнината.
Считаха, че неприятелят няма да посмее да ги нападне още веднъж този ден, но за всеки случай решиха да бъдат нащрек.
През последните дни Гетек бе потънал в горчиви размишления. И едните и другите го презираха като предател и само гледаха да го срещнат някъде и да го набият. Мъкнеше се самотен, далеч от всички, изложен на непрекъсната опасност и сам се ненавиждаше. Какво ли не би дал да заличи онзи миг, когато се скара с приятелите си при огъня и в яда си отиде да ги обади на Мазура. Още щом застана пред него, разбра вината си.
За щастие, сега пак е заедно с тях. Показа им, че не е страхливец. Воюваше наравно с всички. Вече ходеше с изправена глава и стъпваше по-бодро. Като нощен часовой се взираше в тъмнината.
Откъм Трънака се чуваше глъчка. Гетек се опитваше да различи гласовете. Това май е Зимек. Но за какво говори? Затаи дъх, напрегна слух и тогава изведнъж чу някакъв шум. Сърцето му силно заби. Ясно беше, че някой идва насам. Наведе се над входа и тихо подсвирна. Бенек и Витек веднага изскочиха навън. Една черна фигура се мярна съвсем близо до тях. Гетек вдигна копието си, готов да нападне.
— Абрам! — тихо подвикна Бенек.
— Да, аз съм — отговори приглушен мъжки глас.
„Кой ли е този Абрам?“ — помисли си Гетек, като се опитваше да различи фигурата му в тъмнината.
— Пази добре! — каза Бенек, като изчезна след мъжа и Витек в землянката.
Слабата светлина, която излизаше оттам угасна. Затвориха вратичката. Абрам, Абрам. Какво странно име. Кой ли беше той? Тръгна да направи последната си обиколка. На обсипаното със звезди небе грееше луната. Над главата му прелетя прилеп. От възвишението видя далечните светлини на градчето. Вървеше все по-бавно. След всичко преживяно през този ден той се почувства уморен! С удоволствие би седнал сред приятелите си в Трънака, би разговарял за спечелената битка и вдишвал апетитната миризма, която се носеше от кухнята. Тъкмо се канеше да седне, за да му поотпочинат краката, когато в гората за миг светна фенерче. Нима бяха пяскарите? Отмина няколко хвойнови храсти и тихо почука на вратичката.
— Някой светна с фенерче в края на поляната.
— Сигурен ли си? — попита го Зимек.
— Съвсем.
— Излизайте! — даде команда вождът.
Измъкнаха се навън, като се оглеждаха наоколо.
След малко пак блесна светлина, но вече по-близо до тях.
— Метек, Стефек и Гетек да пазят тук! Другите след мене! Трябва да ги заобиколим и да ги хванем — заповядваше Бенек.
Пръснаха се на всички страни. Светлинната пак блесна. Едно, две, три — сякаш някой даваше сигнали. Юрек виждаше фигурата на Бенек. Фенерчето светваше от време на време. Вече бяха съвсем близо. Залегнаха, като чакаха още веднъж да светне, за да скочат и хванат врага. Напрегнатото очакване трая няколко минути. Изведнъж Юрек приклекна. Иззад храста излезе невисока фигура и тръгна право към него. Когато се приближи на около една крачка, той скочи, но някакви силни ръце го блъснаха встрани. Фенерчето освети готовия за нов скок Юрек. В това време и другите момчета се притекоха на помощ и за миг повалиха тайнствения посетител. Зимек изтръгна от ръцете на неканения гостенин фенерчето и насочи светлината право в очите му.
Това беше Рижия Мачек.
— Пуснете ме! — каза спокойно той. — Не съм участвал във войната и не съм дошъл да се бия с вас.
— А какво правеше тук? — Зимек се наведе над него.
— Пуснете ме и ще ви кажа!
Позволиха му да стане.
— Казвай! — заповяда му Зимек.
— Ще прекратим войната — каза Рижия Мачек, — ако пуснете още сега Скакалеца.
— Какво? — учудиха се те. — Скакалеца ли?
— Офейка заедно с другите. Не е при нас — обясни му Бенек.
— При вас е — упорстваше онзи. — Претърсихме всички кътчета и никъде го няма.
— Сигурно се срамува от поражението и се е скрил в миша дупка — подигра се Зимек.
— Вие трябва да се срамувате. На Пенчек целият му гръб е изпорязан.
— Да не се е мъкнал тук. Кой започна пръв? — попита сурово Тадек.
Рижия мълчеше.
— Пуснете Скакалеца! — каза той след малко.
— Стига си упорствал! — отговори му Бенек. — Казах ти, че го няма тук и точка.
— Дай ми фенерчето! — обърна се Рижия към Зимек.
— Как не!
— Дай ми го! Не съм дошъл тук като враг.
Бенек взе от ръцете на Зимек фенерчето.
— Дръж!
Рижия го взе и без да каже дума тръгна към гората.
— Елате утре! — извика Зимек, обаче онзи не му отговори. Само някъде между дърветата блесна светлина.
— За днес ще имаме спокойствие — заяви вождът. — Главата си залагам, че до утре нищо не заплашва Трънака.
Освободиха Гетек от пост. Когато влязоха в скривалището, Кажик още вареше макароните. Той дори не бе забелязал, че са излизали. Беше сложил прекалено много макарони в казана и сега непрекъснато му кипяха и загаряха. Трябваше все да ги бърка. Абрам седеше точно под лампата и се мъчеше да чете някаква книга. Като ги видя, я затвори.
— Какво става? — попита.
— А, нищо особено. Пяскарите си търсят вожда. Изчезнал е някъде — обясни Тадек.
Юрек се приближи до Абрам. Гледаше книгата, която той държеше в ръката си и го попита:
— Коя е тази книга?
Абрам се усмихна и отговори:
— Тази книга трябва да я прочетат всички, които са принудени да бъдат далече от хората — като мене например. Тя учи на смелост и умение да се справяш с трудностите, а също така съветва как да издържиш на най-лошото.
— Какво й е заглавието? — разпитваше Юрек.
— „Робинзон Крузо“.
— Знам я! — извика зарадвано той. — Чудесна книга, много е интересна. Прочетох я на един дъх.
— Разкажи ни я! — предложи Метек.
Но в този момент, пъшкайки, Кажик внесе огромния казан с макароните. Вътре плуваха парчета месо, а парата, излизаща от него, миришеше приятно. Беше им трудно да повярват, че това е за тях, че след малко ще гребат с големите лъжици от съдовете и ще заситят изгладнелите си стомаси. Макароните бяха гъсти и добре сварени. Разпределяше ги самият Бенек.
Най-напред той подаде една препълнена чиния на Абрам и каза:
— Днес ще ядеш отделно.
Всички го погледнаха одобрително. Тъй като съдовете не достигаха, ядяха по няколко души заедно. Обикновено към чинията на Абрам винаги се присъединяваше по някой, но днес ядеше сам, тъй като не беше на обяд и Бенек постъпи справедливо като му даде двойна порция. След миг лъжиците ожесточено затракаха. Не можеха да се въздържат и гълтаха горещите макарони. Духаха, но всеки се страхуваше да не би съседът му да се възползва от това забавяне и затова ядяха бързо, като пареха устата си.
Стефек гледаше макароните с известно съжаление и вероятно пресмяташе колко още са останали в мазето. Зимек веднага се възползва от неговата замисленост и ускори темпото. Макароните в канчето намаляваха с невероятна бързина.
Докато ядяха, газената лампа изгасна. Седяха в тъмното. По този повод избухна даже кратка разправия. Кажик трябваше да донесе от къщи газ, но в бъркотията преди битката съвсем бе забравил за това и сега се опитваше да се защити от упреците. Обясняваше, че и в къщи се е свършила и самите те седят на тъмно, но Стефек го разобличи.
— Преди няколко дни — каза той — видях у вас в плевника цяло бидонче, някъде около три литра.
От яд Кажик чак изскърца със зъби. В това време Зимек премести канчето така, че Стефек да не може да го достигне с лъжицата си. Но онзи се оправи бързо. Извади от джоба си кутия кибрит и запали една клечка. Другите веднага видяха маневрите на Зимек и той ще не ще трябваше отново да яде заедно със Стефек.
Вътре в скривалището не достигаше никакъв шум. Нощта беше тиха. Когато оставиха лъжиците, за момент настъпи такава дълбока тишина, че чуваха собственото си дишане. В гъстия мрак чувстваха само присъствието на другите до себе си. Очите им не различаваха никакви предмети.
Изведнъж сякаш нещо точно до тях изстена.
Вцепениха се.
Приличаше на стон, на изскърцване, но във всеки случай беше доста обезпокояващо, а кой знае — може би вещаеше някаква опасност. Напрягаха слух, за да чуят дали няма да се повтори. Тишината ставаше непоносима. Зимек не издържа.
— Това е духът на Скакалеца — каза той, но сам не можа да познае гласа си — толкова беше променен. Искаше да се пошегува, обаче това, което каза, не прозвуча много весело и никой не се засмя.
— Кой е този Скакалец? — попита спокойно Абрам.
— Вождът на нашите неприятели. Враг — почти едновременно му обясниха те.
Спокойствието на Абрам разсея напрегнатата атмосфера.
— Да излезем навън! — предложи Тадек. — За да сме спокойни, ще обиколим Трънака, че току-виж ни нападнали пяскарите.
Витек отвори вратичката. В мрака се открои един малко по-светъл квадрат. Пръв се измъкна Зимек. Сърцето му силно биеше. От неуместната шега за духа на Скакалеца самият той най-много се бе изплашил.
Нощта не бе много тъмна. Стояха един до друг, с изключение на Абрам, който остана в Трънака. Почувстваха известно облекчение. Там вътре, като че ли бяха херметически затворени в някаква кутия, а тук подухва лек ветрец, звездите блещукат и клоните на дърветата се поклащат.
Изведнъж се вцепениха. Пред тях се появи някаква фигура.
— Аз съм, Яцек.
Отдъхнаха си. Наобиколиха го.
— Едва ви намерих бърлогата, дявол да го вземе! — каза той.
— За какво си дошъл? — попита го някой.
— Искам да говоря с вожда ви. С никой друг обаче, само с него — заяви надменно той.
— Аз съм. Казвай какво има! — Бенек излезе пред момчетата.
— Вземи един от твоите и да се отдалечим. Там ни чака Рижия. Ще поговорим.
— Той те търсеше.
— Знам, срещнах го.
— За какво ще говорим?
— За мира.
За момент се поколебаха. Най-накрая Бенек се обади:
— Останете тук! Ако има нещо, ще свирна. Тадек, ела с мене!
На десетина метра от тях наистина стоеше Рижия Мачек, облегнат на едно дърво.
— Какво има? — попита Бенек, когато се приближиха.
Скакалеца се покашля.
— Следих ви цяла седмица. Не ми беше много приятно — тук е толкова диво и безлюдно.
— Говори ясно! — прекъсна го Бенек.
— Днес случайно видях онзи евреин.
Настъпи напрегната тишина.
— Затова реших да прекратя войната с вас завинаги — завърши Скакалеца.
— И аз също — присъедини се Рижия.
— Ще мълчим като риби. Никой от нас няма да отвори уста. Моите ще ги стегна здраво. Кракът ни повече няма да стъпи тук — обясни Скакалеца. — Но и вие не трябва да закачате никой от нашите.
Рижия пристъпи малко по-напред и каза:
— От днес и за нас Трънакът значи нещо.
Няколко секунди стояха безмълвно. И изведнъж протегнаха ръцете си в тъмнината и ги стиснаха сърдечно.