Йежи Шчигел
Трънакът (33)

33

По всичко личеше, че ще започне снежна буря. Небето се покри с ниски облаци и подухваше силен вятър.

Бяха четирима: Кажик, Стефек, Юрек и Зимек. Кажик вървеше пръв. Добре познаваше пътя и знаеше къде да ги води. Най-напред минаха край казармите, после през покритото със сняг поле и след това край високото немско здание. Наредени в полукръг, те внимателно се приближаваха към малката горичка. В далечината мина трактор с две ремаркета. След него се носеше една селска шейна.

Момчетата се придвижваха бавно. Зимек, нахлупил зеленото таке на ушите си, вървеше, като си тананикаше нещо през нос. Кажик се клатушкаше насам-натам, тъй като беше обул старите обувки на прабаба си с разкривени токчета. Неговите се бяха скъсали до такава степен, че обущарят изобщо не пожела да му ги поправи. Тези обувки намери на тавана в един сандък с вехтории. Подметките им бяха скъсани, но той им сложи нови и ги носеше, въпреки че приятелите му се подиграваха. Известно време увиваше краката си с парцали и ги завързваше с връвчици, но това изглеждаше толкова грозно, че той предпочете обувките на прабаба си.

— Интересно, кого от нас пръв ще застрелят? — попита по едно време Зимек. — Май че тебе, Кажик. Вървиш като куца кранта.

— Я си затваряй човката и не викай злото — нахвърли се върху него Кажик.

— Аха, бъз те е значи?

— Млъкни бе! — скара му се Стефек.

— Защо, да не съм на погребение?

— Ако не си затвориш устата, аз се връщам! — заплаши го Стефек.

— Прав ти път! — отговори сърдито Зимек, но замълча.

— Виждате ли тези храсти? Оттук най-лесно може да се влезе в горичката — обясни Кажик.

— И защо трябва да бием толкова път? — изстена Зимек.

— Тръгвай и не философствай много! — Стефек го ритна в прасеца.

— Ще ядеш бой! — процеди през зъби Зимек.

— Ако започнете пак да се карате, няма за какво да ходим — заяви Юрек.

— Добре, добре, ще вървим тихо — омекна Зимек. — А ти не се страхувай толкова! — добави той, като се обърна към Кажик.

Снегът заваля на парцали. Вятърът ги поде и ги завъртя в буен танц.

— Имаме късмет, ще вали — зарадва се Зимек.

— Повече нито дума! — предупреди ги Кажик.

Приближаваха се до храстите. Тук снегът беше дълбок и на места затъваха до коленете. Придвижваха се бавно, един след друг. Вървяха дълго, като се оглеждаха внимателно на всички страни. Изведнъж Кажик се спря. Момчетата се изравниха с него.

— Виждате ли ей там, зад онези двата дъба, има една пътечка, по която се разхожда часовоят. Сега трябва да внимаваме.

— Почакайте, аз ще проверя! — предложи Стефек.

Кажик също искаше да отиде, но Стефек вече се беше отдалечил на няколко метра и след малко изчезна от погледа им.

— За какво са тия церемонии? — ядосваше се Зимек.

Чакаха около пет минути. Изведнъж Стефек се появи.

— Има утъпкана пътечка, но не се вижда никой — каза.

— Тогава да вървим! — реши Зимек и тръгна пръв.

— Само внимавай! Наведи се, че се виждаш от един километър! — напомни му Юрек.

Като стигнаха до пътечката, те още веднъж огледаха внимателно всичко наоколо. Следите бяха пресни, но не се виждаше жива душа. Зимек вече се измъкваше иззад храста, за да мине през пътечката, обаче Юрек го хвана за рамото.

— Стой! Оттук не може. Часовоят веднага ще забележи следите върху чистия сняг. Трябва да намерим друго място за преминаване.

Зимек въздъхна.

— Ето там — посочи Кажик. — Храстите стигат до самата пътечка.

Най-накрая се озоваха цели и невредими сред боровата горичка, близо до танковете. Земята около страшните машини беше утъпкана, а те — изчистени от снега.

— Кажик, ти ще останеш тук! Ако има нещо, дай ни знак! — нареди Юрек.

Кажик беше недоволен, но в Трънака се разбраха, че Юрек ще поеме командването и сега не можеше да се противопостави. Останалите трима стигнаха до средата на танковата колона. Юрек искаше да отиде по-навътре, но Зимек не се съгласи.

— Не са ли еднакви всички, дявол да го вземе? — каза. После бързо се покатери отгоре, почовърка нещо при люка и го отвори. — Ама че смрад! — измърмори той и изчезна в танка.

Стефек се покатери след него и се наведе над отвора.

— Какво има вътре? — попита.

— Нищо, чакай малко, че си ударих главата! — простена Зимек.

— Само не пипай нищо, че ако тръгне! — уплашено каза Стефек.

Зимек се закиска.

— Влез вътре де, знаеш ли колко е гот! — покани го той.

— Хайде казвай какво виждаш! — настояваше Стефек.

— Нищо, някакви буркани, сандъчета, вехтории.

— Има ли пушка?

— Не виждам. А, има картечница!

— За какво ни е картечница? Потърси нещо друго, само че по-бързо!

— Потърси! Къде да потърся, като няма?

Стефек започна да губи търпение.

— Какво има тогава? Може би ръкавици?

— Не, но има цяла кутия зехтин.

— Остави я! За какво ни е зехтин?

— По-тихо! — напомни Юрек, който стоеше до танка.

— А, намерих нещо! — тържествуваше Зимек.

— Покажи го по-бързо!

Зимек се подаде от танка. В ръцете си държеше натъпкана раница.

— Какво има в нея? — попита Стефек.

— Откъде да знам. Дръж, после ще проверяваме! Тук няма нищо повече. Слизай! — Зимек затвори люка и скочи на земята. — Раницата нека стои тук, после ще я вземем. Хайде да отиваме при другия!

Този път в танка влезе Стефек. Известно време не се обаждаше, но когато Зимек понечи да влезе, каза:

— Не влизай и без това е тъмно!

— Охо, намерил е нещо! — прошепна Зимек на Юрек.

И действително, през отвора се показа отначало цевта, а после и останалата част на пушката, заедно със Стефек.

— Гледай, с бинокъл! — възкликна Юрек. — Знам, това е за снайперисти.

— Глупости говориш, това е ловджийска пушка — каза надменно Зимек.

Стефек отново изчезна вътре. След малко се показа. В ръцете си държеше сандъче с боеприпаси. Изведнъж чуха тихо подсвирване. Огледаха се. Видяха Кажик. Правеше им знак да бягат.

— Да изчезваме! — прошепна Зимек и скочи леко на земята, като държеше пушката в ръцете си.

Стефек тръгна след него.

— Хвърлете това! — заповяда Юрек.

— Ти да не си луд бе! — възмути се Зимек. — Подръж малко! — спря се той, като подаваше оръжието на Стефек. Върна се бързо, покатери се на танка и затвори люка. — Е, сега вече можем да изчезваме. — Като отмина първия танк, той се наведе и взе раницата. — За днес стига — каза.

А Кажик настоятелно ги караше да бързат.

— Тоя пък какво се криви като маймуна? — измърмори Стефек, който тичаше най-отпред.

Но когато стигнаха до Кажик и проследиха погледа му, разбраха каква опасност ги заплашва. В далечината видяха голяма група немци, които идваха към горичката. Юрек взе от ръцете на Зимек раницата.

— Бегом! — изкомандва той.

Инстинктивно се затичаха към най-големия гъсталак. Като наближиха пътечката, даже не се спряха, а само погледнаха наляво и надясно. За щастие нямаше никой. Часовоят навярно беше от другата страна.

— По-бързо, по-бързо! — подканваше ги Юрек.

— Тичайте след мене, знам един по-хубав път! — подвикна тихичко Стефек, като мина най-отпред.

— Спрете! — Кажик болезнено изохка.

Огледа се. Видяха го как търси в снега обувката си. Но сега не им беше до смях.

— Вземи я и тичай бос, после ще я обуеш! — каза му Юрек.

Той го послуша, но след няколко метра пак се спря. Беше му неудобно с една обувка. Събу я и хукна след тях по чорапи. Изведнъж чуха зад гърба си някакви викове. Това им подейства като удар с камшик. Затичаха по-бързо. Пушката, която носеше Зимек, непрекъснато се закачваше за храстите и той яростно ругаеше.

Юрек ги подканяше:

— По-бързо! По-бързо!

По лицата им се стичаше пот.

— Сега наляво, към дерето! — изкомандва Стефек.

Излязоха на открито. Виелицата щеше да започне всеки момент, но засега валяха само едри снежни парцали. В прохода снегът беше почти до пояс. Придвижваха се много по-бавно.

— Ще ни хванат! — стенеше Кажик, вървейки с усилие.

— Стига си грачил! — ядоса се Зимек.

След около двеста метра се спряха.

— Ама че тежи, да я вземат дяволите! — каза запъхтян Зимек.

— Хвърли я тая пушка! — посъветва го Кажик.

Зимек даже не го удостои с отговор. Тръгна напред. Другите вървяха по следите му.

— Сега ще стигнем до храстите и ще се скрием — изсумтя Стефек.

— Няма какво да се крием. По тези следи ще ни намерят навсякъде. Трябва да бягаме — каза Юрек.

— Не се бойте, всичко ще свърши добре! — заяви твърдо Зимек и с енергично движение намести пушката под мишницата си.

След като изминаха още стотина-двеста метра, видяха засипаните със сняг борчета, хвойнови храсти и други дръвчета, които растяха по края на дерето.

Зимек се спря.

— Имате ли ножове? — попита ги.

— За какво са ти? — заинтересува се Стефек.

— Ще видиш.

И той извади дългия си нож, подарен му от Стефек, покатери се на гърба на дерето, избра най-високия хвойнов храст и започна да го сече.

— Режете! — извика. — После ще ви кажа защо.

Ножът беше остър, а ръцете на Зимек — силни и ловки. След няколко минути храстът се наклони. Другите също започнаха да секат. Зимек хвърли своя клон в дерето и изтича до следващия. Не след дълго долу лежеше голяма купчина хвойнови клони.

— Стига вече! — каза. — Дайте сега колани, въженца, кой каквото има.

Видяха го как мушна пушката между гъстите клони. Не обръщаше внимание на острите игли. С колана си я привърза здраво към клона. Чак сега разбраха какво е имал предвид.

— Дай ми сандъчето! — обърна се към Стефек.

Всички му помагаха. Закрепиха го между два клона. Но най-трудно беше с голямата раница. Известно време Зимек обмисляше какво да прави с нея.

— Ще стане — заяви най-накрая. Свали си сакото, сложи раницата на гърба и им каза да му го метнат отгоре. След това взе останалите три клона, хвърли и тях на рамо и извика:

— Да тръгваме!

— Раницата се вижда — обади се Юрек.

— Не се бойте, като се наложи, така ще направя, че няма да се вижда.

Юрек взе храста с пушката, а Стефек — добре прикритото сандъче с боеприпаси. Кажик беше успял да се обуе. Вървяха след Зимек. Виелицата най-после започна. Силният вятър издигаше нагоре облаци от снежен прах, а от небето валеше пухкав сняг. На разстояние около десет метра не се виждаше нищо.

— Имаме късмет! Като подуха още пет минути, всички следи ще изчезнат — обади се Зимек.

Тези думи и виелицата ги поокуражиха малко, но знаеха, че опасността все още виси над тях. Може би немците вече са забелязали, че някой е влизал в танковете и е взел снайперската пушка. Ето защо се стараеха да надвият умората и вървяха след Зимек, който ги водеше право към шосето.

— Ама че вятър, не може да се диша! — викаше той.

И наистина, вятърът връхлиташе с всичка сила върху клоните, които носеше на рамото си. Вървяха наведени напред, без да се спират. Кажик непрекъснато си губеше обувката.

— Обуй я както трябва и стига си се спирал! — ядоса се Стефек.

— Ами като не мога. Каишката ми се скъса.

— Тогава ги вземи в ръка. И без това не ти топлят.

Но Кажик не го послуша и продължаваше да се мъчи с обувката. Когато излязоха на шосето, вятърът стана толкова силен, че Зимек хвърли хвойновите храсти в крайпътния ров.

— И без тях ще минем! — махна с ръка той и освободен от този доста тежък товар, тръгна по-бързо.

Опитваха се да вървят в крак с него, но едва успяваха. Въпреки че вятърът го блъскаше в гърдите, той пердашеше напред, превит надве, като някакъв глиган. Стефек поизостана. На няколко пъти вятърът така дръпна хвойновите клони, че за малко не го повали.

Сега, в тази виелица, едва виждаха гърбовете си, като вървяха един след друг. Изведнъж съвсем неочаквано се стъмни. Във въздуха надвисна някаква заплаха.

Стефек изоставаше все повече и повече. По едно време приклекна, за да отвърже и захвърли клоните, но те бяха толкова здраво завързани, че накрая се отказа и продължи да върви напред. Напрегна всички сили, за да догони другите. Извика: „Ехо-о-о! Ехо-о-о!“ — но вятърът върна обратно думите в гърлото му. С труд си поемаше въздух. Бяха на открито и на места преспите стигаха до гърдите им. От умора пред очите му се завъртяха черни кръгове, но все още виждаше пред себе си следите на момчетата.

По едно време разбра, че с тези клони няма да отиде далече. Тогава спря, извади ножа си и преряза колана на две места. Взе сандъчето за дръжката и продължи по-нататък.

А бурята вилнееше все по-силно. Снегът го шибаше в очите. Притваряше ги, като се мъчеше да види нещо през бялата стена, но напразно. Шосето, по което вървяха, водеше извън града. Наблизо нямаше почти никакви къщи. „Веднъж само да стигна до гората — мислеше си. — Оттам е лесно да се отиде до Трънака.“ На някакви си двеста метра отдясно се намираха казармите, но той и тях не можеше да види. Изведнъж разбра, че върви много бавно, а снегът става все по-дълбок. Спря се. Потърси следите, но вместо тях видя как за миг около него расте преспа. „Не трябва да спирам“ — даде си сметка той. Напрегна всички сили, премина през снежната планина и продължи по-нататък. Чувстваше как ръцете и краката му се вкочаняват от студа, въпреки че по челото и гърба му се стичаше пот. Още веднъж се опита да извика: „Ехо-о-о! Ехо-о-о! Зимек!“ — но само се задави от вятъра. Пред следващата снежна преспа се поколеба за миг, докато най-накрая с голям труд премина през нея. „Само двеста метра и съм в гората. В Канада има още по-силни бури и виелици. Ако не ми беше толкова студено на ръцете и краката можех да вървя така безкрайно. Но там всеки от нас ще има кожени обувки, кожени ръкавици и кожух. Освен това в такава буря като днешната няма да се мъкнем по горите, а ще си седим в топлата колиба, ще слушаме воя на вятъра и вълците, ще четем книги и ще си говорим за различни неща. Аз ще броя боеприпасите и ще чистя оръжието. Или не, по-добре някой друг да върши това. Например ти, Зимек.“

Изведнъж се сепна. Разбра, че стои по средата на шосето, че около него се образува висока преспа и няма жива душа. „Ще замръзна — помисли си. — Не трябва да спирам“ — и тръгна напред. Вървеше малко по-бързо. Тук като че ли снегът не беше толкова много. Няколкото преспи, на които се натъкна, стигаха само до пояса му. „И вятърът поутихна“ — прошепна той. Но сякаш в отговор на това го връхлетя истински ураган. Олюля се, дори приклекна. Изведнъж му стана по-леко. Зарадва се. Разстоянието между преспите измина почти тичешком. Но в същия момент нещо го обезпокои. „Аха, вятърът смени посоката си. Чакай, чакай — спря се поразен той. — Не вятърът, ами аз съм тръгнал в друга посока.“ Обърна се и пак тръгна напред. „Дали вървя по шосето? — Това не го разтревожи много. — Все едно къде вървя, важното е да стигна до гората. Там е по-тихо и близо до Трънака.“ Придвижваше се крачка по крачка, приведен почти до земята. „Интересно какво правят сега Тадек и Бенек? Трябваше да проверят капаните. Досега в тях не се бяха хванали нито заек, нито лисица. И този път сигурно ще се върнат с празни ръце. Ще трябва да направим като в онази книга, която четохме — да сложим около капаните парче месо за лисицата, а за зайците малко зеле или моркови. Тогава сигурно ще хванем нещо. Ако в Канада слагаме толкова капани, колкото тук, досега да са се хванали много животни. Аз бих ги ловил живи и после ще си ги отглеждам. Интересно, лисицата може ли да се дресира и опитомява? Казват, че не можело, но дали някой досега се е заемал сериозно с това? Та тя толкова прилича на куче. И лае като него. Само дето има друга опашка. Да си направи човек палто от лисичи кожи, няма да е лошо. Тогава ще мога да седна и на снега по време на виелицата, ще се увия добре, вятърът ще беснее над главата ми, снегът ще вали, а когато бурята утихне, ще стана и ще продължа пътя си. Колко е гладка кожата на лисиците! Едно време си мислех, че имат твърд косъм, а се оказа, че козината им е толкова мека и топла. Никога не съм подозирал това. Вече изобщо не чувствам нито вятъра, нито студа. Интересно, каква ли преспа трупа над мене вятърът? Ако бях сам тук, сигурно щеше да ме е страх, но нали сме заедно и никак не се боя. А и от какво? От снега или от вятъра? Вярно, че могат да дойдат вълци, нали, Зимек? Бенек, ти трябва да заредиш пушката за всеки случай. Ето, чувате ли, нещо вие. Не, не ми се е сторило, нещо наистина вие. Охо, вече е съвсем близо. Внимавайте!“

Скочи. На няколко крачки от себе си чу, че някой го вика:

— Стефе-е-е-к!

— Тук съм — извика. Изведнъж разбра, че бе седнал на сандъчето с боеприпасите, но кога и как беше седнал — не помнеше.

— Ехо-о-о! Ехо-о-о-о! — провикна се с всичка сила.

След малко пред него се появи някаква сянка.

— Жив ли си? — чу до себе си гласа на Зимек.

— Ужасно съм измръзнал, нямам сили — каза Стефек.

— Стани, ще вървим заедно! Дай си ръката!

Стефек му подаде лявата си ръка, а с дясната с голямо усилие взе сандъчето. Зимек забеляза това и веднага го грабна от ръката му.

— Вече сме близо до гората. Дръж се! Така духа, че сигурно и прабабата на Кажик не помни такъв вятър — викаше Зимек, като го теглеше след себе си.

След това се провикна:

— Ехо-о-о! Ехо-о-о! Тук сме!

Отнякъде като ехо до него долетяха гласове. След малко пред тях се появи Заремба.

— Тю, дявол да го вземе! — каза. — Този вятър няколко пъти ме повали на земята. Хайде, дайте ми ръка! Ще видим кой е по-силен — той или ние.