Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarnina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Йежи Шчигел

Заглавие: Трънакът

Преводач: Ани Божкова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: февруари 1982

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Красимира Димчевска

Коректор: Виолета Славчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1609

История

  1. — Добавяне

1

Свечеряваше се. Димът от огъня се издигаше право нагоре. Момчетата седяха в тесен кръг и гледаха златистите, искрящи пламъци, чиито отблясъци играеха по лицата им. Някой хвърли огромен наръч съчки върху пламтящата клада. Засвистяха, заискриха хвойновите клони.

Те бяха деветима. И всичките от една улица.

Съчките се топяха пред очите им. Тук-таме все още се появяваха пламъчета, но огънят вече се бе превърнал в тлееща купчина.

— Хайде да разравяме! — раздаде се глас в тъмнината.

— Чакай! — обади се Юрек. — Аз ли съм вожд, или не?

Мълчаха.

— Ще разравяме когато ви кажа — добави той.

— Я не се ежи толкова! — промърмори Гетек.

Юрек не отговори. Мрачната тишина продължи дълго. Жаравата посивя, а той все още не издаваше заповед. Това ги дразнеше. Шляпаха се ту по лицата, ту по ръцете, за да отпъдят досадните комари. Поглеждаха крадешком към него. Юрек чувстваше нетърпението им, но умишлено поддържаше напрежението. Чак когато угасна и последното пламъче, той стана и каза:

— Слагайте картофите!

Размърдаха се и въздъхнаха с облекчение. Като се надпреварваха и бутаха с лакти, те с дълги пръчки разровиха жарта. Сложиха картофите, които след малко се покриха с гореща пепел и сипкав пясък. Стъмни се и огънят вече не осветяваше полето. На небето не се виждаха звезди.

Момчетата насядаха близо един до друг, като почти допираха лактите и коленете си.

— Е, разказвай сега! — подсети го Стефек със светнали в тъмнината очи.

— Добре — съгласи се Юрек.

— На мене пък не ми се слуша — каза недоволно Гетек.

— Ами не слушай — сопна му се Стефек. — И без тебе ще минем.

— Не слушай, а, не слушай… А кой изкопа картофите? — продължаваше да се заяжда Гетек.

— Всички — намеси се Юрек.

— Всички, но не и ти — отряза го онзи.

— Ако не ти изнася, изчезвай! — извика Стефек.

— Хайде изчезвай! Изчезвай! — развикаха се и другите.

— Така ли, аз да си отида, а вие да излапате картофите.

— Ако продължаваш да пискаш, нищо няма да получиш — каза вождът.

— И кой няма да ми даде? — засмя се Гетек.

— Аз.

— Какво, няма да ми дадеш ли? Опитай се пък ще видим!

— Ще видим — процеди през зъби Юрек, чиято гордост беше наранена.

— Ако не бях донесъл кибрит — поде отново Гетек, — нямаше да има с какво да запалим огъня.

— Че кой те е молил? Да не си донасял, а сега не натяквай — промърмори Метек.

— Ти ме помоли, вестникар такъв! — скочи Гетек.

— Може да съм вестникар, но не съм подмазвач и доносчик като тебе.

Момчетата избухнаха в смях. Разярен, Гетек блъсна Метек, ала в този момент някой го шибна с жилава пръчка по голия гръб. Той изкрещя като попарен, обърна се, но не можа да разбере кой го е ударил.

— Ще видите вие! — извика разплакан и вбесен. — Ще кажа откъде сте взели картофите! Мазура веднага ще довтаса. Той ще ви научи!

— Ах, ти! — извика Метек, скочи и силно го блъсна.

Гетек се спъна в браздата и се просна на земята.

— Да видиш хубаво ли е като блъскаш другите — обади се някой от компанията.

Гетек вече тичаше към градчето, като не преставаше да плаче и да заплашва.

— Разбойници! Крадци такива! — викаше той.

— Трябваше да го направим на кайма! — обади се Стефек.

— Сядайте! — каза Юрек и пръв седна по турски.

— Тоя може наистина да ни издаде — изведнъж се обезпокои Метек.

— Нека ни издава. Никой не ни е видял — отговори седналият до него Тадек.

— Слушайте, започвам да разказвам — прекъсна ги Юрек. — Това се случило в Дивия запад. Банда от тринадесет каубои решила да нападне една самотна, скрита в джунглата ферма. Главатарят на бандата Торнадо бил влюбен в дъщерята на фермера…

Момчетата често избираха Юрек за вожд по време на вечерните игри, въпреки че не беше най-големият от групата. Славеше се със своята справедливост и смелост, а преди всичко с това, че четеше много книги. Това им допадаше. Слушаха го със зяпнала уста и искрящи от любопитство очи. Така беше и тази вечер.

Само Тадек не се поддаде на общото настроение. Той държеше с ръце босите си стъпала и нетърпеливо чоплеше с пръчка земята. Обеща на майка си скоро да се върне, но тук беше толкова приятно, огънят така весело пращеше, че той забрави за обещанието си и сега вече нямаше за какво да се връща. Преди един час, а може би и повече, майка му сигурно сама беше затворила магазина. „Пак ще има да вика“, помисли си той и се натъжи. Това се повтаряше почти всеки ден. Не можеше да устои на изкушението и оставяше майка си с по-малкото си братче, въпреки че трябваше да й помага.

Завиждаше на приятелите си. Те не носеха като него лимонада с раници и кошници. Бяха свободни. По цял ден се шляеха из града, а привечер се събираха и започваха игрите. Въпреки че против волята на майка си той честичко се присъединяваше към тях, не беше щастлив. Измъчваха го угризения на съвестта. „Може би пак са обрали мама?“ — мислеше си той. В такива летни следобеди малкото магазинче беше винаги пълно с немски войници, които пиеха лимонада и купуваха плодове, като често си отиваха без да платят. В суматохата майка му не смогваше да следи всичко. Тадек неведнъж си даваше дума, че повече няма да бяга от къщи, но на другия ден щом видеше момчетата, поели пътя, който водеше вън от града, тръгваше с тях.

Присъединяваше се уж за малко, а когато след няколко часа игра си спомнеше какво е направил, вече беше късно.

И сега седеше мрачен и не слушаше разказа на Юрек. На небето се трупаха все повече облаци, в полето духна хладен вятър.

„Няма да идвам вече — реши той. — От утре ще правя всичко каквото трябва, ще гледам Йендрек, ще продавам в магазина и няма да се поддавам на изкушението, когато отиват да се къпят или за риба. Да ходят, мен какво ме интересува!“

Той сложи ръката си на горещия пясък и усети как през тялото му премина топла вълна. Започна да рови с пръсти в горещата пепел, докато напипа един парещ картоф. Извади го. Беше мек и миришеше на дим.

Другите го забелязаха.

— Готови ли са вече? — заинтересуваха се момчетата, като веднага забравиха и Юрек, и неговия разказ.

Бяха много гладни. За повечето от тях това беше единствената храна, с която можеха да се снабдят.

— Опекоха ли се вече? Дай да го опитаме! — викаха те.

Настъпи оживление. Няколко чифта ръце започнаха да ровят в горещата пепел, като изваждаха оттам сипкавите, изпечени картофи.

— Дайте сол! Кой има сол? — попита Зимек.

Метек започна да рови в джобовете си и след малко хартийката със солта вече обикаляше всички. Ядяха ги с люспите, като духаха и пареха устата си.

— Ах, колко са хубави! — възхищаваше се Метек.

— Хубави са, защото са от моята градина.

Момчетата скочиха. Пред тях стоеше Мазура. Можеха да избягат, но им беше жал за картофите.

— Ама те не са от вашите… — започна Метек.

— Хайде, хайде, няма какво да се оправдавате. Не съм дошъл да ви пердаша.

— Само се опитайте! — измърмори Зимек.

Мазура се засмя.

— Не сте много гостоприемни. Ядете от моите картофи, а ме заплашвате и дори не ме каните във вашата компания.

— Трябваше веднага така да кажете — осмели се Юрек.

— Седнете, седнете както си бяхте преди, а аз ще клекна ей тук — каза той помирително.

Като се суетяха, момчетата отново насядаха около огъня. Мазура също седна, протегна ръка към картофите и каза:

— Я да видя какъв вкус имат тази година. Миналата бяха хубави.

— Ама те не са от вашите — каза Метек. — Донесохме си ги от къщи.

— Абе я не ме баламосвайте! Нали ви видях като копаехте ей там зад рова, само че не исках да се обаждам.

— Защо си измисляте? — промърмори Стефек. — Нищо не сте видял. Някой ни е натопил.

— Някой ви е натопил ли? Впрочем, един се опита, но изобщо не го слушах.

— Така ли? — заинтересуваха се те.

— Да, дойде разплакан, обаче аз не мога да понасям момче да ми хленчи като жена и го изгоних.

— Вярно, че като жена — каза Метек, като подаваше солта на Мазура.

Момчетата бяха доволни, защото мислеха, че цялата работа ще свърши по-лошо, но се оказа, че Мазура не бил толкова страшен. Спомнеха ли си обаче за Гетек — обхващаше ги гняв. Да заплашваш е едно, но да отидеш и наистина да донесеш, е вече съвсем друго. Това те няма да му простят.

— И какво друго ви каза той?

— Кой? Онзи дето се крие там ли?

— Къде се крие?

Мазура се засмя.

— Ха, ха, ха! Той май ви готви изненада. Пазете се!

— Ама къде се е скрил? — настояваха момчетата.

— А ще оставите ли картофите ми на мира? — заговори изведнъж той със заплашителна нотка в гласа.

Те замълчаха смутени.

— Е, не се бойте де, не се бойте! — омекна Мазура. — Но бихте могли да пообиколите и други ниви, защото ако ровите само една, така ще я изровите, че нищо няма да остане.

На момчетата им беше трудно да отговорят.

— Ние огледахме навсякъде — започна Метек като се поотмести от Мазура, — но вашите картофи са най-хубави и най-големи.

— Само ако ви хвана! Тежко ви и горко! Дайте ми още малко сол!

Подадоха му я охотно.

— Онзи ревльо се е скрил зад ъгъла на дъскорезницата — продължи той. — Не ви съветвам да минавате оттам. Стои с една тояга и чака. Някой може да си изпати.

Момчетата скочиха.

— Къде тръгнахте сега? Не бързайте толкова! Нека постои още малко! — задържа ги Юрек.

Тадек забрави за грижите си.

— Да вземем и картофите! — посъветва ги той. — После ще ги изядем.

За миг картофите бяха разграбени.

— А за мене нищо не остана — искрено се огорчи Мазура.

Бенек и Витек му дадоха по два картофа от своите.

— Вижте какво — Юрек преглътна последното парче от картофа и, влязъл в ролята си на вожд, разпалено заговори. — Ще се разделим на две групи. Тадек, Кажик, Метек и Стефек ще минат отзад, а ние отпред. Слушай, Тадек, като го видите отблизо, ще свирнеш! Ние и без това ще стигнем преди вас. И тогава птиченцето няма да ни избяга.