Йежи Шчигел
Трънакът (21)

21

Светлините пред входа на немския кинотеатър изгаснаха. Стефек, скрит зад ниската каменна ограда, следеше страничната врата. Сърцето му неспокойно биеше. Седеше тук повече от един час. На няколко пъти за малко не се отказа от намерението си. Най-много съжаляваше, че не каза на приятелите си за своя план. Ако бяха повече, щеше да се чувства по-спокоен. От друга страна пък, сам ще свърши цялата работа по-тихо и по-внимателно.

Изведнъж трепна и се сви. На страничната врата се показаха двама мъже. Стефек веднага позна разпоредителя и кривокракия жандарм, който пазеше киното. Немецът заключи вратата, като си светеше с фенерчето и веднага се изравни с разпоредителя, който беше се отдалечил на няколко крачки.

Стефек не го сдържаше на едно място. Раздразнението му стигна до връхната си точка, когато онези двамата се спряха пред портата и започнаха бавно да я затварят. От страх косата му настръхна. Бяха на две-три крачки от него. Едно светване на фенерчето, един поглед и можеха да го открият. Той се притисна по-силно към стената.

Най-после разпоредителят се сбогува с жандарма и си тръгна. Немецът освети още веднъж страничния, а после и главния вход на киното, поогледа се и тръгна към офицерското здание, като потропваше леко с налчетата на обувките си.

Стефек се покатери на каменната ограда и погледна първо към едната, а после към другата страна на улицата. Беше безлюдна, само вятърът люлееше висящите над нея лампи. Той се промъкваше към задната страна на киното, като накуцваше повече от друг път. В дясната си ръка държеше бутилка. Небето беше облачно и беззвездно, наоколо цареше непрогледна тъмнина.

Взираше се в мрака, мъчейки се да различи контурите на близките дървета и храсти, които се движеха пред него като човешки фигури. На няколко пъти се спираше, изплашен от измамната им форма.

Придвижвайки се крачка по крачка и напрягайки слух, той стигна до края на страничната стена и все по-внимателно се промъкваше към неголямата пристройка, в която се намираше гардеробът на артистите. Някога, още когато строяха киното, често беше идвал тук с приятелите си и знаеше много добре разпределението на тази пристройка, залепена до сцената, на която е екранът.

Когато стигна до прозореца, Стефек за момент застана неподвижно, превърнат целият в слух. Беше тихо, само някъде в далечината забръмча кола. Това му додаде смелост. Сложи бутилката на земята и се покатери на ниския корниз. Известно време гледаше вътре през стъклото, като искаше напълно да се убеди, че киното е празно. Най-накрая мушна пръстите си под издадената малко напред рамка на прозореца и я подръпна. За свое най-голямо учудване видя, че прозорецът се отваря лесно. Изобщо не беше затворено отвътре. За миг се поколеба. „Какво е това, дявол да го вземе? — помисли си. — Да не би някой да нощува там?“ Отваряше го бавно, тихо, за да не скърца. Опрял лакти на тесния парапет, той се бореше със собствения си страх.

Изведнъж си спомни за какво е дошъл. Скочи на земята, взе бутилката и се вмъкна вътре. Стъпваше слепешком протегнал напред лявата си ръка. Два пъти се спъна в някакъв стол. В джоба си имаше фенерче, но се страхуваше да го запали. Обаче след като закачи някакъв предмет, който падна с шум на дъсчения под, реши да го използва. Извади го и светна. Малкото жълто кръгче се спря на търкулналия се предмет. Това беше един чудноват, старовремски шлем. Сега оглеждаше с фенерчето си всички ъгли. По столовете и закачалките в помещението лежаха и висяха най-различни разноцветни облекла: мундири, рокли, палта. По едно време му се стори, че нещо изтропа. Загаси фенерчето. Чу се писък и точно пред краката му претича плъх. Той се изплю с облекчение и пак светна. Изведнъж видя опряна на стената някаква пушка. Отиде и я взе. Оказа се, че това е ловджийска двуцевка. Зарадва се. Хвана я за края на цевта и като стъпваше тихо, се приближи до прозореца, наведе се и я сложи на земята. Движеше се все по-смело. Продължаваше да търси. Сърцето му затуптя от радост, когато в кожената торба, окачена на стената, намери патрони за пушката, някакви ножове и други дреболии. Изнесе и тях и се прехвърли през прозореца.

Сега вече наистина съжаляваше, че не каза на момчетата за своя план. Ако бяха няколко, щяха да вземат повече неща. Движеше се все по-свободно, без да забравя нито за миг къде се намира. Надничаше във всички кътчета, но освен дрехите, куфарите и другите вехтории, не видя нищо, което да заслужава внимание.

За момент му се стори, че някъде от дълбочината на киното се разнесе скърцане. Приближи се до прозореца и зачака. Шумът не се повтори. За да успокои обаче сърцето си, което силно биеше, преброи до двадесет, но то заби още по-силно. И тогава реши, че е време да свършва. Отпуши бутилката, влезе в гардеробната и започна да лее по пода, столовете, стените. Въздухът замириса на бензин. След като изля и последната капка, с два скока стигна до перваза и се прехвърли, като стискаше бутилката здраво в ръцете си. Вече не беше толкова предпазлив. Хвърли бутилката в храстите и без да иска бутна двуцевката, за която от вълнение съвсем беше забравил. Взе я, после метна торбата през рамо и извади кибрита от джоба си. За момент застана неподвижно, поразен от собственото си безумие. Драсна една клечка. Тя веднага се запали. Без да чака да се разгори както трябва, я хвърли вътре. Затвори очи. Когато ги отвори, видя, че е тъмно както преди. Скочи на перваза, сигурен, че клечката е изгаснала. Надникна и съзря една малка светлинка, която мъждукаше на пода. Изведнъж тя се превърна в буен пламък. Чу се само как огънят бухна и пламъците обхванаха всичко наоколо.

Стефек падна от перваза така, сякаш някой го беше блъснал. Скочи и, стискайки несъзнателно двуцевката, хукна като обезумял. Вместо да излезе през вратичката, той прескочи ниската ограда и мина направо през тротоара и уличното платно. С крайчеца на окото си видя как в далечината светнаха фаровете на някаква кола. Вече беше на другата страна. Наведен към земята като хрътка, той се промъкваше покрай оградата. Щом стигна до страничната уличка, която водеше към гората, сви по кея и се понесе като вихър. За щастие наоколо беше пусто. По тази тиха уличка дори и денем рядко минаваха хора. Някъде зад гърба му по шосето профуча кола. Стефек легна на земята и се огледа. За свое разочарование не видя нищо необикновено. Стана. Лампите се люлееха както преди. Никъде не се виждаха отблясъци от пожар. Той не изчака да види резултата от работата си. Започна да тича към гората, но вече малко по-бавно.

А скоро след това в града засвири сирена. Стефек я чу, когато седеше вече сам в Трънака. Приятелите му бяха отишли на нощен риболов и щяха да се върнат чак сутринта. Ето защо той се чувстваше някак си особено. Вярваше, че най-голямата опасност беше преминала, но въпреки това непрекъснато напрягаше слуха си, за да чуе дали не идва някой.

Чак сега забеляза, че все още държи двуцевката. Стана от пейката и тръгна към мазето. Отмести капака, скован от груби дъски, скочи вътре и едва когато го затвори, се осмели да светне с фенерчето. Въздъхна с облекчение. Знаеше, че тук никой не може да го открие. До Трънака дотича по околни пътища, за да заличи за всеки случай следите си. След като освети стените и ъглите на мазето, обхвана го някакво странно спокойствие. Седна на сандъка, който стоеше в десния ъгъл и реши да почака тук до сутринта.

Не чуваше виенето на сирената. „Може да е спряла вече?“ — помисли си той, но му беше все едно дали още вие, или не. Нейният пронизителен вой го караше да си даде съвсем ясно сметка за това, което беше направил.

Когато преди една седмица взе такова решение, нито за миг не се замисли за последствията. И сега не искаше да мисли. Радваше се само, че можа да отмъсти за Зимек.

Свали от рамото кожената чанта, сложи я до себе си, отвори я и започна да разглежда съдържанието й. Вътре имаше петдесетина патрона за двуцевката, два прекрасни ножа в калъфки, с кокалени дръжки и блестящи като огледало остриета, една бутилка с някаква течност, бележник в кожена подвързия, изписан до половината на немски, писалка, молив, тирбушон, а на самото дъно в металическа кутия намери цял рибарски склад: няколко десетки метра чудесна, навита на руло корда, цяла шепа най-различни въдички, изкуствена стръв за риба, плувки, тежести — с една дума всичко, което е необходимо за ловене на риба.

Най-много се радваше на ножовете. Единият беше много красив. Извитото му острие и дръжката бяха във формата на буквата „S“. Дръжката беше направена от някакъв черен като въглен материал, пристегната на три места със златни пръстенчета. Той го мушкаше и вадеше от леката кожена калъфка и не можеше да му се нарадва. Дръжката на другия беше от еленов рог. И двата ножа бяха здрави и остри. „Като се върне Зимек, ще му дам ето този“ — мислеше си Стефек.

Сложи всичко обратно в торбата, отиде до другия край на мазето, отмести тайната вратичка на резервното скривалище и я сложи там. Като видя консервите, изведнъж се почувства страшно гладен. Физическото и психическото напрежение му струваха не малко сили. Взе една консерва, извади сгъваемото си ножче и започна да я отваря. Вече беше я изрязал до половината, когато неочаквано капакът на мазето тихо изскърца и се повдигна нагоре. Веднага изгаси фенерчето и се навря в ъгъла. Някой тихо и неподвижно стоеше точно над него. В тъмнината не виждаше дори отвора, водещ към мазето, чувстваше само хладния въздух, който нахлуваше оттам. Беше сигурен, че не се лъже: там, горе, на някакви си два метра от него, имаше човек. Затаи дъх и се взря в тъмното, като се мъчеше да види поне очертанията на фигурата му. Беше сигурен, че това са немци. Напрежението трая страшно дълго. Защо не го осветяват? Защо никой не се обажда? Изведнъж усети как капакът бавно се затваря. Не можеше да повярва. Почака още няколко минути и се размърда, за да промени неудобното положение, в което се намираше, но за нещастие блъсна без да иска двуцевката, опряна на стената. Стори му се, че пада със силен трясък на пода. Едвам се въздържа да не извика от ужас. „Свършено е с мене“ — помисли си.

Капакът на мазето пак се повдигна и взаимното изчакване започна отново — там горе и тук — долу. Нервите на Стефек вече не издържаха, когато изведнъж чу, че някой му казва:

— Очите ти светят като на котка.

Позна гласа на Заремба и скочи от мястото си.