Йежи Шчигел
Трънакът (42)

42

Вече излизаха, когато Абрам извика настрани Бенек.

— Не взимайте Гетек със себе си! Болен е, пък и нали знаете какъв е — каза тихо той.

Бенек си спомни историята за човека без глава и за това, как Гетек повръщаше в гората.

— Добре — съгласи се. Направи знак на момчетата да спрат. — Един от нас трябва да остане! — заяви.

— Защо? Нали Абрам е тук? — попита Юрек.

— Един от нас трябва да остане! — повтори Бенек.

Всички наведоха глави.

— Аз ще остана — прошепна Гетек.

— Добре — каза Бенек и почувства облекчение от това, че не се наложи да заповядва, тъй като не беше сигурен дали би могъл да направи това.

Излязоха. Най-напред вървяха през гората, а после — по шосето. Времето беше студено и облачно, духаше остър, северен вятър. Вървяха един до друг, без да говорят. Това беше най-дългият път през живота им — път, от който се страхуваха и който ги водеше до мястото, където щяха за последен път да видят Вешек. Зимек вървеше отпред, с ръце в джобовете. През цялото време гледаше в земята и не се отбиваше встрани, дори когато чуваше, че идва кола. Стефек, който вървеше до него, няколко пъти го дръпна, за да го предпази от профучаващите край тях коли, но Зимек изобщо не реагираше. Вървеше напред, погълнат напълно от мислите си.

Изминаха половината път без никой да каже дума. Това мълчание им тежеше като камък. По шосето минаваха камиони, от време на време се мяркаше по някоя шейна, иначе беше съвсем сиво и пусто.

Накрая Кажик не издържа:

— Да не би само да искат да ни сплашат? Може да ги пуснат?

Погледнаха го. Само Зимек сякаш не го чу. Никой не му отговори, обаче някъде дълбоко в душите им проблесна слаба искрица надежда. Но щом си спомниха за мръсножълтия афиш с черни букви, тя веднага угасна.

Най-после стигнаха до мястото. Застанаха до една голяма група хора. Наоколо беше тихо. Дори жандармеристите мълчаливо ходеха насам-натам с оръжие готово за стрелба, като оглеждаха всички изпод вежди с тежки намръщени погледи. На шосето се беше проточила цяла колона камиони, пълни с войници. От другата страна, на заградения от всички страни площад, стърчеше дълга няколко метра бесилка.

Чакаха. Небето беше тъмно и мрачно, духаше остър, северен вятър.

В тълпата видяха сестрата на Заремба и няколко негови познати. Зимек стоеше до Стефек и Бенек с поглед, забит в земята. Не можеше да гледа този площад и това кошмарно скеле. Стоеше със стиснати устни и свити юмруци. Никога не се бе чувствал по-нещастен от сега. Може би само в онази вечер, когато Стефек го удари с пръчката край огъня, но то беше съвсем друго тогава — изведнъж си спомни за всички удари и унижения, които изпита в Гестапо. С удоволствие би останал вместо Гетек в Трънака, но не можеше да надвие желанието си да види за последен път Вешек. Изведнъж трепна. В далечината се чу бръмчене на мотор.

Тълпата се разлюля. Приближиха се два закрити камиона. Жандармеристите направиха кордон. Някакви хора закачваха примка на бесилката. Единият от камионите влезе на площада. От тълпата се разнесоха хлипания, но по-голяма част от хората стояха неподвижно, със стиснати устни. Камионът спря точно под бесилката. Зимек чуваше шума на мотора и без да гледа, знаеше какво става. Сред тълпата се чу вик. Няколко жандармеристи веднага се обърнаха, но отново настъпи тишина. Отвориха задния капак на камиона и оттам изскочиха жандармеристи. Сега на платформата се виждаше групичката осъдени, облечени в мръсносиви дрехи, със запушени с гипсови превръзки уста и вързани отзад ръце. Някои от тях гледаха към тълпата, други стояха със затворени очи, а трети поглеждаха към люлеещите се от вятъра примки. Камионът се движеше бавно, метър по метър, а всяко завъртване на колелата му означаваше нова жертва.

Вешек беше във втория камион, застанал на края на платформата. Пръв го забеляза Стефек. Сега всички го видяха. Заремба търсеше някого в тълпата. Изведнъж съзря сестра си. Кимна й с глава. Косата му беше остригана, а лицето — обезобразено от гипсираната уста. Гледаше спокойно и безстрашно. След това премести погледа си върху тях. Зимек вдигна глава и очите им се срещнаха. Вешек сякаш забрави за сестра си. През тези няколко секунди обхващаше с погледа си тяхната групичка. Момчетата го гледаха така смело и с такава любов, както никога досега. Той също ги гледаше за първи път с нежност и обич.

Изведнъж жандармеристът блъсна Вешек. Някакъв мъж му нахлузи примката на врата. Камионът продължи по-нататък. Наведоха глави. Сестрата на Заремба беше коленичила.

Зимек рязко се обърна и си тръгна. Другите го последваха. Вече не бяха с наведени глави. Докато траеше всичко това, те вървяха и гледаха с ненавист полицейския кордон. Устните им бяха стиснати, а ръцете свити в юмрук. Когато отминаваха колите с войници, Зимек вдигна глава и пълният му с омраза и отвращение поглед се плъзна по лицата на немците.

Небето беше тъмно и мрачно, духаше остър, северен вятър.