Йежи Шчигел
Трънакът (3)

3

На Кажик му оставаше още доста път до къщи. Вървеше бавно, потропвайки с пръчката по желязната ограда и отчаяно си мислеше, че майка му пак ще го кара да си мие краката. Такава си беше. Дори когато се връщаше от Висла и й показваше, че са му чисти и това не помагаше — трябваше пак да ги мие и край. Поне да спеше на легло с чаршафи — как да е, а той от ранна пролет до късна есен нощуваше на тавана в сеното. Живееха в една стая. Беше много тясно и той предпочиташе да спи в сеното. Обичаше миризмата му. Сменяше го всяка година. Косеше тревата от близките ровове с един стар сърп, сушеше я и после я качваше на тавана.

Малкото прозорче, което той винаги отваряше преди да си легне, гледаше към улицата. Оттам се чуваше и най-слабият шум. Понякога Кажик слагаше до прозорчето едно сандъче, сядаше на него и гледаше улицата и съседните къщи.

Познаваше минувачите по походката: ето тежките стъпки на железничаря Гвождж — бащата на Стефек, който се връщаше от работа, ето и леката, подскачаща походка на Южо Фест — значи и последната прожекция в киното е свършила.

Южо беше побъркан. Можеше да изпие наведнъж двадесет чаши вода и да преброи всички трамваи във Варшава. Всеки ден отиваше пред киното и стоеше там до края на последната прожекция с надеждата, че някой ще му даде една цигара.

Кажик обичаше много дъждовните нощи. Тогава сеното ухаеше по-силно, а дъждът барабанеше приятно по ламаринения покрив.

Измъчваше го глад. Чувстваше се много изморен и му се спеше след скитането през целия ден. Вече беше съвсем близо до къщи, когато чу, че някой го вика:

— Кажик! Кажик!

Обърна се. Позна характерния, малко пресипнал глас на Метек.

— Какво си се развикал така? — попита го той.

Когато се изравниха, Метек още дълго сумтя, вероятно искаше да му каже нещо. Накрая хвана Кажик за рамото.

— Знам — започна той, — че вие с Тадек ни се сърдите, но повярвайте ми, ако знаех, че ще стане така…

— Не ви се сърдя — искрено каза Кажик. — Ако не беше Тадек и аз щях да избягам. Това ще ни бъде за урок — друг път изобщо няма да ви търсим.

Метек се смути.

— Знаеш ли какво, от утре ще помагам на Тадек да носи лимонада. Той е много добро момче.

— Как не ми е дошло до сега наум! — запали се и Кажик. — Той непрекъснато се страхува от майка си. Трябва да му помогнем. Само ако знаеш как се отскубна от ръцете на пазача. Двамата стояха на купчината дъски. Онзи го държеше, наричаше го крадец, ругаеше, а Пехотата — нищо, дърпа се, рита и вика: „Пусни ме бе! Пусни ме“, ама изобщо не се страхуваше.

— Аз наистина го обичам — каза Метек, но си личеше, че вече мисли за съвсем друго нещо. — Знаеш ли какво, Кажик, донесох малко хляб и сирене. Хайде да се качим на тавана! Ще легнем на сеното и ще го изядем заедно. Тази нощ искам да остана при тебе, ако може. Днес Бенек ще нощува при Зимек. Литвинска забелязала, че спим на нейния таван и сложила нов катинар.

— Готово! Като сме двама ще ни е по-весело. А откъде имаш сирене? Дай да го видя!

— Витек ми го даде — отвърна Метек и му показа едно малко, завито във вестник пакетче.

Кажик го помириса през хартията.

— Почакай ме тук за малко, ей сега ще се върна!

У Кажикови беше голяма сиромашия. Имаше майка, баба, прабаба и две сестри — едната по-малка, а другата с две години по-голяма. Баща му беше загинал през тридесет и девета година в битката при Кутно. Майка му издържаше цялата къща, като переше хорското бельо, а баба му от време на време ходеше да чисти по къщите. Но само от това трудно се живееше.

Щом Кажик влезе в къщи, веднага го посрещнаха с упреци.

— Върна ли се най-после, скитник такъв! Дърва щеше да сечеш, вода да носиш, а никакъв те няма — нареждаше майката.

— Хайде стига, стига — успокояваше я бабата. — Сега сте гракнали срещу него, а през деня като си дойде ви пречи. Че скита, скита, ама поне бос ходи, не къса обувки.

— Добре, добре — съгласи се майка му.

С домакинството се занимаваше главно бабата. Тя почти винаги взимаше страната на Кажик.

Той се почувства засегнат. Вчера половин ден цепи дърва. Тази сутрин донесе пълна бъчва с вода, но не искаше да се разправя.

Майка му беше преуморена. Вярно, че обичаше да мърмори, но всъщност предпочиташе синът й, който имаше вълчи апетит, да играе с приятелите си, отколкото да й досажда със своето непрекъснато: „Дай ми да ям“.

Ето и сега погледна какво има на масата. По-голямата му сестра прибираше алуминиевите паници и порцелановата, очукана по краищата чиния на прабабата.

— Ама вие вече вечеряхте ли? А за мене? — попита той.

— Най-напред си измий краката! — заповяда майка му.

Кажик не се възпротиви. Та нали долу го чакаше Метек. Колебаеше се дали да каже на майка си, че ще спят заедно. „Има ли смисъл да й казвам? — реши той. — И без това няма да има нищо против.“ Набързо си изми краката и седна да вечеря на високата разнебитена табуретка.

— Прекръсти се! — изсъска прабабата, която много държеше да се прекръстят преди да започнат да се хранят.

Това малко го ядоса. Беше толкова гладен, че с очи поглъщаше киселия жур^[1] и изстиналите картофи. Поразмаха ръка край носа си, колкото да видят, че се кръсти и грабна лъжицата. Ядеше, та ушите му пукаха.

— Яж по-бавно, ще се задавиш! — смъмри го баба му.

— Няма с какво — отговори той. — Толкова малко сте ми оставили.

— Ама че гладник! — измърмори по-малката му сестра.

— Мамо, кажи й да не обижда, че ще яде бой! — извика Кажик.

— Я стига сте се джафкали като кутрета! — усмиряваше ги бабата.

— Хайде яж и отивай горе да спиш! — каза майка му.

След малко паниците бяха ометени до дъно.

Вече беше хванал дръжката на вратата и се канеше да излиза, когато видя вперените в него очи на прабабата.

— Какво има пак? — измърмори недоволно той, но се върна, целуна, ръка на майка си и смънка:

— Благодаря, лека нощ!

Изтича на двора.

Метек седеше на тревата до оградата. Като го видя, скочи.

— Ама ти нахрани ли се вече?

— Да. Хайде да се качваме горе! Само внимавай да не паднеш — предупреди той Метек, — че ще си натъртиш кокалите като мене миналата седмица.

Изпочупената стълба застрашително се люлееше. На тавана беше толкова тъмно, че те вървяха, протегнали напред ръце, за да не чукнат главите си в издадените греди. Кажик отвори прозорчето. Сеното ухаеше приятно. Момчетата се изтегнаха отгоре и веднага се заеха с хляба и сиренето.

— Ти вечерял ли си? — попита Кажик.

— Не, но не съм гладен.

Кажик обаче взе по-малкото парче.

Ядяха мълчаливо. Някъде високо прелетяха самолети. На съседната улица забръмча кола. Край прозорчето за миг се мярна сянката на прилеп.

— На тебе хареса ли ти разказа за Торнадо? — попита Кажик, като преглътна последния си залък.

— И още как!

— А на мене не особено.

— Защо? — Метек беше много учуден.

— Де да знам — продължи Кажик. — Напоследък Юрек много си вири носа. Мисли си, че като чете книги — голяма работа! Непрекъснато заповядва и ако не направиш каквото иска, веднага се ежи. Вчера например стъпих на едно стъкло и си разкървавих целия палец на крака, а той дори не ме погледна, а започна да крещи, че се преструвам, че не искам да нося дърва за огъня, че само чакам други да ми свършат работата. Като иска да е вожд, нека бъде справедлив.

— Знаеш ли какво, Кажик — подхвана Метек, — трябва да изберем някой друг на негово място.

— Да, ама кого?

— Тадек.

— А-а-а, той няма да иска. Има си много работа в къщи.

— Ние нали ще му помагаме — упорстваше Метек.

— Ще видим, трябва да поговорим с другите.

На Кажик страшно му се доспа. Вече заспиваше, когато дочу гласа на Метек.

— Слушай, искам да ти кажа нещо.

— Какво? — сепна се той.

— Знам къде има скрит револвер.

— Револвер ли? — Кажик скочи. — Ама истински?

— Много ясно, че истински.

— Къде е?

— Няма ли да кажеш на никого?

— Няма. Честна дума!

— А на Тадек?

Кажик се поколеба.

— На него ще му кажа — отговори накрая той.

Метек се размърда.

— Аз отдавна исках да направя това, само че чаках подходящ случай.

— Ама къде е револверът? — изгаряше от нетърпение Кажик.

— Близо до нас, у Заремба.

— У Вешек Заремба ли?

— Да.

— Какво говориш!

— Вярно бе! Скрил го е в една кутия увит в парцали и я е мушнал в стената до ъгъла на къщичката, дето си я построи миналата година. Отмества се една тухла и точно там е скривалището.

— Да не ментиш?

— Честна дума! — каза Метек. — Веднъж се промъкнах до самата къща, надникнах и го видях тъкмо като изваждаше от парцалите един хубав, голям револвер.

Кажик мълча известно време.

— Когато избягахте — започна след малко той, — ние срещнахме Заремба. Чакаше някого при дъскорезницата. Като ни видя, каза ни веднага да се махаме, а той се скри зад ъгъла и продължи да чака.

— Знаеш ли какво, Кажик — прошепна Метек, — Вешек сигурно е партизанин. Често ходи в гората, а и при него идват разни хора.

— И аз мисля така. Точно затова не трябва да му взимаме револвера.

Метек смаяно го погледна.

— Че аз не съм искал да му го взема — гневно каза той. — Само ти казах и нищо повече.

— И сгреши. Изобщо не биваше да ми казваш. Сега трябва да се закълнем, че пред никого зъб няма да обелим за това.

— Добре — съгласи се Метек.

— Тогава да се закълнем. Повтаряй след мене!

Кажик изговаряше думите шепнешком:

— Кълна се…

— Кълна се… — повтори другият.

— Че за нищо на света, никога и на никого няма да кажа.

— Че за нищо на света, никога и на никого няма да кажа…

— … за револвера — сниши глас той, — скрит от Заремба.

Думите се редяха бавно и те чувстваха как по гърба им полазват студени тръпки и косата им настръхва. На тъмния таван цареше пълна с напрежение и тайнственост тишина.

Покъртени до дъното на душата си от всичко това, момчетата мълчаха известно време, като напрягаха слух и се взираха в тъмнината. Най-накрая Кажик се покашля.

— Хайде да спим вече!

— Ами хайде! — съгласи се Метек.

Като се настаниха удобно на сеното, Кажик изведнъж си помисли: „Как е възможно да не кажа на Тадек?“.