Йежи Шчигел
Трънакът (23)

23

Абрам бавно и внимателно сваляше превръзката от ръката на Бенек. В скривалището цареше гъст полумрак, тъй като момчетата бяха покрили целия покрив и всички прозорчета с мъх и суха шума, предпазвайки по този начин Трънака от все по-силните и студени ветрове. На сандъка, който стоеше опрян до стената гореше свещ.

— Имаш късмет, че куршумът не е засегнал костта — каза Абрам. — Можеше да бъде много по-лошо.

Бенек се усмихна.

— Да, ама вече е добре — отговори той. — Всичко правя с нея както преди и дори като я свия на юмрук, пак не чувствам никакви болки.

— Абе ти внимавай! — напомни му Абрам. — Докато раната не заздравее напълно, по-добре е да не си преуморяваш ръката.

— Е, че какво може да й стане?

— Не я пазиш и затова нищо чудно, че раната ти пак кърви. Е, не е чак толкова страшно де — успокои го веднага той. — Имате лейкопласт, нали?

— Да, имаме, имаме — обади се Стефек, който белеше картофи в кухнята и чу въпроса му.

И действително, след малко донесе една дървена кутия с червен кръст отгоре. Това беше аптечка, която Вешек им беше подарил. Абрам я взе от ръцете му, сложи я на сандъка до свещта и започна да търси лейкопласт. Стефек се върна в кухнята и пак се зае с беленето на картофи.

Бенек, който стоеше с протегната напред ръка, гледаше трепкащото пламъче на свещта и се вслушваше в гласовете отвън. Това бяха Юрек и Кажик, които се връщаха от полето и се караха за нещо. Малко след това отвориха вратичката и нахълтаха вътре с един чувал картофи.

— Какво се бяхте разврещели така? — попита ги той.

— Кой е врещял бе? Никой не е врещял — сопна се Юрек.

Абрам вдигна главата си, наведен над кутията с лекарства.

— Какво ти е? — обърна се Бенек към Юрек.

— А, нищо ми няма.

— Хайде оплачи се де, оплачи се! — заядливо измърмори Кажик.

Юрек стисна зъби, хвана сам тежкия чувал за двата му края и го повлече към мазето.

— Казвай какво е станало? — загуби търпение Бенек.

— Абе нищо не е станало. Голяма работа! Като слизахме по възвишението край стрелбището, беше много хлъзгаво. Аз се спънах и изпуснах чувала. Той блъсна Юрек и двамата се изтъркаляхме надолу. Картофите се разсипаха, но ги събрахме. Само че Юрек си удари коляното и сега е ядосан.

— А другите още ли копаят? — попита Бенек, след като изслуша обяснението му.

— Да, но сигурно скоро ще дойдат. Изглежда, че здравата ще вали. А, ето, чуват се стъпки… Вече си идват.

Вратичката се отвори и на прага се появи някаква фигура… Гледаха и не вярваха на очите си: на две крачки от тях стоеше Зимек, наведен, с леко притворени очи.

— Ето ме! — обади се пръв той.

Чул гласа му, Стефек като луд изскочи от кухнята и се затича към него. Хвърли се на врата му и започна да го прегръща и целува. Дотичаха и другите.

— Пусни ме, че ще ме удушиш! — каза с приглушен от вълнение глас Зимек.

Всички го прегръщаха поред, опипваха го, като все още не можеха да повярват, че това наистина е техният Зимек. Абрам се правеше, че не вижда тази сцена. Стоеше наведен над малката аптечка и нещо ровеше в нея.

— Хайде пуснете ме вече, пуснете ме! Дайте ми да ям! — викаше Зимек, като се бранеше.

Наоколо закипя. Като се надпреварваха, всички се втурнаха към мазето и кухнята, за да приготвят ядене на Зимек. Бенек забрави за превръзката си. Грабна от ръцете на Стефек консервата и започна да я отваря с ножа. Кажик чупеше съчки и подсилваше огъня в кухнята. Стефек измъкна едно парче сланина и започна старателно да го нарязва, като подреждаше парченцата в алуминиевата чиния. Юрек изскочи от скривалището, за да предупреди другите. Чак сега Абрам можа спокойно да се приближи до Зимек и му протегна ръка. След като се ръкуваха, той го попита:

— Пуснаха ли те?

— Пуснаха ме — отговори. — А тук нищо не се е променило — добави момчето, след като се огледа наоколо.

Абрам искаше да го попита още нещо, но Стефек се провря между тях с чинията със сланина.

— Какво е това, прясна сланина ли? — учуди се Зимек.

— Не, още от онази е.

— А тази кръв откъде е?

— От пръста му — каза Абрам. — Ела, ще ти го намажа с йод!

— А хляб нямате ли? — попита Зимек, като взимаше консервата от ръцете на Бенек.

— Нямаме, но почакай малко, сега ще ти донеса от къщи! — извика Кажик и хукна към вратата.

— Чакай! — задържа го Абрам. — Аз имам хляб. — Бръкна в джоба си и извади оттам едно голямо парче черен хляб, увит в някакъв парцал.

— Ама това е много малко — каза Зимек, като гледаше чинията със сланина, консервата и хляба. — Нямате ли още?

Всички го погледнаха учудено.

— Да не би да изядеш всичко това? — измърмори Кажик.

Но Стефек вече изчезна в мазето. След малко се върна с още две консерви.

Докато ги отваряха, Зимек мълчаливо поглъщаше хляба, сланината и месото от консервата.

— Отдавна ли не си ял? — попита го Абрам.

— О, много отдавна.

— Тогава не яж повече! — помоли го той. — Ще се разболееш.

— Нищо няма да му стане — каза Стефек, като гледаше Зимек със светнали очи.

Обаче Абрам с решително движение взе консервата и сланината и повтори:

— Не яж повече, ще се разболееш!

В този момент вратичката се отвори и вътре влязоха Тадек, Витек, Гетек и Юрек, а най-накрая — задъхан и запъхтян, Метек. Като ги видя, Зимек стана, но те не се нахвърлиха да го прегръщат и поздравяват. Спряха се на една крачка от него, гледаха отслабналото му лице и не знаеха какво да кажат. В Трънака стана задушно. Настъпи напрегната тишина. Тези, които дойдоха сега, разбраха, че изблиците на радост и сърдечните поздравления в такъв момент биха изглеждали изкуствено, макар че не им беше много ясно защо това е така. Няколкото седмици раздяла и непрекъснатото очакване на каквато и да било вест за съдбата на техния приятел, го издигнаха в мислите им и го пренесоха в един друг свят. В очите на другарите си той се превърна в символ на героизъм, който създаде някаква невидима преграда между тях. Вероятно и Зимек я почувства, защото застана объркан като никога и гледаше някъде над главите им.

Пръв счупи леда Тадек. Хвана дланта на Зимек с двете си ръце и горещо я стисна. Другите вече го изблъскваха. Започна пак врява, бъркотия, но на моменти всичко утихваше и скривалището потъваше в някаква непоносима тишина.

Завръщането на Зимек безкрайно ги радваше, но същевременно им се искаше да узнаят какво е преживял в Гестапо. Никой обаче не се осмели да го попита. Пречеше им именно онази невидима преграда. А Зимек вероятно нямаше никакво желание да се изповядва. Ето защо разговаряха за най-обикновени дреболии, за несъществени събития, станали в негово отсъствие в градчето и Трънака. Преди няколко часа те биха могли да разкажат на Зимек за толкова много неща, но сега, когато той стоеше жив и здрав сред тях, говореха някакви глупости, като в същото време чувстваха колко неестествен и неоткровен е този разговор. Искаше им се да говорят за нещо друго, но за какво точно — сами не знаеха. За първи път в живота си се намираха в подобно положение.

— Всеки ден ли идвате тук, както по-рано? — питаше Зимек.

— Да, всеки ден — отговориха му хорово.

— Така си и мислех. Да знаете само как ви завиждах!

Наведоха глави. Тогава, когато той е седял там, гладен и пребит от бой, те все така безгрижно са си живеели в Трънака. Тази мисъл ги огорчи. Чувстваха се някак си по-бедни от него и сякаш виновни за нещастието му. Разговорът се прекъсваше все по-често и по-често. Изведнъж ги облъхна хладен въздух. Трепнаха и погледнаха към входа. Вешек Заремба се мъчеше да влезе вътре през тесния отвор.

— Защо не вземете да я разширите тая дупка — мърмореше ядосано той. — Едвам влизам вътре.

В Трънака сякаш стана по-светло. След като затвори вратичката, Заремба се приближи към Абрам и се здрависа само с него, а той му посочи с поглед сгушената в мрака фигура на Зимек. Вешек го гледа дълго време, като че ли чакаше да види дали той ще се обади пръв. Останалите внимателно ги наблюдаваха. И действително, Зимек не издържа.

— Какво си ме зяпнал така, ще ме глътнеш? — запита с пресипнал глас той.

Заремба се засмя.

— А, значи не са те отучили да устатничиш? Това е добре.

Но веднага след това стана сериозен и добави:

— Това, което си видял и преживял там, никой не може да ти го отнеме. Запомни добре какво съм ти казал!

В отговор Зимек недоволно измърмори нещо.

— Да, ти никога не си обичал по-силните от тебе — отново весело продължи Заремба. — Сега сигурно още повече си ги намразил.

— Стига вече с това конско евангелие! — сопна се момчето. — Достатъчно се наслушах там.

— Наистина и аз веднага забелязах какво отвращение изпитваш към говоренето — не отстъпваше Заремба.

— Ама и ти много обичаш да си чешеш езика — каза Стефек, като се дръпна назад.

— Ти пък кой си? — обърна се Вешек към него.

— Китайският император — озъби се Стефек.

Вешек чак изцъка с език. Момчетата почувстваха, че той иска да предизвика някаква разправия, но те явно нямаха желание за това. Отговаряха му дотолкова, доколкото да не му останат длъжни, защото при други обстоятелства здравата щеше да им се присмее.

— Да не би да попречих на семейната ви среща, а? — подхвана Заремба след известна пауза. — Спомени, разкази как е било, как ще бъде. Ех, ревльовци, ревльовци! Хайде да тръгваме! — кимна той на Абрам. — Нека се пооплачат от швабите — подигра им се Вешек, застанал вече на прага.

Излязоха.

Хвана ги яд на Заремба, но в същото време почувстваха облекчение, че не бяха стигнали до изповедите, за които той им се подиграваше. Наистина, защо трябва да си спомня човек това, което е отминало?

И веднага им стана по-леко.

След завръщането на Зимек в Трънака започна нов живот. В онази вечер, когато Заремба излезе с Абрам, дълго не можаха да се разделят. Седнали близо един до друг, те се вслушваха в шума на вятъра и плющенето на дъжда и си мечтаеха как ще устроят сега живота си.

Всички, с изключение на Юрек, Витек и Тадек, решиха да се преместят завинаги в Трънака. Само тримата не можеха да дойдат тук. Впрочем преди няколко дни Абрам отново се върна и за всички нямаше да има място. С него им бе някак си по-лесно. Въпреки че беше мълчалив, той ги ободряваше с присъствието си, а често съвсем незабелязано им подхвърляше и някоя идея, която те съумяваха да оценят.