Йежи Шчигел
Трънакът (32)

32

— Дръпни се, че ще те ударя без да искам! — каза Тадек на брат си.

В началото на зимата, когато падна първият сняг, той обеща да му направи шейна и сега я довършваше. С малки пирончета заковаваше по края тънките летвички.

— Дали хубаво ще се пързаля? — разпитваше го Йендрек.

— Разбира се, не се тревожи! Трябва само малко да се поизхлъзга. А като намеря ламарина и я закова на плазовете, тогава ще видиш как ще хвърчи.

Радостен, Йендрек обикаляше около него. Подаваше му охотно ту гвоздеи, ту клещи, тъй като искаше брат му да е доволен от него.

— Още два пирона и край. След това ще завържем едно здраво въженце и шейната е готова.

— Ама още днес ли ще мога да се пързалям с нея?

— Ако ти позволи мама.

— Ще ми позволи. Каза, че ще ми позволи.

— Добре, тогава иди да потърсиш въженце! Там в чекмеджето има. Само че по-бързо! Ако свършим навреме, ще дойда да се попързалям с тебе на стръмното до училището.

На Йендрек чак очите му светнаха от радост. Бързо намери въженце. Държеше го в протегнатата си ръка и гледаше прехласнато Тадек, докато той забиваше последния пирон.

— Е, готово! Сега отивай бързо да се облечеш и веднага тръгваме!

— Къде? — попита майка им, която влезе точно в този момент.

— Да се попързаляме с Йендрек.

— А не може ли по-късно? Исках да ме заместиш за малко в магазина. Там е такъв студ. Освен това трябва да приготвя обяда, а още не съм обелила картофите.

— Добре — съгласи се Тадек.

Йендрек беше много разочарован.

— Ти отивай сам, но гледай да не ми изгубиш ръкавиците! — каза тя.

Тадек изтупа панталона си от полепналите по него стърготини, измете бързо пода и влезе в магазина. Тук наистина беше много студено. Не палеха през зимата за икономия, още повече че клиентите не бяха много. Червената и жълтата лимонада стоеше замръзнала на полиците, а по стъклата на прозорците студът беше изписал някакви чудновати цветя.

Тадек застана до вратата и задуха върху замръзналото прозорче. Ледът се топеше бързо, а отдолу се показваше чистото стъкло. Забърса го с ръкава си я погледна към улицата. На шосето, около купчината конски тор, се беше събрало цяло ято врабчета. Освен тях наоколо нямаше жива душа. Улицата изглеждаше сива и тъжна. Оголените, високи, стари липи се открояваха със своята чернота върху белия фон на снега.

Тадек отвори вратата и застана на прага. В далечината видя две жени, увити в дебели шалове, които бързо вървяха. Горе, над дърветата кръжаха врани и пронизително грачеха. Домъчня му за Трънака и приятелите. Вече искаше да влезе вътре, когато видя, че зад ъгъла се показа Зимек. Подсвирна му. Онзи помаха с ръка и ускори крачка. Когато наближи, Тадек видя, че носи ски.

— Случайно да имаш някакви каишки? Ще видиш какви ски съм направил. Бомба! — извика той.

— Дай да ги видя! — каза Тадек. — Не са ли къси?

— Не, добре са. Като за моя ръст.

— Как ги огъна?

— Отначало ги варих във вода, след това постояха няколко дена и както виждаш, станаха като тези от магазина.

— Ще взема и аз да си направя.

— Абе, не съм ги правил за себе си.

— А за кого?

— Нали помниш оня пяскар, за който говореше Бенек.

— А, да. Знам го — досети се Тадек. — Съгласен ли е?

— Говорих с него. Иска да му доплатя.

— С пари ли?

— Да.

— А откъде ще вземем?

— Това вече е работа на Кажик и на Метек. Ама ти не знаеш ли? Те вчера решиха да отсекат няколко елхички и да ги продадат в града.

— Кога ще ходиш в Пяски?

— Днес. Ще дойдеш ли с мене?

— Сега не мога.

— Не сега бе, довечера.

— Готово, но какво ще правим без пари?

— Ще кажем, че след една седмица ще му ги дадем. Сигурно ще се съгласи, ще видиш.

— Ти ли ще дойдеш да ме вземеш?

— Най-добре ела в Трънака. Оттам през гората е по-близо.

— Добре де, влез за малко! Ще ти потърся каишки. Имах май някъде.

Зимек изтупа обувките си пред вратата и влезе в магазина.

— Дай ми нещо за пиене! — намигна той на Тадек.

— Какво говориш, не виждаш ли, че е замръзнала като камък.

— Абе не бой се, аз ще я размразя.

Тадек взе една бутилка от полицата.

— Ти да не си луд да пиеш лимонада в такъв студ?

— Щом е аванта, защо не?

Тадек изчезна в кухнята, а Зимек започна да топли бутилката в дланите си. Но напразно. Ледът вътре дори не се помръдна. Най-накрая се отказа и сложи бутилката на мястото й. Застана до остъклената врата и се загледа през малката дупчица на прозорчето, където Тадек беше разтопил леда. По едно време мина една немска линейка, която изплаши ятото врабчета. Няколко минувачи с вдигнати яки преминаха в едната и другата посока. „Кучешко време“ — помисли си Зимек.

— Имам каишки, само че не знам дали ще ти свършат работа — влезе Тадек.

— Дай да ги видя! Хм, малко са тънички, но като няма други. Хайде, аз тръгвам! — Зимек взе ските. — Ще те чакам в Трънака.

— Добре, ще дойда след два-три часа. Чакай! — задържа го Тадек. — Знаеш ли какво, мисля, че няма да е лошо, ако всеки от нас си има по една хубава раница.

— Прав си — съгласи се Зимек.

— Значи ще трябва да разпитаме пяскарите. Сигурно имат, и то не една.

— Готово, ти само ела! — каза Зимек, прекрачвайки прага.

 

 

Момчетата от Трънака бяха потопени в истински водовъртеж от мечти. Те седяха до късна нощ в скривалището, четяха на глас приключенски романи и крояха планове. Мисълта за Дивия Запад ги беше завладяла толкова силно, че всичките им ежедневни грижи се въртяха все около това пътешествие. За тях нямаше значение кога то ще се осъществи. Преди всичко решиха да се снабдят с необходимата им екипировка, оръжие и с всичко останало, което можеше да ми потрябва не само по време на дългото и трудно пътуване, а и там, на сушата, в тропическите джунгли и в пленителните гори на Канада. Никога досега не бяха така единодушни и задружни, както през тези дни.

 

 

Известно време Тадек седеше зад тезгяха, потънал в мисли. След това стана и започна да се разхожда из магазина. И той като всички вярваше дълбоко, че пътешествието ще се осъществи. Единственото нещо, което го измъчваше през цялото време, беше въпросът дали трябва да замине. Йендрек е малък, а майка му често боледува. Ако замине, няма да има кой да им помага. Страхуваше се, че там ще започне да го гризе съвестта, но вече ще бъде късно. Опитваше се да намери някакъв изход, но за сега безуспешно. И въпреки че работеше наравно с другите, ако не и повече, мечтите му бяха примесени с горчивина. Приятелите му нямаха такива грижи. Юрек и Витек почти с нищо не помагаха на майка си. Кажик можеше да изчезне някой ден и семейството му нямаше веднага да забележи това. Само той се намираше в такова сложно положение. Ако Йендрек беше по-голям, майка му — по-силна, тогава щеше да замине, без да се колебае. Но за сега братчето му е малко и безпомощно, а майка му все по-често се оплаква от болки в гърдите, кашля дълго и страшно и се изморява, щом трябва да свърши някоя по-тежка работа.

Един ден Тадек попита Стефек:

— Няма ли да ти е мъчно за вашите?

— Ще ми е мъчно — каза Стефек, — но нали все някога ще се върна.

Ръцете му замръзнаха. Започна да ги разтрива. В това време вратата изскърца. Погледна нататък. На прага беше застанал един полицай. Тадек го познаваше, затова спокойно отиде зад тезгяха и застана отзад. Немецът започна да оглежда магазина, хвърли един поглед на витрината, а после направи знак на Тадек да се приближи. За момент той се поколеба, но накрая се подчини. Беше възмутен от нахалството на полицая. Докато немецът тършуваше по полиците и под тезгяха и търсеше забранена стока, Тадек го гледаше с омраза, а в душата си се молеше да не влезе майка му. След няколко минути на немеца му омръзна тази безполезна работа. Отвори чантата си, извади оттам някаква бланка и започна да пише нещо. Когато свърши, вдигна глава и попита:

— Wo ist Mutter?^[1]

Тадек издържа погледа му.

— Wo ist Mutter? — повтори той, като се приближаваше.

— Няма я — отговори Тадек.

Докато разбере какво става, немецът му зашлеви един силен шамар. Той се олюля и застана с безпомощно отпуснати ръце. Сълзи на гняв напълниха очите на момчето. Немецът се усмихваше тържествуващо и му показваше с ръка попълнената бланка, която лежеше на тезгяха. След малко вратата се затвори. Тадек въздъхна с облекчение. Майка му не видя нищо. Бързо се приближи към тезгяха и взе оставената бланка. Веднага разбра какво е. Глоба. По-надолу с цифри беше написано: „хиляда злоти“.

Момчето беше потресено. Полицията често идваше в магазина, правеше проверки и определяше глобата, която трябваше веднага да платят, но никога сумата не е била толкова голяма. Търговията в магазина беше в пълен застой. Тадек знаеше, че майка му няма пукнат грош. Известно време обмисляше как да постъпи. Най-накрая взе документа и го сложи в джоба. Опипа пламналата си буза.

Излезе на улицата, взе една шепа сняг и го сложи на удареното място. В далечината видя как полицаят марширува с подскачаща стъпка, облечен в топлия си зелен шинел. Тадек го заплаши с юмрук, тъй като нищо повече не можеше да му направи. Когато се върна в магазина, гневът все още кипеше в него. Вратата на кухнята беше открехната.

— Тадек! — извика майка му.

— Тук съм.

— Идва ли някой?

— Да. Купи едно пакетче сода.

— Сода ли? — учуди се тя. — Това е третият клиент днес, който купува сода. Защо ти е толкова червена бузата? — обезпокои се.

— Не е червена — възрази той.

— Как така не е червена? Нали виждам.

— Болеше ме зъб и я натрих със сняг — излъга.

— Знаеш ли какво — каза му тя, — затвори магазина! За днес стига. И без това сигурно никой вече няма да дойде, само дето ще мръзнеш.

— Не, мамо, ще постоя още един час. Зъбът вече не ме боли.

— Е, добре, както искаш — каза загрижено майката. После влезе в кухнята и затвори вратата.

Тадек застана до прозореца. Мъчеше се да се овладее, но не можеше. По бузите му се стичаха сълзи. Омразата към полицая, чувството на безпомощност пред неговата сила и мъката, свързана с мечтите му за пътешествието, избухнаха изведнъж в дълъг невъздържан плач.