Йежи Шчигел
Трънакът (43)

43

Беше нощ. От време на време по улиците минаваше немският патрул. Поставените нарядко улични лампи хвърляха ясни кръгове светлина. Наведени, момчетата се промъкваха покрай оградите към центъра на града. Метек и Кажик вървяха най-отпред. Трябваше да пресекат градината и да застанат на пост от страна на улицата. Бенек, следван от другите, стигна до задната вратичка на градината и започна да се промъква покрай живия плет до ъгъла, където се намираше главният кръстопът на градчето. Момчетата пристъпваха след него, мълчаливи и съсредоточени. Когато стигнаха до определеното място, Бенек се повдигна на пръсти и през пролуката на оградата погледна към улицата.

— Кажик! — извика тихо.

— Тук съм — долетя от мрака.

— Има ли някой?

— Не.

— Пази хубаво! — заповяда вождът.

Зимек и Витек вече бяха извадили изпод якетата си къси ръчни триони.

— Кой най-напред? — обърна се Юрек към Бенек.

— Витек, ти режи тоя с картата, а Зимек — с високоговорителя. Ще се сменяме непрекъснато. Само гледайте да не се вдига много шум!

В ъгъла на градината стояха един до друг два стълба. На по-високия, боядисан в цвета на немското знаме, беше монтиран огромен високоговорител, от който цял ден из градчето се разнасяха немски военни песни и съобщения за новите победи на Германия. На другия стълб висеше голямо табло, с нарисувана върху него карта. Всеки ден на нея отбелязваха със стрелки превзетите от Хитлер градове и местности.

Трионите изскърцаха пронизително.

— По-тихо! — прошепна Бенек.

— От какво те е страх? Наоколо няма жива душа — каза Зимек, като се опря на другото си коляно. — Щом трионът влезе по-надълбоко, няма да се чува толкова — добави той.

Дървото се оказа твърдо и макар че бяха наострили през деня трионите, работата вървеше бавно. Сменяха се през няколко минути. Бенек тъкмо взе триона и приклекна, когато откъм улицата се чу тихо подсвирване.

— До оградата! — изкомандва той.

Наведени към земята, почти на четири крака, стигнаха до живия плет и се залепиха до него. Някъде откъм центъра на града се чу шум от мотор.

„Дали Кажик добре се е скрил?“ — обезпокои се Бенек.

Шумът от мотора нарастваше. През пролуките на оградата видяха светлините на фаровете.

— Да бягаме! — прошепна някой.

— Тихо! — изсъска Бенек.

Колата се приближаваше с шум. Изведнъж видяха над главите си някаква сянка. Това беше Кажик, който прескачаше оградата.

— По-бързо! — изръмжа Зимек.

Кажик се стовари едва ли не на главите им.

— Немци — прошепна той. — Цяла група идва насам.

— Млъкни! — заповяда му Бенек.

Колата като че понамали скоростта си. Движеше се точно срещу тях, но не спря, а отмина с бръмчене и изчезна в страничната уличка.

Олекна им.

— Къде видя немците? — попита Бенек.

— Точно зад аптеката. Около десет души са. Ето, чувате ли ги като говорят?

— Пияни са — обади се Юрек. — Пеят.

— Мълчете! Ще ни отминат и нищо няма да забележат — каза Зимек, но за всеки случай скри триона под якето си.

— А къде е Метек? — заинтересува се Тадек.

— Стои до портата, почти под уличната лампа. Вижда се от пет километра.

— Глупак! — измърмори Бенек.

— Тихо, идват насам!

Групата пийнали немци вървеше със смях, песни и врява.

— Говеда! — измърмори Юрек.

— Ш-ш-ш-т! — усмириха го.

Развеселените немци бяха вече близо. Пресякоха кръстопътя и се качиха на тротоара, който минаваше покрай градината. Момчетата затаиха дъх. Немците се намираха вече само на два метра от тях. Изведнъж един от пияните войници се приближи към оградата и се хвана с две ръце за нея. Другите го заобиколиха, но той нещо говореше, плачеше и не искаше да върви по-нататък. Момчетата чуваха как бият сърцата им. Не смееха да се помръднат, тъй като и най-малкият шум можеше да ги издаде.

Един от немците драсна клечка кибрит и си запали цигарата. Другите се разправяха за нещо. Опитваха се да откъснат войника от оградата, но той непрекъснато ругаеше, хлипаше и не искаше да се помръдне от мястото си. Нещо светна. Немецът беше хвърлил горящата кибритена клечка почти под краката на Бенек. Той се овладя с голямо усилие и не трепна. Клечката моментално угасна. Немците се разшумяха още повече.

Бенек разбра опасността. След малко можеше да се скарат, ще дойде патрулът, привлечен от виковете им и тогава дори без да искат, щяха да ги открият. Размърда ръката си и докосна рамото на Зимек, но той стисна дланта му, като с това искаше да му каже да почака още малко.

Изведнъж двама от немците се откъснаха от групата и олюлявайки се продължиха по-нататък. Другите останаха на мястото си, крещяха нещо и жестикулираха. Минутите се точеха бавно и мъчително. Някъде отдалече се чу изсвирване, а от другата страна с бръмчене се приближаваше кола. Немците замлъкнаха и се ослушаха. Пияният войник най-после се остави да го хванат от двете страни и като не преставаше да хлипа, тръгна покрай градината. Някаква кола шумно профуча. Групата немци се отдалечаваше все повече и повече. Постепенно настъпи тишина. Момчетата си отдъхнаха. Почакаха още няколко секунди.

— Е, хайде, отивай вече на мястото си! — обърна се Бенек към Кажик.

— Аз ще го сменя — предложи Юрек.

— Както искаш — съгласи се Бенек.

Юрек прескочи оградата. Трионите отново влязоха в действие.

— Ще намина към Метек — каза Бенек и леко, на пръсти, изтича до главния вход на градината. — Метек! — извика тихо той, след като стигна до желязната порта. Никой не му отговори. — Метек! — извика по-силно. Обхвана го безпокойство. Подскочи и се качи на една от железните пръчки на портата. Погледна към улицата. Отляво и отдясно беше пусто и безлюдно.

— Метек! — извика пак доста силно той. После се хвана с ръце за оградата и я прескочи. На тридесет крачки от него имаше една будка. С няколко скока стигна до нея и я обиколи. Метек го нямаше. „Къде ли е изчезнал?“ — помисли си отчаян Бенек. Огледа се внимателно на всички страни и после се затича към най-близката порта. Надникна в тъмната й паст. — Метек! — прошепна полугласно — Метек!

— … ееетек — неясно му отговори ехото.

Като трепереше от вълнение и тревога, Бенек влезе в дворчето и извади фенерчето от джоба си. Светна няколко пъти между къщите. Беше пусто. Вече се канеше да излезе на улицата, когато чу бързи стъпки. Просна се до зида. Някаква висока мъжка фигура се мярна край портата. Отдъхна си. Не беше немец. Промъкна се до ъгъла и надникна. Мъжът вече го нямаше. Вероятно беше влязъл в съседното дворче. Изчака малко и зави към градината. Вече беше отминал портата и тичаше към ъгъла, когато изведнъж чу тихо изсвирване. Юрек им даваше сигнал. Спря се. Не забеляза нищо. Наоколо цареше тишина, само някъде в далечината се чуваше бръмчене на самолет. „Да, но Юрек не се шегува“ — помисли си той. Въпреки всичко реши да отиде до ъгъла. Може пък Метек там да се е скрил? Вървеше по-бавно. Едва доловимото изсвирване не се повтори. Бенек почувства, че го побиват студени тръпки. От ъгъла го деляха два метра, когато чу зад гърба си тропот на подковани обувки. Вцепени се. Погледна нагоре. Да прескочи? Не, ще вдигне такъв шум, че ще издаде всички. На две крачки от него стоеше голяма кофа за боклук. Без да му мисли много, той се затича и клекна зад нея. Светлината на уличната лампа не стигаше до тук. Шумът от крачките се засилваше. Бенек затвори очи и опря челото си на желязната кофа. Затаил дъх, мислено броеше: „Едно, две, три, четири…“. Изведнъж силно му се прииска да вдигне глава и да погледне минувача, но се опомни. Сви се още повече и зачака без да мърда. Ритъмът на крачките се смени. Отвори очи и с крайчеца на окото си забеляза на около метър и половина от себе си високата фигура на един жандармерист. Немецът вървеше бързо, като в този момент пресичаше напряко кръстопътя. Броеше крачките му. Знаеше, че всяка от тях намаляваше опасността. Същевременно се молеше онзи да не се обърне, иначе беше загубен. Най-накрая немецът пресече улицата, качи се на тротоара и изчезна в дълбоката сянка на високото здание. Бенек на четири крака се добра до оградата, а след това запълзя покрай нея към ъгъла. Тук се огледа на всички страни. Олекна му. Засега опасността беше преминала. След малко вече се намираше сред приятелите си.

— Метек го няма — заяви. — Навсякъде го търсих: около будката, при портата, виках го, светих с фенерчето, но напразно.

— Сигурно се е изплашил от ония немци и е офейкал — подхвърли Зимек.

— Сигурно — съгласи се Бенек, въпреки че в душата си беше неспокоен. — Още много ли има? — попита.

— Вече са прерязани, остава само да ги бутнем — отговори Тадек.

И действително, Витек и Зимек прибираха трионите.

— Няма какво да чакаме — намеси се Юрек. — Сега му е времето, докато няма никой.

— Е, хайде тогава! — Зимек си плю на ръцете.

Разделиха се на две групи и обхванаха стълбовете.

— Внимание! По команда — каза Бенек. — Три, четири!

Най-напред се чу сух трясък, а после ужасен грохот от стоварващите се на земята стълбове, карта и високоговорител.

— Да изчезваме! — прошепна Зимек.

Побягнаха, като се надпреварваха един друг. Вече бяха стигнали до градинската портичка, когато чуха, че някой ги вика. Забързаха още повече. Но нещо сякаш спря Бенек.

— Чакайте!

Зимек чу и се спря.

— Метек! — извика тихо Бенек.

— Тука, тука! — долетя някъде отстрани.

Отидоха при него. Лежеше на земята.

— Какво ти е?

— Минаваха немци. Исках да прескоча портата и паднах от нея.

— Ставай!

— Не мога. Едва се довлякох до тук.

Зимек приклекна.

— Хвани ме през врата! — каза той.

Метек го хвана. Зимек се опита да се изправи, но Метек изохка и го пусна.

— Хвани се! Нямаме време — ядоса се Зимек.

— Боли ме, ужасно ме боли!

— Какво те боли пък сега?

— Кракът. Ох!

— Я стига си се глезил! — каза гневно Зимек, но веднага се наведе и го хвана под мишниците. Бенек му помогна. Зимек го преметна като чувал и без да обръща внимание на стенанията му, хукна по-нататък. Бенек тичаше след тях.

 

 

В градчето закипя. Всяка сутрин жителите му преживяваха някакви нови вълнения. Един ден намираха на оградите и по стените на къщите си обидни надписи против окупаторите, друг ден научаваха, че под носа на часовоя е изчезнало хитлеристкото знаме, което плющеше ден и нощ на пилона. Веднъж пък някой прерязал стълбовете с огромната карта и високоговорителя — двата непресъхващи извора, които разнасяха славата на немската армия.

Местната или така наречената „синя полиция“^[1] и жандармерията се досещаха кои са виновниците. По следите познаха, че това са стъпки от момчешки крака и употребиха цялата си хитрост, за да избегнат нови произшествия, които ги правеха смешни в очите на хората. От няколко дни се забраняваше на момчетата да продават вестници по улиците. Хванеха ли някое вестникарче, откарваха го веднага в полицията и там, след като му вземеха парите и вестниците, здравата го напердашваха.

В това време се случиха и други неща. В една мразовита сряда, в градчето неочаквано нахлу група партизани и задигна всички пари на банката. Докато се опомнят, партизаните бяха вече в гората. Немците беснееха от яд. Хората отбягваха да ги срещат, за да не си докарат беля на главата.

Един ден се разнесе новината, че двама полицаи са избягали в гората.