Йежи Шчигел
Трънакът (29)

29

Зимек все още не можеше да се нарадва на ножа, подарен му от Стефек. Обичаше хубавите ножове така, както Юрек обичаше книгите. Този, който сега притежаваше, беше по-красив и по-остър от неговия прославен фински нож. Тогава край Висла не искаше да си признае как го изгуби. Чисто и просто се срамуваше. Веднъж, когато пресичаше улицата близо до караулното помещение, той си подхвърляше ножа за удоволствие. Немецът, който стоеше на пост при портата, го хвана и стисна за ръката така неочаквано, че той го изпусна. Часовоят се наведе, взе ножа и го мушна в джоба си. Унизен и безпомощен, Зимек трябваше да си отиде, без да може да поиска собствената си вещ. И до днес още като си спомнеше този случай, лицето му пламваше от срам и гняв.

Гледайки ножа, Зимек не можеше да си представи как Бедата е могъл да подпали киното. Може би дори и Заремба не би се решил на подобно нещо. Така лесно могат да те пипнат. Та оттам минават толкова много немци! И то да беше го подпалил само! А той претършувал цялото кино и взел всичко, каквото успял. Зимек мразеше немците, но не се страхуваше от тях. Въпреки това не намираше в себе си чак толкова смелост, че да може да се сравнява със Стефек.

За цялата тази история научи на другия ден след излизането си от Гестапо. Бенек пръв му каза. Това звучеше толкова невероятно, че в първия момент Зимек недоверчиво поклати глава. Повярва едва тогава, когато Бенек го заведе в мазето и му показа двуцевката. След това изчака няколко дни, докато Стефек сам му се довери. И действително, така стана.

Седяха сами в скривалището. Всъщност беше и Абрам, но пред него можеха да си говорят всичко. Въпреки че живееха под един покрив и ядяха от един казан, той никога не се бъркаше в техните работи и точно затова го обичаха.

Стефек режеше един дебел картон на еднакви парчета, а Зимек с цветния си молив правеше от тях карти за игра. В дъждовните дни обичаха да се заврат в ъгъла и да играят на хиляда^[1].

— Сега какво следва? — попита Зимек.

— Дама спатия — отговори Стефек.

— Тук е много тъмно и неудобно.

— Ами дръпни свещта по-близо до тебе!

Работеха мълчаливо. След малко Стефек попита:

— Как беше там?

Известно време Зимек не отговаряше, а след това го погледна.

— Не знаеш ли как? — отговори на въпроса с въпрос.

Стефек се засрами.

— Знам — заговори след малко, — но понеже нищо не казваш…

— Няма с какво да се хваля — отговори тихо Зимек.

— Чакай! — Стефек изведнъж стана. Тръгна бързо към мазето, повдигна капака и се мушна вътре. След две минути излезе. Бавно се приближи към приятеля си и изведнъж Зимек видя в ръцете му блестящ нож с красива, кокалена дръжка.

— Това е за тебе — каза Стефек, като гледаше някъде встрани.

Зимек взе ножа без да се колебае.

— Бомба е! Направо е бомба! — възхищаваше се той.

— Това е от киното — започна Стефек и накратко му разказа всичко.

Зимек го слушаше мълчаливо. Когато приятелят му свърши, покашля се и като погледна ножа, каза:

— И аз бих искал да направя нещо такова. — А в гласа му се долавяше нотка на завист и възхищение.

От този ден Стефек му стана по-близък. Караха се както по-рано, но Зимек му отстъпваше и не се заяждаше с него за дреболии, както с другите. Някъде в дъното на душата си, той се страхуваше от ироничния поглед на Стефек, а освен това държеше на приятелството му.

Времето беше студено. Заваля първият сняг. Зимек мушна ръка в джоба си и с удоволствие започна да опипва дръжката на ножа. В другата си ръка държеше голям пакет. Опрял гръб на една стара липа, която го криеше от вятъра, той поглеждаше към портичката и чакаше Стефек.

Знаеше за неговите тревоги. Бяха минали вече осем дни, а баща му все още го нямаше. Напоследък Стефек по няколко пъти на ден си ходеше до къщи, с надеждата да го завари там, но всеки път излизаше все по-тъжен и по-затворен в себе си. Зимек обмисляше по какъв начин би могъл да помогне на приятеля си, но се чувстваше така безпомощен, както тогава, когато го заловиха гестаповците. И това го измъчваше. Три пъти ходи с него на спирката, питаха за баща му, но началникът на гарата, немец, винаги им отговаряше едно и също нещо: „Ще се върне баща ти, ще се върне“. Вече нямаше смисъл да се ходи там. Оставаше му само да чака. Зимек знаеше, че да се чака не е толкова лесно. Освен това някак си не вярваше в завръщането на стария Гвождж. Досега все щеше да прати вест по някого. Нещо се беше случило. Началникът на гарата сигурно знаеше, но не искаше да каже.

Зимек започна да губи търпение. По улицата профучаха две коли, а по тротоара край него мина група немци. Единият от тях го изгледа подозрително. Момчето обърна главата си на другата страна. „Само ако знаеха какво нося в този пакет!“ — усмихна се той. Изведнъж видя Стефек. Подсвирна му тихо.

— Защо се забави? — попита го, след като се приближи.

— А, нищо. Майка ми излязла в града, а баба е малко болна. Трябваше да запаля печката. Мислех, че си тръгнал сам.

— Е, и ти пък! — възмути се Зимек.

Преминаха от другата страна и тръгнаха нагоре по улицата.

— Студено е, нали? — попита Зимек.

— Дай аз да го понося! — предложи Стефек, без да отговаря на въпроса му.

— А, никак не е тежко.

— Нищо, дай го!

— Не си струва, вече е съвсем близо.

— Както искаш.

— Слушай, как мислиш, какво ли ще каже той? — опитваше се отново да подхване разговора Зимек.

В отговор Стефек само повдигна рамене. Завиха в страничната, тясна уличка, влязоха в първия двор, отминаха една ниска дървена къща и тръгнаха между голите дървета към къщичката на Заремба.

— Гледай, в къщи си е. — Зимек посочи струйката дим, която излизаше от комина.

На малкото прозорче беше спуснато перде. Известно време стояха пред вратата и се вслушваха. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Стефек почука пръв.

— Чукай по-силно! — посъветва го Зимек.

— Какво искате? — чуха глас някъде над главите си.

Учудени, те погледнаха нагоре, но въпреки очакванията си, не видяха там Заремба. Вглеждаха се внимателно в покрива, като търсеха някакъв отвор, но напразно.

— Хайде, казвайте де!

Сега чуха гласа му до себе си. Огледаха се, обаче пак не го видяха.

— Не се излагай, отвори! — каза объркан Зимек.

Беше им неприятно, че Заремба може да ги наблюдава, а те не го виждат. Пък и този глас — ту горе, ту отстрани.

Вратата бавно се отвори. На прага застана Вешек.

— Влизайте! — покани ги. — Само не стъпвайте на прага!

Не знаеха дали се шегува или говори сериозно, но за всеки случай внимателно го прескочиха. В този момент чуха зад гърба си някакво изтропване. Огледаха се. Вратата се беше затворила сама. Отвътре нямаше дори и дръжка.

— Е? — попита Заремба, застанал точно срещу тях.

— Какво, е? — измърмори Зимек.

— Питам какво зяпате? Защо сте дошли?

— Да видим как живееш.

— А, така ли? Ами тогава сядайте! — и той премести към Зимек едно столче без облегалка.

Но момчето не седна. Столчето му изглеждаше някак си подозрително, а освен това Заремба странно се усмихваше.

— Дръж! Това е за осветлението. — Зимек му подаде пакета.

— Какво има вътре?

— Познай, като си толкова умен — обади се Стефек, който досега мълчеше.

Заремба взе пакета от ръцете на Зимек и го сложи на масата.

— Благодаря — каза.

Приближи се до стената и натисна нещо. Отвори се някаква вратичка. Зимек се приближи.

— Това какво е? Шкаф ли?

Вместо отговор, Вешек извади три огромни ябълки и им даде по една, а третата остави за себе си.

— Много си любопитен.

— А ти пък си много тайнствен.

— Завърти ключа на контакта! — обърна се Заремба към Стефек.

Той изпълни нареждането му. Шкафът се затвори сам.

— Я завърти още веднъж!

За тяхно учудване, този път се отвори вратата.

— Още веднъж! — каза Зимек.

— Стой! — извика Заремба.

Стефек уплашено се отдръпна. Вешек се приближи към масата и тогава вратата отново се затвори.

— Чудеса, а? — каза той, като ги гледаше усмихнат.

— Покажи ни още нещо! — помоли го Стефек.

— Друг път. Днес нямам време — каза неочаквано Вешек.

Разбраха, че няма за какво повече да стоят тук.

— Погледни поне какво сме ти донесли! — измърмори разочаровано Зимек.

— После ще видя, а сега изчезвайте!

След това натисна някакво копче на масата и за тяхно най-голямо учудване, този път се отвори вратата.

— Само не стъпвайте на прага! — предупреди ги той.

Тръгнаха си неохотно. Едва бяха излезли, когато вратата се затръшна след тях.

— Умна глава! — каза с уважение Зимек. Стефек кимна в знак на съгласие. — Само че изобщо не се поинтересува какво сме му донесли — продължи малко огорчен той.

— Щом го взе в ръцете си веднага разбра. А може и да го е видял в Трънака.

— Как така? — смая се Зимек.

— Идва често при Абрам, когато ни няма. Веднъж беше смазал двуцевката и дори не разбрахме кога.

— В Трънака нищо не го заплашва. Чувства се като у дома си — говореше Зимек. — Но аз бих се страхувал да вляза в къщичката му без негово знание.

— Нарочно е направил всичко така, че да не може да влиза който и да е.

— Сигурно — съгласи се Зимек.

Известно време вървяха мълчаливо. Силният вятър, примесен със сняг, ги шибаше по лицата.

Неочаквано Стефек тръгна по-бавно.

— Баща ми още го няма — каза изведнъж, сякаш на себе си той.

Зимек се опитваше да си направи една снежна топка, като в същото време се мъчеше да измисли нещо, с което да успокои приятеля си, но не можеше.

— Ще слушаш ли днес Юрек като ни чете? — смени темата на разговора той.

Стефек не отговори. След като направиха няколко крачки, Зимек пак подхвана:

— Ти разбра ли, че Тадек донесъл на Бенек обувки. Майка му ги купила специално за него от някакъв войник. Много го обича. — И той хвърли мръсната снежна топка в едно ято врани. — През нощта ще стегне голям студ, трябва здравата да напалим печката.

Изведнъж Стефек му прегради пътя.

— Как мислиш, ще се върне ли? — попита.

За момент настъпи тишина.

— Не зная… — заекна Зимек. — Може да се върне, а може и да не се върне — отговори той след като помисли малко, като гледаше към Трънака.

До Трънака не разговаряха. Чак пред входа Зимек попита:

— Жал ли ти беше да го дадеш на Заремба?

— Жал ми беше — отговори Стефек.

— И на мене — призна Зимек.