Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tarnina, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Ани Божкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Йежи Шчигел
Заглавие: Трънакът
Преводач: Ани Божкова
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: Полски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: Роман
Националност: Полска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Излязла от печат: февруари 1982
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Красимира Димчевска
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1609
История
- — Добавяне
25
Стефек и до днес не можеше да забрави боя, който изяде от баща си за бягствата от часовете, но въпреки всичко оттогава нито веднъж не отиде на училище. В къщи си ходеше, само когато го нямаше баща му. Майка му не знаеше какво да прави с него. Молеше го, опитваше се да го наказва, но бабата винаги заставаше на негова страна. Най-накрая тя вдигна ръце и каза: „Прави каквото искаш!“.
В къщи не се задържаше дълго. По-голяма част от времето си прекарваше в Трънака, но когато се върнеше, не седеше както по-рано със скръстени ръце, не искаше да обядва, а правеше всичко, каквото можеше. Носеше вода, сечеше дърва, поправяше вратичката на градината, метеше двора и то сам, без никой да го кара. Разбираше, че само по такъв начин ще спечели сърцето на баба си и ще убеди майка си в своята правота. От известно време носеше в къщи дърва от гората. Обикновено рано сутринта отиваше на брега, точно зад стрелбището, чупеше дебели, сухи клони, правеше от тях голям вързоп, мяташе го с усилие на гърба си и го занасяше в къщи.
Преди малко пак беше донесъл един такъв вързоп съчки, хвърли го в килера и тръгна към стаята. Имаше намерение да ги насече, но реши да си поотпочине малко преди това и ако му се удаде случай, да вземе сол от къщи, тъй като в Трънака вече се беше свършила. Зает с мислите си, той влезе в антренцето и смело отвори вратата на кухнята. Чак когато я затвори, видя баща си. Застана неподвижно и не знаеше как да се държи. Баща му го гледаше със своя суров, и проницателен поглед. За бягство и дума не можеше да става, това само щеше да влоши положението. Майка му седеше до кухненската маса, а бабата спокойно бършеше измитите преди малко съдове.
— Мамо, донесох ти дърва. Да ги насека ли?
— Добре — каза тя, — но преди това хапни нещо.
— Преди да седнеш да ядеш, ще си поговорим насаме — подхвърли баща му. — Този път сметките ти излязоха криви. Мислеше си, че ме няма в къщи, нали?
Стефек не отговори. Баща му пристъпи една крачка напред и протегна ръка към камшика, който висеше над вратата.
— Остави го! — обади се спокойно бабата. — Какво лошо е направил? Не се ли старае? Ама ти нали не умееш по друг начин да се оправиш с детето, освен да го налагаш с камшика. Не можеш ли да му поговориш с добро?
Стефек прехапа устни. Майка му не се помръдна.
— Отваряй вратата и марш в плевнята! — заповяда баща му.
— Хич не се опитвай, няма да ти позволя да го удариш! — заплаши го бабата.
— Хайде! — каза бащата и вдигна камшика.
Но в този момент баба му застана между тях.
— Ех, ти! С едно дете не можеш да се оправиш без бой.
С бързо движение тя грабна камшика и го закачи на мястото му. Бащата беше толкова объркан и изненадан от държанието й, че на Стефек чак му дожаля за него.
— А ти сядай да ядеш! — каза тя и го перна с пешкира по гърба.
Той послушно тръгна към масата.
— Няма защо да се ядосваш, че не ходи на училище — започна майката, когато Стефек седна на масата. — Днес немците го затвориха и превърнаха сградата в склад. И без това нямаше да ходи.
— Точно така — потвърди бабата. — Днес всички деца се върнаха обратно.
След нейните думи настъпи дълга, неприятна тишина. Бащата беше все така смутен. Поглеждаше ги поред и сякаш нещо мислено преценяваше.
— Къде ми е торбата? — попита изведнъж.
— Готова е. Ей там на столчето — каза бабата.
Той се обърна, свали от закачалката тежкия си железничарски шинел, облече го, закопча се старателно и с шапка в ръка се приближи до майката. Целуна я, след това целуна бабата, взе торбата и без да погледне Стефек, тръгна към вратата. Вече беше прекрачил прага, когато каза:
— Ще се върна утре вечерта.
Вратата се затвори и след малко чуха как скръцна градинската портичка.
— Яж! — баба му подаде чиния със супа, но гърлото на Стефек беше така свито, че нищо не можеше да преглътне. Безразличието, с което баща му се отнесе към него, когато излизаше, беше нещо страшно за момчето. Изведнъж скочи от мястото си, изтича на двора и оттам на улицата. Погледна баща си, който се отдалечаваше. Вървеше с равни, тежки крачки, с малко приведени плещи, без да се обръща назад. Искаше му се да изтича след него, да го помоли за прошка, но си даде сметка, че някой може да го види. Реши да почака до утре.
Някъде около обяд проблесна бледото есенно слънце. Стефек тръгна за Трънака.
На десетина метра пред себе си видя Витек и Кажик. Стояха и гледаха в неговата посока, но беше ясно, че не него. Тъкмо се канеше да се обърне, когато неочаквано нещо го блъсна отзад и то така силно, че той направи няколко крачки и падна по лице на тротоара. Веднага скочи, обърна се и видя един малък немец, в униформата на хитлерюгенд[1], който държеше колелото си и нахално се смееше. Стефек веднага се досети, че нарочно е завил към тротоара, за да го блъсне. Разтрепери се от яд. Лицето му гореше, кожата на ръцете му беше ожулена до кръв. Без да му мисли много, той се нахвърли върху немеца, но онзи, подготвен за такова нападение, се отдръпна и му препречи пътя с колелото си. Стефек, блъснат отново, се олюля и за малко не падна. Нахвърли се още веднъж. Обаче хитлеристът беше по-висок и по-силен и само се препъна, но запази равновесие, като не изпускаше колелото от ръцете си. Стефек вече няколко пъти го дърпаше за рамото, но онзи врещеше нещо и не се предаваше. Изведнъж му дойде нещо наум. Бързо дръпна колелото към себе си, а след това го блъсна обратно. Хитлеристът загуби равновесие и политна назад, а той заедно с колелото се стовари върху него. И двамата скочиха почти едновременно, но Стефек успя да стане с една секунда по-рано. Тъкмо се канеше да скочи върху противника си, когато видя, че Витек вече го беше хванал за главата. Кажик дръпна колелото настрана и с помпата започна да чупи спиците, фара и да откъртва звънеца. Стефек искаше да помогне на Витек, но той го отстрани и се хвърли да бие немеца по лицето, без да се оглежда наоколо. Онзи ругаеше, риташе и не се предаваше. Това вероятно още повече ядоса Витек. Изведнъж той хвана ръцете на противника така, че костите му изпращяха, после опря коляното си на гърдите му и силно го притисна към земята.
— Стефек, бий го сега! — извика.
Немецът изскърца със зъби, но беше безпомощен. Стефек го биеше, без да разсъждава. Чак когато на онзи му потече кръв от носа, го остави. Кажик хвърли помпата на другата страна на улицата. Витек плю в лицето му и го пусна.
В далечината забръмча кола. Те разбраха опасността и побягнаха, без да се оглеждат. Прескочиха някаква ограда и чак тогава Стефек погледна назад. Немецът стоеше до счупеното си колело и им се заканваше с юмрук. За щастие колата зави някъде встрани. Огледаха се внимателно, за да видят дали не идва някой, после отново прескочиха оградата и спокойно, сякаш нищо не бе се случило, се затичаха към Трънака.
А немецът още дълго стоя на улицата и все ги заплашваше. Не можеше да преживее унижението си. Като се обърна, Стефек видя, че още стърчи там. Тогава той допря палеца до върха на носа си, после размърда другите пръсти и извика:
— Ще ни хванеш на куково лято!