Йежи Шчигел
Трънакът (12)

12

Здрачи се. Дъждът, който следобед понамаля за няколко часа и зад облаците дори се показа слънцето, сега отново се засили. Небето беше покрито с купести облаци, а светкавиците от време на време раздираха тъмнината.

Момчетата вървяха тихо и предпазливо, въпреки че от дъжда стъпките им изобщо не се чуваха.

Беше много студено, но развълнувани от това, което им предстоеше, те не чувстваха нищо.

Зимек вече отваряше прозорчето на мазето. Нощта беше черна като мастило. Бенек светна с фенерчето си. Стефек веднага видя шунката.

— Свети ми все така! — прошепна Зимек и се вмъкна вътре.

Кажик веднага го последва.

Най-напред се заеха с шунката. Стефек отстрани протегнатите ръце на Тадек и Юрек. Хващаше връвчицата, която стърчеше от края на всяко парче и го изтегляше навън, а когато Кажик му подаде и четвъртото, засмя се тихо и изчезна.

— Как ли ще занесе сам всичко това? — усмихнаха се те вътрешно и за момент забравиха за опасността.

Метек стоеше на няколко крачки встрани, прилепен до дървото и наблюдаваше всичко наоколо. В случай на опасност трябваше да им свирне. Приведен напред, той се мъчеше да проникне с поглед в тъмнината. Минутите течаха бавно. На осветените прозорци, закрити с тънки пердета, от време на време се мяркаше фигурата на някой немец.

Точно покрай Метек преминаха две приведени сенки. Той се прилепи по-плътно до дървото, но след малко въздъхна с облекчение. „Нашите — помисли си. — Сигурно носят нещо.“

Но ненадейно два от прозорците на отсрещната сграда светнаха. Той бързо отскочи. Светлият правоъгълник стигаше чак до краката му. Застана до съседното дърво. Зъбите му тракаха от студа, който ставаше все по-непоносим. Приклекна няколко пъти. Задъха се, но вече не тракаше със зъби.

Видя пак някаква сянка. Ядосано стисна юмруци. Това беше Витек. Носеше нещо на гърба си и се спря точно под светлината, падаща от отсрещния прозорец.

„Докога ще седят там?“ — ядосваше се Метек.

Изведнъж косата му настръхна. На десетина крачки от него, откъм портата, блесна ослепителен поток светлина. Той се сви като ударен. Към сградата бавно се приближаваше един немец на колело. Не забеляза Витек. Ами онези? Ей сега някой от тях ще изскочи иззад къщата. Прималя му. Наведе се и зачака. Немецът караше бавно и Метек за момент си помисли, че нещо е заподозрял. Дали няма да мине отзад? Реши да свирне, но навреме се опомни. А когато онзи зави към главния вход, топла, радостна вълна обля момчето. Над входа светеше лампа. Видя как немецът слезе от колелото, вмъкна го вътре и изчезна, като затръшна вратата след себе си.

Отново премина някаква сянка. Интересно кой може да бъде това? Сигурно е Бенек, той е такъв висок. Изпрати го с поглед. Когато изчезваше зад дървената порта, фигурите станаха две. Вървяха към него.

Не издържа и изтича при тях.

— Стига вече! Сега ще дойде някой.

— Абе ти пази! — измърмори единият.

Не можа да познае по гласа кой беше. Сигурно е Юрек. Той е такъв професор. Отиде пак под дървото. В този момент светнаха още два прозореца и то най-долните. Нямаха пердета. Горе, на един от етажите някой отвори малкото прозорче. Не виждаше лицето, а само една гола до лакътя ръка, която закачваше куката.

„Пак носи нещо тоя Стефек. И другите двама. Кой остана там още?“ Започна да брои: едно, две, три, четири… Май още един. По едно време се мярна някаква фигура. „Това е Зимек, последен“ — мина му през ума.

Изведнъж се вцепени. Вратата на къщата се отвори. Силната светлина на прожектора освети пътя. Пред входа стоеше един немец и нещо викаше. След това се появи втори, после трети, четвърти… и заедно се затичаха към задната страна на къщата.

„Няма да мога да избягам — помисли си ужасен Метек. — Късно е.“ Притисна се силно към дървото, като не знаеше какво да прави. Изведнъж му дойде наум да се качи на него. Катереше се, забивайки нокти в мократа кора. Хващаше се за клоните пипнешком. Чак когато се намери на върха, въздъхна с облекчение.

Около къщата беше светло. Вече не четири, а повече от двадесет немци тичаха и претърсваха целия терен наоколо. Един от тях освети долната част на дървото. Метек примря от ужас. Помисли си, че онзи го е видял. До такава степен загуби самообладание, че искаше да скочи долу, но немецът неочаквано насочи батерията си към входната врата. Други двама тръгнаха след него. Силни струи светлина разсичаха тъмнината.

„Сигурно ще ги хванат. Ох, майчице!“ — отчаяно си мислеше Метек. Немците тичаха и крещяха по улицата. Момчето не чувстваше студа, въпреки че вятърът го шибаше безмилостно и дъждът валеше между клоните. Времето течеше много бавно. Крясъците ту утихваха, ту отново се приближаваха. По едно време чу остро изскърцване. Погледна нататък и видя как двама немци, светейки с батериите си, затваряха тежката дървена порта. Другите говореха високо и вървяха към сградата. Отдъхна си. Гледаше ги как стоят под дърветата, размахват ръце и се карат. „Ох, един път да се приберат само!“ — губеше търпение той. Все чакаше, чакаше, а те още стояха и се разправяха.

Изведнъж стана тихо. Немците изчезнаха във входа, като затръшнаха силно след себе си желязната врата. Това стана толкова неочаквано, че Метек почувства как ръцете и краката му отмаляват. С последни сили се хвана за ствола на дървото и се спусна долу. Очите му бяха вперени във вратата на къщата. За миг застана като хипнотизиран. После бавно тръгна към портата.

Едва се сдържаше да не побегне. Искаше му се колкото може по-скоро да се намери далеч от това проклето място, но страхът го сковаваше. Изведнъж му се стори, че вратата на сградата се отваря. Скочи като котка. С една ръка се хвана за дъската, повдигна се нагоре, а с другата натисна острата бодлива тел, прехвърли се и скочи на земята. Почувства пареща болка в ръката, но въпреки това хукна с всички сили по улицата. Едва когато се отдалечи, се обърна назад и погледна. Дъждът валеше тихо и монотонно. Наоколо не забеляза жива душа, а лампата над входа на сградата светеше спокойно.

Изведнъж чу изсвирване. „Бенек“ — позна го веднага той и му подсвирна в отговор.