Йежи Шчигел
Трънакът (39)

39

Тадек вървеше бързо и теглеше шейната, на която свит и готов да заплаче от студ, седеше Йендрек. Целия следобед се пързаляха на хълмчето до училището и сега се връщаха гладни и уморени. Свечеряваше се. На улицата беше тихо, само някъде в далечината се чуваха звънчетата на шейните.

— Тадек, по-бързо, студено ми е!

— Щом ти е студено, слез от шейната! Ще потичаш и ще се стоплиш.

— А, няма, няма, искам да се возя!

— Слез, слез, че ще се простудиш!

Тадек спря.

Йендрек слезе и започна да тъпче около него с вкочанените си крака.

— Сега ще ти стане по-топло, ще видиш — успокои го той.

— Гладен съм и ми се спи.

— Мълчи, защото друг път няма да те взимам със себе си!

— Ама аз само така казвам.

Изведнъж Тадек тръгна по-бавно. На ъгъла, преди завоя, видя две черни леки коли, а по улицата се мотаеха няколко немци. При кого ли са дошли? Какво се е случило? Той внимателно наблюдаваше немците, колите и всичко наоколо. От другата страна на улицата забеляза двама цивилни, които се разхождаха нагоре-надолу. Това много го обезпокои.

Йендрек се огледа, видя колите и млъкна.

— Стопли ли се? Сядай да те повозя!

— Не, ще вървя.

Бавно се приближаваха към ъгъла. Тадек с удоволствие би се върнал обратно и би минал от другата страна на улицата, но сега вече нямаше как. Един от немците го забеляза и внимателно се вгледа в него. Тадек теглеше шейната, като държеше Йендрек за ръка и вървеше така, сякаш не виждаше никого и нищо. Наоколо се чувстваше някакво напрежение и на него му се струваше, че всеки момент немците ще ги арестуват. Въпреки това продължаваше да върви по-нататък. Вече се канеше да свие в страничната уличка, когато изведнъж видя Заремба, заобиколен от цяла група немци и цивилни. Вцепени се. Въпреки студа, Вешек беше само по риза и панталони. Вятърът развяваше буйната му черна коса. Отпред ризата му беше разкопчана и разкъсана. Ръцете му, извити назад, бяха оковани в белезници. Изпънат като струна, с леко вдигната нагоре глава, той вървеше към колите, побутван отзад от немците. Тадек не можеше да откъсне очи от него. Сърцето му се сви от страх и мъка.

Изведнъж Вешек го погледна втренчено, след това се закашля и се изплю. Моторите на колите забръмчаха. Отвориха вратата и Заремба се качи без да се съпротивява. Колата вече тръгваше, когато Вешек го погледна за втори път и с очи му показа мястото, където беше плюнал.

Тадек леко му кимна, че е разбрал. Искаше нещо да каже, помръдна побелелите си устни, но колите изведнъж тръгнаха по главната улица и се понесоха към зданието на Гестапо. Двамата цивилни, които се разхождаха от другата страна, също тръгнаха в тази посока. На улицата настъпи гробна тишина.

Тадек се взираше, искаше да вижда колкото може по-дълго време изчезващите в далечината коли, но пред очите му се завъртяха черни кръгове.

С ужас разбра какво се беше случило. Като забрави напълно за Йендрек, той изтича до мястото, което му показа с поглед Заремба. В снега нещо блесна. Наведе се. Това беше малко ключенце, завързано с конец. Конецът беше мокър. Разбра, че Вешек го е задържал в устата си и го е изплюл в последния момент.

— Отивай си в къщи — обърна се той към братчето си — и кажи на мама, че ще се върна малко по-късно!

Йендрек веднага го послуша. Хвана шейната за връвта и се затича по улицата.

Като се оглеждаше внимателно на всички страни, Тадек стисна ключето в дланта си и бавно влезе в двора. На прага на малката къща видя старата майка на Заремба. Стоеше изправена, опряна на рамката на вратата и неподвижните й, сякаш угаснали очи, гледаха към оставените върху снега следи. Тадек изведнъж се уплаши от нея и за малко не се върна, но превъзмогна страха си и се приближи. Чакаше тя първа да му обърне внимание, но старата женица стоеше като статуя, неподвижна и студена.

— Добър ден! — прошепна той.

Тя не го чу.

— Добър ден! — повтори по-силно.

Сега вече жената повдигна очи, но погледът й беше суров и изпитателен.

Той протегна дланта си, на която лежеше ключето. Тя му кимна леко с глава, обърна се и влезе вътре. Тадек се вмъкна след нея и притвори вратата. Когато прекрачи прага на кухнята, видя на масата една порцеланова чиния с недоядена супа. Майката проследи погледа му.

— Върна се за обяд и точно беше седнал да яде, когато нахълтаха — каза тя сякаш на себе си и изведнъж избухна в старчески, безпомощен плач.

Тадек не знаеше какво да прави, как да се държи. Затвори очи и наведе глава. Не можеше да я гледа как плаче. И на него му се плачеше, но очите му бяха сухи, а гърлото — свито. Все още държеше ключето в ръката си.

Старата жена жално хлипаше, като несъзнателно кършеше ръце. Най-накрая той отвори очи и я погледна. Шалът се беше свлякъл на раменете й. Побелялата й рядка коса падаше на лицето, а със свитите в юмрук ръце беше закрила очите си. Тадек не издържа. Обърна се и излезе навън. Очите му пареха. Инстинктивно отмина къщата, отвори градинската портичка и хукна право към Трънака. Минавайки покрай къщичката на Заремба, той понамали темпото, но после отново се затича с всички сили. Не гледаше къде стъпва, прескачаше преспи и ровове, като избираше най-късия път до скривалището. Най-накрая стигна до Трънака. Блъсна вратичката и се втурна вътре.

Като видяха промененото му лице, всички скочиха от местата си.

— Арестуваха Заремба — едва промълви той.

Вцепениха се.

— Видях с очите си. Преди няколко минути. Гестапо — откъслечно говореше Тадек. И изведнъж замълча.

Напоследък арестите в градчето бяха зачестили, но никой от тях дори за миг не можеше да допусне, че немците ще се осмелят да арестуват Заремба. А това, че той се беше оставил да го хванат — умът им не го побираше.

Изведнъж от ъгъла се измъкна Абрам.

— Къде го арестуваха?

— При майка му.

Абрам откачи от гвоздея протритото си палто.

— Преди да се качи в колата, изплю това ключе. Даде ми знак да го взема — каза Тадек.

Абрам взе ключа и го пусна в джоба си.

— Ела с мене! — обърна се Абрам към него. — И ти също — каза на Бенек.

Двете момчета послушно излязоха след него. Прегърбен, той тръгна по посока на градчето. Те вървяха с наведени глави, като от време на време поглеждаха гърба му. Бенек си помисли, че сигурно му е много студено с това тънко, закърпено на няколко места палто. Вятърът го дърпаше и развяваше полите му на всички страни. Цялата фигура на Абрам изглеждаше някак си особено тъжна на белия снежен фон.

Когато наближиха градчето той изведнъж намали ход и се изравни с тях.

— Изтичай и огледай внимателно уличката и двора на Заремба! — нареди на Тадек. — Ако забележиш някого, ела веднага да ми кажеш! Ние ще влезем в къщата.

Тадек хукна с всички сили и бързо се изгуби от погледа им. Пред вратата на къщичката Абрам бръкна в джоба си и извади ключето. Огледа внимателно вратата. В горния ъгъл видя добре замаскиран отвор, мушна в него ключето и го превъртя. Чу се тихо изскърцване. Вратата бавно се отвори. Щом влязоха вътре, Абрам превъртя ключа на контакта. Вратата се затвори. Тогава се приближи към едната стена и нещо натисна. Тя се отмести и Бенек видя онзи шкаф, за който му бяха разказвали Зимек и Стефек. Абрам бързо прегледа всички полици. Изваждаше някакви книги, малки пакетчета и ги слагаше на масата. Най-отдолу измъкна едно дървено сандъче, обковано с желязо. След това старателно претърси цялото жилище. Ходеше от стена до стена, спираше се, вглеждаше се. Прегледа чекмеджетата, претърси леглото, а после надникна под него. Най-накрая влезе в шкафа и изчезна. Бенек се приближи. С крайчеца на окото си забеляза отстрани една малка стълбичка, която водеше към покрива.

След няколко минути Абрам се върна. Джобовете на палтото му бяха издути. В ръката си държеше чувал. С бързи движения наслага в него книгите и пакетчетата, които лежаха на масата. Още веднъж дълго и спокойно огледа всичко наоколо. Извади ключето от джоба си, приближи се до контакта, намери в средата му една малка дупчица, мушна го в нея и два пъти превъртя. В стената нещо изскърца силно. Шкафът се затвори. Абрам извади ключето и пак завъртя контакта, но този път само се запали лампата. Той я загаси и каза:

— Извикай Тадек! Вратата блъсни силно, тя сама ще се отвори!

След малко Бенек беше вече навън. Тадек ходеше из двора. Подсвирна му тихо. Когато двамата се приближиха до къщичката, чувалът и сандъците бяха пред вратата, а Абрам я затваряше с ключенцето.

— Вземете тези неща — посочи той чувала и сандъчето — и ги занесете в Трънака! Аз ще дойда там след малко — каза и тръгна към градинската портичка.

Тадек метна чувала на гръб.

— Вземи и сандъчето! — каза му Бенек. — Ще ги занесеш сам, а аз за всеки случай ще попазя на улицата. Абрам сигурно отиде при майката на Вешек.

Тадек хвана сандъчето за дръжката. Беше тежко, но той прехапа устни и закрачи към Трънака.