Александра Маринина
Неволна убийца (7)

2.

Дмитрий Сотников гледаше с усмивка седемте деца, които старателно рисуваха натюрморт. Макар и талантливи, пак са си деца — непосредствени, палави, много забавни. Дмитрий обичаше своите ученици, той изобщо обичаше децата и по никакъв начин не би се съгласил да вземе по-големи младежи. В художественото училище, което през последната година се сдоби с помпозното име Академия по изкуствата, той работеше вече десет години и през всичките тези години в групата му не бе имало нито един ученик от горните класове.

Общуването с децата винаги го радваше, но днес към края на часовете лекото, радостно настроение постепенно се отдръпваше, отстъпвайки място на някакво смътно недоволство. Ами разбира се, мерна му се мисълта, днес е четвъртък, днес ще дойде Лиза. Пак ще се леят спомени, приказки за Андрей, сълзи, накрая ще последва задължителният като кафето за закуска секс. Всичко това ще бъде тягостно, но все пак утехата му ще бъде, че на Лиза ще й поолекне. Съвсем мъничко, но ще й поолекне.

Щом приключи занятията и пусна учениците, Сотников тръгна да се прибира, като пътем се отбиваше в някои магазини за продукти. Лиза ще дойде, както обикновено, в осем, преди това той искаше да разтреби жилището и да вечеря. Лиза никога не сядаше на масата с него и ако не успееше да хапне, преди тя да дойде, трябваше да гладува, докато гостенката му си тръгне.

Вкъщи Дмитрий тъжно огледа неуютното си жилище. Ергенският живот на художника бе сложил отпечатъка си върху целия апартамент — като се започне от неизмитите прозорци и се свърши с тенджерите с изпочупени дръжки. Той с всички сили се стараеше да поддържа чистотата, редовно миеше пода и бършеше праха, но все не му достигаше време да измие прозорците, а да купи нови съдове и да ремонтира капещия кран в банята не се и сещаше.

Лиза дойде малко след като старинният часовник на стената удари осем. През последните девет години тя носеше само черно, и днес беше с черен панталон и широк черен пуловер. На Дмитрий не му харесваше този проточил се траур, а и окото му на художник, взискателно към хармонията между цвят и форма, виждаше, че черното изобщо не й отива. Висока, с едър кокал, с тъмноруса коса и сиви очи, с цялата си стегната спортна фигура тя би могла да излъчва здраве и смях, страшно биха й отивали бели дънки и ярка фланелка с весела рисунка. Ала вместо това, Лиза упорито носеше траурни дрехи, рядко се усмихваше, а скръбното изражение сякаш навеки бе залепнало за лицето й.

— Как ти мина денят? — попита Дмитрий, докато окачваше якето на Лиза в антрето.

— Както обикновено. Ходих на гробищата, измих паметника, сложих цветя във вазата.

— Кога тръгваш на работа?

— Сигурно след една седмица. Ще видим. Още не съм решила.

— А лекарят какво казва?

— Че какво ли умно може да каже тоя лекар! — пренебрежително отвърна Лиза. — Каквото аз поискам, това ще каже. Ще видим — повтори тя, — ако имам настроение за работа, няма да поискам още болнични.

След преживения преди девет години шок, когато пред очите на Лиза четири момчета убиха по-малкия й брат, тя периодично лежеше в болница с психоза, а после задълго си оставаше вкъщи — да се долекува.

— Знаеш ли — оживено подзе тя и се намести в уютното дълбоко кресло, което Дима бе наследил от прабаба си заедно със старинния стенен часовник, — Андрюша много е харесал сините хризантеми, които му бях занесла миналия път. Отдавна съм забелязала: ако му харесват, цветята дълго не увяхват. Днес пак сложих същите. Как мислиш, дали му харесват самите хризантеми, или това, че са сини?

„Хайде, започна се — уморено си помисли Сотников. — Безполезно е да й обяснявам, че не е възможно Андрюша да харесва или да не харесва нещо, защото вече от девет години не е между живите. Лиза не иска да разбере това, не иска да се примири със смъртта на брат си, но тъй като е безсилна пред факта, че е мъртъв, сега е затънала в едни религиозни мътилки, проповядващи нещо си за безсмъртието на душата. От там са и тия приказки, и ходенето по гробища всяка седмица, че и по-често, и ежедневното разтребване на стаята му, в която през всичките години след неговата смърт се поддържа идеален ред, сякаш е отишъл на училище и след два часа ще се прибере. Защото, видите ли, душата на Андрюша била тук, с нас, тя всичко виждала и всичко разбирала и ние трябвало да се отнасяме към нея така, сякаш той е жив. Лиза все пак е по-лек случай, майка й обаче съвсем е откачила, кажи-речи, всеки ден ходи на черква, дори се е кръстила. Превърнали са жилището в мавзолей, отрупали са всички стени с картини и снимки на момчето и в този мавзолей отглеждат и поливат мъката си, сякаш е цвете, та да разцъфва все по-разкошно. А аз търпя всичко това девет години, защото ужасно ми е жал за Лиза. Брат й беше гениален художник, никога не съм имал по-талантлив ученик. Андрей беше истински вундеркинд, не само художник, но и блестящ поет. А Лиза беше Сестрата на вундеркинда, и то Сестра с главна буква, защото и за това е нужен талант. Тя умееше да бъде толерантна, знаеше как да уталожва кризите му, когато Андрей започваше да хвърля четките по пода и да крещи, че е нищожен цапач и никога вече няма да пипне палитра. В момчето беше целият й живот, всичките й надежди, тя дишаше чрез него и за нея би било равносилно на смърт да признае, че вече го няма. Горкото ми безумно момиче.“

— Не, все пак сигурно най-важното е, че цветята са сини — продължаваше Лиза, без да забелязва, че Сотников почти не я слуша. — Спомняш ли си, Андрюша нарисува портрета ми в костюм на принцеса? Там съм с една рокля на сини цветя. Цветята всъщност бяха розови, но той ги направи сини, каза, че така било по-хубаво. Спомняш ли си?

— Спомням си — усмихна се Дима. — Беше невероятен портрет.

— Да-да — подзе Лиза и тръсна глава, — на изложбата го видя някакъв чужденец и искаше да го купи, но Андрюшенка му отговори: „Това е портретът на сестра ми, на моята принцеса. Не се продава, защото аз искам моята Лиза винаги да бъде с мен.“

Гласът й потрепери, по бузите й потекоха сълзи. Спомените за брат й бяха все така болезнени. Дмитрий приседна на страничната облегалка на креслото, прегърна момичето, притисна главата му до гърдите си. Той знаеше, че да я успокоява и утешава е безполезно губене на време, трябва просто да изчака тя да спре да плаче.

— Ами помниш ли как седяхме с теб точно както сега в ателието, ти ме галеше по главата и ми говореше, че Андрюша е необикновено талантлив и картините му ще заминат на изложба в Париж, а ние ще го придружаваме и ще се разхождаме по булевард „Кроазет“? — изхлипа Лиза.

— Помня, разбира се — тихо отговори Сотников. Всъщност нищо такова не помнеше, но беше опасно да се спори с Лиза.

— Аз бях на шестнайсет и бях влюбена в теб до уши, а ти дори не го забелязваше. Нали?

— Да. Тогава ти беше ужасно мило момиченце, но просто едно малко момиченце, а аз бях учител на брат ти, стар и солиден човек, бях на цели двайсет и седем години.

— Да, но когато ме прегръщаше и ми говореше за Париж, сърцето ми замираше. Беше като приказка. Дим, а кога осъзна, че ме обичаш?

„Никога“ — мислено произнесе Дима, но, разбира се, на глас каза съвсем друго.

Отношението му към Лиза беше сложно и объркано. До известен момент тя наистина беше за него само едно мило момиченце, сестра на неговия ученик. Като опитен педагог, той естествено виждаше, че тя е влюбена в него, но кой мъж учител не се е сблъсквал с такива неща? Нормално явление, дори не е прието да му се обръща внимание. Лиза водеше брат си в училището, търпеливо седеше в ъгъла и докато чакаше да свърши часът, тихо си бъбреше със Сотников за разни незначителни неща. Понякога Дмитрий я молеше да позира на учениците и тя на драго сърце се съгласяваше.

След смъртта на единайсетгодишния си брат Лиза продължи да ходи при художника, сякаш нищо не се бе променило, разговаряше с него за Андрей, за неговите картини и стихове. Тези посещения бяха редовни и сякаш съвсем естествени. Отначало Дима очакваше след време раните да заздравеят и тези тягостни посещения постепенно да секнат, но минаваха месеци, години, а Лиза, когато не беше в болница, продължаваше да идва в училището всеки четвъртък. Когато той взе да се тревожи, вече беше късно да се промени каквото и да било. Е, какво да й каже? Как да й обясни, че не бива да идва при него? Такова нещо се казва или веднага, или никога. Това е една от най-разпространените клопки, които могат да ти поставят съжалението и състраданието. И Дмитрий търпеше. Искрено съжаляваше Лиза, а себе си виждаше като коравосърдечен и бездушен човек, защото не можеше да се насили да изживява загубата на момчето със същата неистова сила.

Станаха любовници, когато Лиза навърши двайсет години. Това не му достави никаква радост, но Лиза сякаш живна малко, поотърси се, макар и за кратко, подаде глава от своята траурна черупка, в която се криеше постоянно. И тогава Дима Сотников реши, че ако е в състояние да направи нещо за нея, трябва да го направи въпреки всичко, въпреки другите жени, в които се влюбваше и с които спеше. Щом съществува илюзия, която помага на Лиза да овладява мъката си, той няма право да разрушава тази илюзия. Щом любовта й към него може да я крепи, той не бива да я лишава от тази подкрепа. Разбира се, това решение беше взето в ситуация, когато след един несполучил кратковременен брак Дима беше сигурен, че през близките три-четири години няма да повтори опита си да създаде семейство. Какво ще прави с Лиза, ако в живота му се появи жена, за която би пожелал да се ожени, Сотников не знаеше, но си казваше, че когато това се случи, тогава ще му мисли. И през ум не му минаваше да направи предложение на Лиза. Той изпитваше към нея много добри чувства и дори можеше веднъж седмично да демонстрира това в леглото. Но не я обичаше.