Александра Маринина
Неволна убийца (5)

4.

Сурен Удунян — приятелите му викаха просто Сурик — отвори широко своите необикновени очи, които придаваха на лицето му детински невинен израз.

— Абе аз нямах намерение да го убивам — каза той с тон на незаслужено оскърбено дете. — Може изобщо да не е умрял, просто е припаднал.

— Самият ти каза, че човекът е умрял — недоволно възрази Артьом Резников, машинално галейки превръзката на лявата си ръка. Попарената с вряла вода китка още го болеше, но той гледаше да не обръща внимание на болката.

— Ами… така ми се стори — невъзмутимо каза Сурик и още по-широко отвори огромните си бадемови очи, при което крайчетата на дългите гъсти ресници почти докоснаха красиво очертаните вежди. — Да не съм нещо лекар, може и да съм сбъркал. Май че нямаше пулс.

— Май че, май че… — имитира го Артьом. — Ти какво, силно ли го фрасна?

— Абе не съм го удрял. Защо да го удрям? Всичко си беше, както обикновено: приближих се изотзад, с едната ръка го гепих за врата, с другата бръкнах в джоба и същевременно с крак го подсякох. Всичко беше тихо, без звук, стара тренирана хватка. А той изхлипа някак странно и омекна. Знам ли го, може и да не е умрял.

Сурик бавно отпусна клепачи, сякаш да угаси леещата се от очите му мека светлина, която правеше лицето му чисто и добро. Устните му се свиха, по-рязко се очертаха гънките в ъгълчетата на устните му. Сега пред Артьом седеше циничен и безпощаден убиец.

— Взе ли му нещо?

— Защо да му вземам нещо? — без да вдига очи, повтори Сурик любимия си въпрос. — Хубаво място, тихо, наоколо ни жива душа, тъмно, късно. На бърза ръка преснимах документите и ги върнах на мястото им.

— Да не си оставил следи?

— Не съм дете. — Ресниците отново подскочиха нагоре, лъчистите светли очи присветнаха оскърбено.

— Добре. Та какво интересно има в документите?

— Станислав Николаевич Беркович, роден през 1957 година, московчанин, ерген, завеждащ лаборатория в някакво засукано конструкторско бюро, нещо с цветни метали май, можеш ли ги разбра!

— Леке — злобно процеди през зъби Артьом. — Не можа ли да запомниш?

— Защо да запомням? — спокойно сви рамене Сурик. — Нали ти донесох снимките, ще си ги прочетеш.

— Дай ги тука! — протегна ръка Артьом.

— Хайде де, затърчах се.

— Какво искаш сега?

— Да ми се извиниш искам, Артьом-джан — проточи с гадно попско гласче Сурик, като нарочно натъртваше на акцента.

— За какво? — смая се Артьом.

— За „лекето“, Артьом-джан, за „лекето“. Аз ти работя за парите, а не за да ти слушам обидите. За обидите си има специална тарифа.

Ресниците на Сурик се сведоха и Артьом отново видя пред себе си страшното студено лице.

Седналият вдясно от Сурик Ерохин мълчаливо дъвчеше шишчето си и с интерес наблюдаваше събеседниците. Отдалеч си личеше, че Артьом е изнежен тип, не е лежал в затвора, не знае що е нарове и приятелчетата му, види се, цял живот са били от „чистичките“. Не може да казваш на човека „леке“, лошо е, като нищо може да си изпатиш. Ей го Сурик, как веднага реагира, пак добре, че умее да се владее, седи си спокойно, усмихва се. Друг на негово място досега да е рипнал, да е катурнал масата, да е извадил камата и да е закрещял: „Леке ще ми викаш, а!“

Игор разбра, че е време да се намеси. Артьом явно не схваща ситуацията, а Сурик няма да омекне, макар да знае, че Артьом не е наясно с апашките правила, ерченето му е в кръвта. Ерохин рязко вдигна ръка, за да повика сервитьора.

— Ако обичаш, смени двете порции, вече изстинаха.

— Слушам — кимна сервитьорът. — И на вас ли да донеса?

— Не искам шишче. Донеси ми нещо леко — риба или зеленчуци.

— Имате ги! — Сервитьорът почти се затича да изпълнява поръчката. Тези тримата бяха постоянни клиенти, грехота беше да не им угоди, още повече че даваха бакшиш колкото половината си сметка.

Игор погледна часовника си.

— Сурик, провери, ако обичаш, на входа трябва да чака един човек.

Удунян мълчаливо стана и тръгна през залата към изхода. Резников го сподири със замислен поглед и се обърна към Игор.

— Какво ще кажеш?

— Ще трябва да му се извиниш, Артьом. В затвора казват „лекета“ на „свалените“.

— На кои, на кои? — не разбра Резников.

— На онези, които са били „свалени“ насила. В смисъл — изнасилени. Това е много сериозна обида. Сега Сурик или трябва да се съгласи, ако е истина, или да измие с кръв обидата. Трети изход няма. А ти не искаш да ти доказва с кръв, че не си прав, нали? С твоята кръв впрочем — делово поясни Ерохин, досдъвка си хапката и отмести чинията.

— Леле, бива си ги вашите правила — поклати глава Артьом и леко се намръщи от болката в изгорената ръка. — Но тук все пак не ви е затворът…

— Именно — кимна Игор. — Затова Сурик е готов да изчисти конфликта, стига просто да му се извиниш.

Сурик се върна и мълчаливо сложи пред Игор сгънат лист хартия, също тъй мълчаливо седна на мястото си и очаквателно впери в Резников ясните си очи.

— Извинявай, Сурен Шаликоевич — примирително каза Артьом. — Казах го от глупост, без зъл умисъл, не съм искал да те обидя. Игор ми обясни, че съм ти нанесъл страшно оскърбление, и аз си вземам думите обратно. Още веднъж моля да ме извиниш.

„Браво!“ — удовлетворено си помисли Игор. Резников му харесваше все повече. Човекът вижда целта си и я преследва разумно и внимателно, строго по график, взема всички предпазни мерки, но без излишно презастраховане, и по пътя към тази цел не си хаби силите да доказва на някого правотата си и да се перчи пред другите.

Спокойно, учтиво и с достойнство се извини пред уличния сополанко, макар че Сурик с все карантиите си не може да му се намаже и на малкото пръстче.

Сурик изслуша извинението, леко се усмихна, извади от джоба си плик и го сложи пред Артьом. Артьом бързо прегледа снимките, навъси се, но нищо не каза.

— Ти какво получи? — обърна се към Игор, като посочи с поглед листа, донесен от Сурик.

— Сведения за собственика на колата, с която замина мадамата.

— И тъй, да видим с какво разполагаме. В момента на срещата ни засича някаква жена, тя работи с човек, който ръководи лаборатория в интересуващия ни отрасъл на науката и техниката. Жената си записва моите отличителни белези и ги предава на милиционер, който поради глупост, небрежност или щастлива случайност не предава бележката на никого. Този милиционер го няма вече — той бързо измери с поглед Ерохин, — завеждащият лаборатория Беркович е под въпрос. Ще изпратя някого на адреса му да провери дали е жив. Остава жената, за която не знаем нищо, но можем да опитаме да я намерим чрез собственика на колата, с която е заминала. По всичко личи, че напоследък наистина си имаме потенциални конкуренти, тоест хора, разполагащи със същата стока. Искат да я продадат изгодно, но не знаят къде и как да намерят купувач, затова се опитват да проследят нас и нашите контрагенти, за да ни предадат на милицаите и да заемат мястото ни. Тази жена работи или за тях, или за ченгетата, или едновременно и за едните, и за другите. И ченгетата искат хляб да ядат, като нищо може да са се сдушили с нашите конкуренти. Ще премахнат нас, а после ще си делят печалбите от продажбите. Логично, нали?

Артьом говореше бавно, внимателно изграждаше фразите си и ги изговаряше докрай, без да ги прекъсва по средата, без да изпуска, както често се случва, сказуемото и без да забравя съгласуването на падежите. Игор и Сурик го слушаха и не го прекъсваха, винаги им беше интересно да проследяват разсъжденията на Артьом, чрез тях несвързаните факти се подреждаха в ясна и разбираема картинка. Нищо че Артьом е чистофайник, пипето му сече здраво.

— Като се има предвид, че сега имаме на сметката си един милиционер, а може би и Беркович, предлагам временно да покротуваме. Надявам се купувачите да проявят разбиране към нашите затруднения. От днес нататък трябва да съсредоточим вниманието си върху тази жена от метрото, за да разберем кой е нашият конкурент. А по-нататък ще решим как да действаме.