Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

6.

Те отново седяха в същото тихо дворче, където бяха разговаряли за пръв път. Този път се срещнаха следобед, вечерта Владимир Сергеевич беше зает. Когато Настя му се обади по телефона, той не отказа да се видят, сухо, кратко и делово уговори с нея часа и мястото на срещата.

— Помислихте ли върху думите ми? — попита Настя.

— Мислих върху тях — неопределено отвърна генералът.

— Не променихте ли решението си? Още ли отказвате да разговаряте с мен за Ерохин?

— Не съм променил решението си — с равен, някак вдървен глас каза Вакар.

— Моля ви, изслушайте ме, Владимир Сергеевич. Аз разбирам вашата мъка. Но отмъщението никога нищо не е променяло в този живот. То няма способността да възстановява разрушеното. Вие сте действащ офицер, били сте през 1968 година в Чехословакия, после в Афганистан, воювали сте в Карабах. Виждате ли, проучила съм служебната ви биография. И знам: вие не може да не разбирате, че възмездието е една красива дума, която има смисъл само когато идва от съдбата и все още може да научи на нещо виновния. Възмездието, произлизащо от човек, хвърля хората в порочния кръг на взаимната разплата. А мъртвите вече нищо не могат да научат, от тази гледна точка отмъщението е безсмислено. Съгласен ли сте с мен?

— Като действащ офицер — безусловно.

— А като баща?

— И като баща.

— Тогава защо е всичко това, Владимир Сергеевич?

Той не отговори.

— Добре, да оставим миналото, да се върнем към днешните проблеми — продължи тя. — Знаете ли какво е намислила жена ви?

Той мълчаливо кимна.

— Досещам се какво става у вас. Принуждава ви да убиете Ерохин, в противен случай ще го извърши тя. Така е, нали?

— Вие сте невероятно досетлива — с предишния си равен тон каза Вакар.

— Ами ако ви обещая, че жена ви няма да успее?

— А ще бъде ли съдена?

— Не. Просто от начинанието й нищо няма да излезе.

— Това не е решение на проблема. Тя няма да се успокои, докато Ерохин е жив.

— Дори той да влезе в затвора за петнайсетина години?

— Дори тогава. Просто аз ще получа петнайсетгодишна отсрочка. Би било безнравствено да се надявам през тези петнайсет години жена ми да умре. А аз съм готов да понеса отговорността за всичко, което съм извършил. Разбира се, ако успеете да докажете вината ми — позасмя се накрая той.

„Наистина е железен — с отчаяние си помисли Настя. — Но как, как да пробия бронята му? Остава ми последният опит.“

— Владимир Сергеевич, опитайте се да погледнете ситуацията от друг ъгъл. Пред нас стои дилема: или вие убивате Ерохин, или ние разкриваме убийството, което той е извършил. Трагедията е притиснала вашето семейство, защото убийците на сина ви не са били наказани за стореното зло и за причинената ви мъка. Сега пак имаме убито момче, Костя Малушкин, който наистина е по-голям от вашия син, но не много. Съвсем наскоро е навършил двайсет. Дошъл е да работи в милицията веднага след казармата. Още нищо не е успял да има в живота си, нямал е дори любимо момиче. Оставил е родители и двама братя. Не мислите ли, че и те ще поискат да отмъстят на убиеца, който се разхожда на свобода? Братята на Костя Малушкин са още юноши, техните незрели сърца от младини ще бъдат отровени от омраза и жажда за мъст. А те, за разлика от вас, няма да могат да удовлетворят жаждата си за мъст, защото вие се каните да лишите от живот убиеца на брат им. Разбира се, рано или късно те ще научат за това, но на тяхната възраст е достатъчно да преживеят два-три месеца с мисълта за омразата и възмездието, за факта, че на никого не му пука за тях и за техния убит брат, и може да израснат като морални инвалиди. Не се ли боите от това, Владимир Сергеевич? Вашият живот е съсипан от безплодните опити да отмъстите, но вие вече сте извлекли от това своя урок. Защо тогава искате по същия начин да съсипят живота си две момчета, едното от които е на петнайсет, а другото — на седемнайсет. Аз бях у тях, разговарях с братята и родителите на Костя. Повярвайте ми — гледката е страшна. Вие лично сте изживели това и можете да си представите какво видях и чух там. Момчетата са се заклели на гроба на Костя да накажат престъпника. Те вече са отровени от страшната и ненаситна жажда за мъст. Така че дайте ми възможност да привлека под отговорност убиеца на техния син и брат. Спомнете си себе си преди девет години, Владимир Сергеевич. Ако тогава ви бяха казали, че убийците на сина ви могат да бъдат съдени, но за целта липсват показанията на свидетел, който, неизвестно защо, пази гордо мълчание, какво щяхте да почувствате? Какво щяхте да направите?

И отново отговорът беше мълчание.

„Край, нищо повече не мога да направя. Ако сега не трепне, няма надежда. Ще трябва да чакам, да го следя, да го арестувам в момента на покушението. Може и да спасим Ерохин, но генерала го чака затвор. А Бог ми е свидетел колко не ми се иска да стане така!“

Най-сетне Вакар прекъсна паузата:

— Правилно ли ви разбрах, че нямате никакви официални доказателства за моята вина за трите убийства?

— Правилно.

— Както и че нямате никакви доказателства, че съм се канел да убия Игор Ерохин?

— Никакви — потвърди тя.

— Моите думи в разговора с вас могат ли да бъдат изтълкувани като признание?

— За мен лично — да. Но за никого другиго.

— Защо?

— Защото аз мога да разправям на когото си искам, че сте признали пред мен за трите убийства и за намерението си да извършите четвърто, а после вие да кажете, че сте се пошегували. Това е. Преки доказателства няма. Вашето признание трябва да е написано и подписано от вас, тогава има сила на доказателство. Всичко останало е приказки, разказани на някаква пейка.

— Не съм ви признавал за трите убийства, не преувеличавайте.

— Ето виждате ли колко е просто! — измъчено се засмя Настя. — Отричате се от думите си и това е достатъчно. Знаете ли, дори пред съда много често подсъдимите се отричат от показанията си, които са дали официално на предварителното следствие. Отричат се и толкоз.

— И как обясняват това? — заинтересува се Вакар.

— Ами различно. Били ги, измамили ги, изнудили ги да дадат такива показания, като им обещали нещо в замяна, или пък не били разбрали някой въпрос, или пък тогава ги болял стомахът, а на това отгоре и главата, и лявото стъпало. Обясненията чет нямат.

— В крайна сметка мога ли да смятам, че всъщност нямате нищо реално срещу мен?

— Можете. Можете да смятате така — много тихо и много отсечено отговори Настя, чувствайки как рухва последната й надежда. Тя бе заложила на честния характер на генерала, нито веднъж не бе го излъгала, нито веднъж не бе блъфирала, не се бе опитала да го подплаши с купчина доказателства, които уж е събрала срещу него. Бе искала размяна — показанията му за Ерохин срещу възможността да не извършва четвърто убийство и да остане ненаказан. Нищо не се получи. Сметките й излязоха криви. Той въпреки всичко ще се опита да убие Ерохин. И ще отиде в затвора.

— Благодаря ви — каза хладно Владимир Вакар. — Ако нямате нищо против, време е да тръгвам. Трябва да отида на работа.

— Всичко хубаво — сбогува се с него Настя, като се постара да скрие треперенето на гласа си.