Александра Маринина
Неволна убийца (13)

4.

Едуард Петрович Денисов беше пълновластен господар на един старинен Град с половинмилионно население. Преди година време той забеляза, че някаква криминална банда е започнала незаконен лов на територията на неговите владения. Едуард Петрович бе хвърлил доста сили и средства, за да създаде в своя Град единна и монолитна мафия, грижливо пазеше собствеността си от конкуренти и нахалното поведение на пришълците го възмути до дъното на душата му. И не щеш ли, точно тогава в градския санаториум се случи едно убийство, и то явно свързано с тази банда. Купената от Денисов милиция не съумя да се справи. И тогава му хрумна идеята да използва за разкриването на убийството някоя си Каменская, която точно тогава почиваше в санаториума, лекуваше болния си гръб и дори познаваше убития.

За самата Настя ситуацията се оказа доста сложна. Тя мъчително се силеше да разбере може ли да се съгласи да сътрудничи на една мафия, щом става дума за разобличаване на група опасни убийци и за предотвратяване на нови кървави престъпления. Освен това тя ужасно се страхуваше от Денисов и възглавяваната от него криминална структура, защото не познаваше никого в Града и прекрасно си даваше сметка, че в случай на усложнения или неприятности няма да има при кого да тича за помощ и защита — при наличието на единна и монолитна мафия родната милиция не би могла да й помогне, защото е изцяло продажна.

В края на краищата тя успя да победи страха и да намери морално оправдание за действията си. Разкри убийците, а с Денисов завърза топли и почти приятелски отношения. Не взе нищо от Едуард Петрович за работата си — само билет за влака до Москва — и на сбогуване той й каза:

— Вече прехвърлих шейсетте, Анастасия, току-виж, съм умрял. Не ми се иска да умирам като длъжник на някого. Разберете ме правилно. Обещайте ми, че ще ми се обадите, ако в живота ви споходят и най-дребните затруднения. Успяхте добре да ме опознаете и разбирате, че няма нещо, което да не мога да направя. А за вас ще направя дори това, което по принцип е невъзможно.

Мина се една година и тъкмо сега съдействието на Денисов щеше да й е добре дошло. Никой друг не би могъл да помогне на Настя.

Тя набра десетцифрения телефонен номер. Ами ако Денисов е забравил и нея, и обещанията си? Я си представи, че е умрял? Или е в затвора? Разумът й говореше, че е невъзможно Едуард Петрович да попадне в затвора — няма за какво, пък и няма кой да го стори. Едно идеологическо ръководство все още не е повод за следствие и съд, да не говорим, че в Града просто няма следователи и съдии, способни да разклатят такова могъщество. Когато в слушалката прозвуча познатият глас, Настя с облекчение си пое дъх.

— Здравейте, Едуард Петрович! — внимателно започна тя, като се подготвяше деликатно да му напомни за себе си и за дадените й преди година обещания.

— Анастасия! — веднага радостно възкликна той. — Боже мой, детко, ако знаехте колко се радвам, че ви чувам!

— Аз пък се радвам, че не сте ме забравили — отвърна Настя.

— Какви ги приказвате! — искрено се възмути Денисов. — Аз мога да бъда упрекван за какво ли не, само не и за неблагодарност и къса памет. И после, Анастасия, вас не е лесно да ви забрави човек.

— Това е грубо ласкателство, Едуард Петрович — засмя се тя.

— Ни най-малко. Вие просто не цените себе си. Още сте много млада и затова обръщате внимание на разни глупости — като красивата външност например. А аз съм вече стар и умея да ценя хората за истински неща. Е, какво мога да направя за вас?

— Едуард Петрович, трябват ми хора тук, в Москва.

— За какво?

— Има ли значение за вас?

— Разбира се. Имам предвид характера на работата, която трябва да се свърши. Специалисти от каква област ви трябват?

— Външно наблюдение.

— Ясно. Колко души?

— А за колко мога да помоля?

— Анастасия, не ме ядосвайте — засмя се Денисов. — Ще ви дам толкова хора, колкото ви трябват. Трийсет? Петдесет? Сто?

— Какво говорите, само пет-шест души.

— Недейте да скромничите, детко. Десет души стигат ли?

— Предостатъчни са.

— Техника ще ви трябва ли?

— Непременно. Всичко трябва да е като в най-добрите семейства от Париж и Виена.

— Срокове?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Утре може ли?

— Не ми задавайте въпроси, мила моя. Казвайте изискванията си, а как ще ги изпълнявам — това си е моя грижа. В колко часа ще се събудите утре?

— Утре е събота, значи по-късничко, към девет часа.

— В девет и половина ще ви се обадят по телефона. Номерът същият ли е?

— Същият е.

— От девет и трийсет утре десет души, снабдени с техника, ще бъдат на ваше разположение.

— Едуард Петрович, обожавам ви! — от сърце му благодари Настя.

— И аз вас, детко — усмихна се в слушалката Денисов. — Не смятайте, че съм ви върнал дълга. Това, за което ме помолихте, е такава дреболия, че е срамота да се говори. Всички наши уговорки си остават в сила. Желая ви успех.

Настя затвори телефона и доволно се усмихна. Утре ще започне да разнищва историята с тази Даша Сундиева. Може би наистина няма нищо особено. Но нали кражбите и грабежите са се случили. И младежът с кафявото яке със синьо-червената значка и скъсания джоб наистина я следеше. В края на краищата просто й е интересно да се опита да реши още една задачка, а ако някой се опита да я упрекне, че задоволява собственото си любопитство за чужда сметка, тя ще може с чиста съвест да отговори, че нейните интелектуални забавления не струват на държавата нито копейка. За всичко плаща Денисов. Следователно това си е вече нейна лична работа, работа на Анастасия Каменская, за която тя не е длъжна да дава отчет на никого.