Александра Маринина
Неволна убийца (59)

4.

— Той умира — предупреди Настя лекарят, който я водеше по дългия болничен коридор. — Добре ще е роднините му да дойдат. По-късно може и да не успеят да го видят. А вие каква сте му?

— Никаква. Тоест исках да кажа, че не съм му роднина.

— За това се сетих — мрачно се подсмихна лекарят. — В джоба му намерихме листче: „В екстрени случаи съобщете за мен на телефон…“ — и два номера. На единия намерих вас. От милицията ли сте?

— Да — кимна тя, без дори да попита разговорливия лекар как се е сетил.

— Не може да бъде опериран, няма да понесе упойката. Раняването е тежко, огромна загуба на кръв. Така че, уви, нищо не можем да направим. Но браво на него, държи се, в съзнание е и дори поговори малко със следователя. Милицията дойде веднага щом го докараха. Но вие не сте от тях, правилно ли схванах?

— Не, аз съм си аз. Приятел ми е.

В болничната стая беше светло и слънчево. Кой знае защо, от няколко седмици насам този беше първият ден с хубаво време. „Защо, защо точно днес? — някак абстрахирано помисли Настя. — Защо точно днес, когато той умира, денят трябва да е хубав и слънчев? Каква глупост!“

Дребното човече изглеждаше още по-дребно в огромната празна стая. Настя за пръв път го видя без сивата му шапчица и се оказа, че той има дълга тъмна коса, стегната на тила на „конска опашка“. Хлътналите слепоочия и изпъкналите скули бяха пепелявосиви и покрити със ситни капчици пот. Тя погледна прикрепената в долния край на кревата табелка и изтръпна. На табелката с едри букви беше написано: „Сергей Едуардович Денисов“.

Престъпникът лингвист.

„Златното момче“.

Синът на Едуард Петрович Денисов.

Тя приближи и хвана ръката на Бокър.

— Серьожа — повика го тихо. — Серьоженка.

Той отвори очи и опита да се усмихне.

— Виноват — едва-едва прошумоля гласът му. — Недоглеждане. Колата… имаше още една… не съобразих навреме. Виноват.

— Защо не ми казахте? — укори го Настя.

— Какво не съм ви казал?

— Че сте син на Ед Бургундски.

— Защо да ви казвам? Извънбрачен съм… С какво да се гордея? Не съм син, аз… съм си аз.

— Не е вярно, Серьожа. Той ви обича. Цени ви. Специално ме помоли да ви пазя. Каза, че сте златно момче. А аз не ви опазих. Постарайте се да оцелеете, а?

— Не обещавам… Никога не обещавам, без да съм сигурен… — Той трескаво си пое дъх, сякаш не му достигаше въздух.

После уморено притвори очи. Настя мълчеше, за да не го безпокои.

— Защо плачете? — чу се гласът му. — Недейте…

— Откъде знаете? Очите ви са затворени — опита да се пошегува тя, като облизваше сълзите от устните си.

— Усещам… Бил съм престъпник, бил съм свидетел… Ето сега… ми се случи да стана и потърпевш. Каква епидерсия само, а… Абсолютен пердимонокъл…

Той опита да се усмихне. Тънките му устни леко се разтеглиха и замряха. Настя не схвана отведнъж, че са замрели завинаги. Едва когато внезапно я отстрани нечия ръка, тя разбра, че зад гърба й през цялото време е стоял лекарят.

Когато суетнята около кревата, на който лежеше „златното момче“, поутихна, тя пак приближи до него, наведе се и внимателно го целуна по челото, погали с ръка лицето му, затваряйки с прощалния си жест неговите застинали очи.

— Сбогом, Серьожа — задавена от сълзи, тихо каза тя. — Прости ми.