Александра Маринина
Неволна убийца (61)

6.

Гордеев пристигна около два часа по-късно, след като здравата бе изтормозил колегите си контраразузнавачи, като се бе измъквал от техните въпроси, бе давал уклончиви отговори и мъгляви обещания и междувременно се бе опитвал да изцеди от тях колкото може повече информация. Щом изпрати гостите си, не се обади на Каменская по телефона, а направо отиде в кабинета и.

— Как си, Стасенка? — ласкаво попита той.

— Зле съм, Виктор Алексеевич. За пръв път ми се случва такова нещо.

— Нищо, малката, ще издържиш. Не искам да кажа, че ще свикнеш с това, точно с това не бива да се свиква, но след време ще се научиш да се справяш. Какво се чува за Ерохин?

— Крие се някъде — вяло махна тя с ръка. — Още сутринта се разбра, че е изчезнал. Човекът на Денисов е казал на следователя, че по Вакар и по него е стрелял Игор Ерохин, милицията веднага е хукнала по петите му, но напразно. Ала нищо страшно, Виктор Алексеевич, няма къде да се дене.

— Откъде си толкова сигурна?

— Първо, той не може задълго да изостави Резников.

— Защо?

— Ами аз откъде да знам! — раздразнено отговори тя. — Не може и толкоз. Защото ако можеше, нямаше да бърза с убийството на Вакар. Ако Вакар е бил опасен като потенциален очевидец на някакво събитие, тогава Игор би могъл и да не участва в това събитие, нали? Вакар следи Ерохин, следователно където липсва Ерохин, там липсва и Вакар. Но Ерохин, кой знае защо, не може да си позволи да „липсва“ някъде и неговото „присъствие“ ще е необходимо там съвсем скоро, защото е бързал да убие Вакар, та той да не го последва.

— Логично — кимна Житената питка. — И второ?

— Второ, човек на Денисов е по петите на Ерохин. И аз много се надявам той да не го изтърве.

— Хубаво е, че се надяваш — въздъхна Гордеев. — Не исках да ти казвам, но май все пак ще ти кажа. Жестоко е от моя страна да ти го казвам сега, още повече че и ти самата вероятно го разбираш. Но трябва да бъда сигурен, че го разбираш.

Той помълча, поигра си с писалките и моливите на бюрото й.

— Беше ми казала, че Денисов ти е длъжник, тъй че имаш моралното право да го помолиш за услуга. Оказа се, че покрай тази услуга ти му отне сина. Сега ти си му длъжница и никога не би могла да върнеш този дълг. Никога. И по никакъв начин. Трябва да си даваш сметка, че докато Денисов е жив, ще бъдеш принудена да плащаш за своето неблагоразумие.

— Разбирам това — глухо отвърна Настя, а наум си добави: „Както би казал покойният генерал Вакар, готова съм да нося отговорността за всичко, което съм извършила. Колкото и чудовищно да звучи, вие, Владимир Сергеевич, се превърнахте в своеобразен морален ориентир за мен. Благодаря ви. И ми простете.“