Александра Маринина
Неволна убийца (60)

5.

Силното иззвъняване на вътрешния телефон я изведе от вцепенението.

— Каменская, елате при мен! — чу тя сухия глас на Виктор Алексеевич Гордеев.

Каменская! Значи нещо официално. Настя се погледна в огледалото. Тъмни кръгове под очите, червени, подпухнали клепачи, алени петна по бледосивото лице. Защо ли се намират и писатели, чиито героини стават още по-красиви, когато плачат? Бива ли толкова безсъвестно да лъжат!

Тя отвори чантата си, извади несесера и набързо се пооправи, намаза с течна пудра грозните алергични петна, прокара очна линия по клепачите, за да скрие, че са подпухнали, среса се. Отиде до вратата, но изведнъж спря и погледна краката си. В кабинета на Житената питка има чужди хора, а тя е тръгнала натам по дънки, пуловер и маратонки. Не е редно.

Бързо заключи вратата, смъкна цивилните, непретенциозни, но толкова обични дрехи, извади от гардероба униформената пола и ризата с пагони. Така ще е по-добре, реши тя, отметна ръце назад и слепешката напипа закопчалката на тъмносивата вратовръзка. Наистина черните обувки бяха неудобни и безмилостно притискаха стъпалата й, но това можеше да се изтърпи.

В кабинета на Гордеев видя трима непознати мъже. Двамата седяха до дългата маса за съвещания, третият стоеше прав до прозореца, там, където в минути на размисъл обичаше да застава самият началник. Житената питка се бе възцарил на мястото си, строг, с непроницаема студена физиономия.

— Запознайте се, другари — произнесе той сякаш през зъби. — Майор Анастасия Павловна Каменская. Анастасия Павловна, това са наши колеги от Федералната контраразузнавателна служба.

— Растяпин. — Единият от седналите уж се накани да стане, докато произнасяше името си, но не отдели задника си от стола.

— Куцевол. — Вторият контраразузнавач се изопна в стойка „мирно“, докато се представяше, и Настя видя неговото съвсем младо, открито лице, което смутено се усмихваше. Той сигурно бе забелязал неучтивостта на колегата си Растяпин.

Третият се извърна от прозореца и направи няколко крачки към нея.

— Анатолий Алексеевич Гришин — отчетливо произнесе той и й подаде ръка, която Настя вяло стисна.

Тя слушаше с половин ухо обясненията на колегите от ФКС, които Гордеев току прекъсваше с въпросите си. Полковникът явно не беше в настроение, въпросите му бяха злобни, язвителни, а репликите — унищожителни.

— … Всъщност всичко започна от момента, когато изгубихме Щейнберг — обясняваше Гришин. — Той много отдавна е искал да замине, още когато е бил аспирант, през 1980 година. Обяснили са му, че докато е свързан с научни разработки в областта на отбранителната промишленост, не може и да мечтае за това. Щейнберг е постъпил така, както постъпваха по онова време хиляди хора, които не можеха да напуснат страната поради съображения за секретност. Подал е оставка и е станал уличен метач, та след пет години, когато секретната информация остарее морално, да може да замине. Но за разлика от много хора, той смятал не просто да замине, а да продължи научната си работа, затова освен метенето, е действал, а не е спал. Останали са му много приятели в секретния научноизследователски институт, където работел по-рано, и те, нарушавайки всички правила, постоянно са му давали да чете всичката нова литература и дори са провеждали в лабораториите си малки експерименти по поръчка на Щейнберг. От 1985 година е зачакал разрешение да замине, но КГБ никак не е искало да го пусне. Протакали колкото могли, но миналата година все пак му дали разрешението. Изглеждало е невероятно човек тринайсет години да се занимава с наука нелегално, откъснат от библиотеки, лаборатории, експериментална база. Но за всеки случай решили да го наглеждат, дали команда на нашата резидентура в Израел, а те съобщили, че Михаил Маркович Щейнберг е минал през митническия контрол и е изчезнал някъде. Видели го да излиза от зданието на летището с някакъв мъж, който по описание много приличал на един чуждестранен разузнавач, който ни е добре известен. По-нататък историята е дълга и широка, но в крайна сметка ние успяхме да установим, че Щейнберг се намира в Азия, в една от мюсюлманските страни.

„Утре Денисов ще дойде за тялото на сина си — мислеше си Настя. — Как ще го погледна в очите? Помолих го за малка услуга, а какво стана? Господи, колко ме боли! Та аз познавах Бокър само от три седмици, някакви си три седмици, а ме боли, сякаш загубих близък човек. И Вакар… Колко ужасно свърши всичко.“

— … Сеизмичното оръжие — продължи да разказва Гришин — в среда на религиозни фанатици може да играе важна политическа роля. Предизвикването на изкуствено земетресение в предварително предсказан момент и на предварително посочено място е мощно средство за влияние върху вота на избирателите.

Тя съжали, че не бе седнала до масата за съвещания, а бе останала в любимото си кресло в ъгъла на кабинета. Ако седеше до масата, би могла незабелязано от околните да си свали тесните обувки, за да й олекне на краката.

— Ние предполагахме, че за работата на Щейнберг ще му потрябват някои редки метали в съвсем малки количества. Нали разбирате, газопоглъщатели, специално стъкло и така нататък. Но колкото и да се мъчехме, не можехме да проследим канала, по който нелегалната лаборатория получава тези материали. А вие, разследвайки убийството на милиционера Малушкин, съвсем случайно сте напипали този канал. Ето защо сега ни е необходимо да получим от вас всички материали срещу Резников и неговото обкръжение.

„Тях не ги интересува младичкият Костя Малушкин — внезапно схвана Настя. — Изобщо не ги е грижа за неговите родители и братя. Какво е за тях Костя? Някакво си име. За тях е важно килограмът някакъв си там метален прах да не напусне пределите на нашата велика държава. За тях е важно в някаква далечна мюсюлманска страна да не дойдат на власт сили, отнасящи се враждебно към нас. Великите цели и глобалните задачи не предвиждат внимание към разни глупости като човешкия живот. За тях смъртта на Костя е голям късмет, който е позволил да се улови нишката към канала за прехвърляне на галия, скандия и гуфия. Абе що не си гледат работата!“

— Анастасия Павловна, можем ли да разчитаме, че ще получим от вас всички материали срещу Резников?

„Майната ви!“ — грубо им отговори тя наум, но на глас учтиво каза:

— Разбира се, ще ви предам всичко, с което разполагам. И освен това искам да добавя: по мои данни Резников скоро ще осъществи връзка за предаване на метала. Той бърза, така че остава съвсем малко време.

— Откъде имате тези данни? — напрегна се Растяпин, който най-сетне бе благоволил да извърне лице към Настя.

„От едно тайно място — съвсем по детински мислено тръсна тя. — Ерохин уби Владимир Вакар прибързано, на неудобно място и в неудобно време, без да се обезопаси срещу възможността да се натъкне на очевидци, поради което беше принуден да извърши второ убийство, застреля неизвестно откъде появилия се Бокър. Резултатите от наблюдението сочат, че Ерохин не прилича на глупав и неблагоразумен човек, тъй че щом се е решил на такова нещо, значи е имал много сериозни причини. Бил е притиснат от времето. Засякъл е Вакар, но вместо да подмами своя преследвач по-надалече, на удобно място, го убива направо във входа му, рискувайки да го видят. Това означава, че той се страхува от Вакар не само като от убиец, но и като от свидетел, който всеки момент може да се появи зад гърба му и да види нещо, което не би трябвало да вижда.“

— Имам такива данни — хладнокръвно отговори Настя и млъкна, за да демонстрира ясно, че няма намерение да дискутира тази тема.

— Но можем ли да бъдем сигурни, че ще ни предадете цялата информация, с която разполагате? — настоятелно повтори Растяпин, като наблегна на думата „цялата“.

— Май предварително ме подозирате в недобросъвестност? — ядно се подсмихна тя. Този Растяпин не й хареса от първия момент. Трамваен грубиян. „Не умееш да поздравиш жена. Да можеше да те види Вакар, който беше готов да ме изпрати късно вечерта до вкъщи просто защото съм жена, а той беше офицер и мъж. А ти, Растяпин, си дебелогъзест боклук.“

При мисълта за Вакар в гърлото й отново заседна буца и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Настя конвулсивно преглътна и дълбоко си пое въздух, за да се успокои.

— Е, недейте така, Анастасия Павловна — каза с укор дипломатичният Гришин, като хвърли унищожителен поглед към Растяпин. — Юрий Викторович нямаше предвид нищо оскърбително. Просто тромаво построи фразата си. Искам вие да разберете.

И отново се заизливаха приказки за отбранителната способност на страната, за стратегическите суровини, за престъпното пилеене на националните богатства, за политическата международна арена, за интересите на Русия в мюсюлманския свят. Всички думи бяха ясни и правилни, но не даваха отговор на въпроса: как да преодолееш мъката си, когато губиш близки хора? Какво ще стане със семейството на Костя Малушкин? Какво ще стане със семейството на Вакар? Как ще понесе смъртта на сина си Едуард Петрович Денисов? И как ще надвие болката самата тя, Настя Каменская? Всеки човек има своя истина. Истината на тези хора от ФКС е, че няма нищо по-важно от интересите на държавата. Истината на Настя Каменская е, че няма нищо по-важно от човешкия живот, дори да е живот на бивш престъпник, дори да е живот на генерал-убиец. Защото смъртта е нещо необратимо, то вече не може да се поправи.

— Свободна сте, Анастасия Павловна — сухо изрече Гордеев. — Не се отлъчвайте, пак ще ви повикам.

Настя с облекчение напусна кабинета на началника. Щом излезе от вратата, още в коридора тя смъкна обувките и продължи боса, усещайки през тънката тъкан на чорапогащника студения под, влажен от водата и калта, донесена от улицата с многобройните обуща и ботуши.