Александра Маринина
Неволна убийца (34)

4.

И отново Игор Ерохин прекара безсънна нощ. Предната вечер се бе върнал в блока, където живееше веселото словоохотливо момиченце, и научи от неговите родители новия адрес, вярно, не на Равил, а на родителите на Роза. Оказа се, че при сложната размяна са участвали две семейства и в резултат срещу два тристайни апартамента са получили три двустайни. Но Шура-Татарина, който бе живял толкова години в приятелство със съседите, си, на сбогуване оставил на всички новия си адрес и им заръчал, като им се счупи или повреди нещо, да търсят само него.

Беше доста късно за посещение у родителите на Роза и Игор го отложи за следващия ден, не мигна цяла нощ, премисля всякакви възможни обяснения на странния факт, че двама от четиримата бяха загинали, а бащата на момчето вече няколко пъти се бе мяркал пред очите на Игор. От време на време уцелваше много правдоподобна версия и за няколко минути се успокояваше и облекчено въздъхваше. Но мислите отново плъпваха из главата му и ето че вече измисленото обяснение му изглеждаше стъкмено, изкуствено и глупаво, а ОНОВА, другото обяснение, което бе толкова очевидно — единствено правилното. Ала не му се искаше да повярва в това и Игор отново и отново си представяше как утре ще намери Равил, как ще му разкаже всичко, как двамата заедно ще се посмеят на страховете му.

Равил беше странна птица в тяхната юношеска компания. Отличник, зубрач, който винаги пръв успяваше да си направи упражненията по немски и знаеше много по история, слабичък, анемичен очилатко, него все го теглеше към яките мускулести двойкаджии, които пушеха в тоалетната, редяха най-мръсни псувни и плюеха надалече. Момчетата преписваха от него домашните си по всички писмени предмети, той им помагаше на контролните по физика и математика, а пък в замяна на това те му позволяваха да бъде в една компания с тях. Учеха го да пие, да играе карти и да разказва мръсни вицове. Приобщаваха го към „възрастния“ живот, макар че бяха връстници. Милостиво му позволяваха възхитено да наблюдава от ъгъла как те „мятат щангите“ под ръководството на един пропил се дисквалифициран спортист тежкоатлет. Равил ги обожаваше. Прекланяше се пред тях. Беше готов на всичко, за да заслужи тяхното одобрение.

Сега, след много години, Игор Ерохин изведнъж разбра, че малкият Равил не е бил глупакът, за когото го бяха смятали тогава. Той беше хилав и това го е правело нещастен. Но беше по-умен от тях. И сега цялата надежда на Игор беше в него. Равил ще може всичко да разнищи, ще успокои Игор, всичко ще му обясни. Не е възможно нещата да стоят толкова зле, не бива да е така!

На другия ден Игор хукна да търси чичо Шура-Татарина. Когато след половин час излезе от дома му, вече бе разбрал, че надежда няма. Равил също загинал, а жена му Роза, която останала с малко детенце на ръце, всеки месец получавала отнякъде пари. Добри пари, каза чичо Шура, много помагали на Роза. Явно се бил намерил добър човек, сигурно някой от банката, където работел Равил, там всички хора били заможни, защо да не помогнат на горкото момиче, когато го е сполетяла такава мъка…

Но Игор беше сигурен, че това няма нищо общо с благотворителността. За наивния чичо Шура думата „банка“ беше здраво свързана с думата „заможност“, а пък заможността — с благородството. Ерохин не се самозалъгваше, той прекалено добре разбираше, че банката означава пари, а парите означават злоба, алчност и жестокост. Пък и къде ги заможните хора в една спестовна каса? Обикновена държавна структура, там работят сиромаси, както навсякъде. Но нима старият татарин с неговото петокласно образование може да разбере това?

Този човек е убил Равил и сега изпраща пари на младата му вдовица. Значи е убеден в правотата си и намеренията му са твърди. Значи няма да се откаже. Игор Ерохин е последният, който ще си получи заслуженото от Вакар, когото Вакар ще накаже за някогашния му грях. Толкова години е изчаквал, толкова дълго е търпял, че сега ще изпълни замисленото, каквото и да му струва това.

Когато вечерта се прибра вкъщи, Игор за пръв път в живота си изпита истински страх. Това беше дори не страх, а ужас, ужас пред неизбежното, същият онзи страх, който лишава човека от волята му и коварно му предлага да се примири и обречено да чака края си. Първото му желание беше да се напие до несвяст, та поне за известно време да не мисли и чувства. Но Игор успя да надвие слабостта си. Призори, немигнал цяла нощ, той стигна до извода, че трябва да изпревари противника си. Той, Игор Ерохин, няма да позволи да го убият. Пръв ще нанесе удар. Щом Вакар е успял да убие трима души и да остане на свобода, значи никой в милицията не свързва тези три смъртни случая с онази стара история. А щом е така, тогава няма да търсят и убиеца на Вакар сред онези, които някога убиха сина му. И никой никога няма да научи…