Александра Маринина
Неволна убийца (38)

2.

— Не разбирам защо се захващаш с тези работи! — Александър Каменски почти крещеше на сестра си. — И искам да ми обясниш членоразделно какво става или пък да си признаеш, че ми разправяш врели-некипели.

Настя седеше в ъгъла на стаята в любимото си кресло, с крака, подвити под себе си, и загърната с топъл шал. В жилището постоянно беше студено, защото всяка година я домързяваше да постави уплътнения в огромните цепнатини между балконската врата и касата, а радиаторите грееха съвсем слабо.

Тя търпеливо слушаше възмутения си брат и разбираше, че ще трябва да му обясни всичко, а не й се обясняваше, просто нямаше нито сили, нито време за това.

— Е де, защо се вълнуваш толкова? — примирително каза тя. — Аз изпълнявам професионалните си задължения, от теб не се искат никакви усилия. Саша, за бога, успокой се и ме остави спокойно да работя.

— Да, именно, да работиш! — отново викна той. Бледото му лице беше се зачервило от гняв, разчорлената му светла коса стърчеше на всички страни. — И след всичко това искаш да ти вярвам.

— Не те разбрах. — Настя учудено вдигна вежди. — Откога желанието за работа буди недоверие у теб? Това да не е признак за лъжа и лицемерие?

— Добре де, нека започнем отначало. Аз дойдох при тебе с проблема си. Така беше, нали?

— Така беше.

— Този проблем се състоеше в моите подозрения относно поведението на моята любовница. Тогава я познавах от по-малко от два месеца, напълно естествено беше да не съм сигурен в нейната честност. Затова те помолих да ми помогнеш да разбера дали моята любовница не е банална престъпница, специализирала се в насочване на крадци. Така беше, нали?

— Вярно. — Тя отново кимна. Беше й интересно да слуша брат си, откриваше у него явна любов към последователните и логични разсъждения и това й харесваше. Докато наблюдаваше Александър, тя не преставаше да се учудва на приликата помежду им, при това не само външната прилика. Може би той беше малко по-сух, по-циничен, по-хладен. Но впрочем едва ли някой би упрекнал и нея в сантименталност и добродушие.

— Ти изясни — продължи брат й, — че Даря не е престъпница. Благодаря ти за това, направи ми огромна услуга. Сега мога спокойно да гледам приятелите си в очите и без опасения да им ходя на гости с приятелката си, защото благодарение на тебе съм сигурен, че не водя в домовете им престъпница. И толкоз.

— И какво? — нетърпеливо попита Настя. — Какво по-нататък?

— Това вече ти трябва да ми го обясниш — какво по-нататък! — разпалено възкликна Александър. — Според моите разбирания нататък не може да има нищо повече. Но през цялото време нещо става, а сега на всичко отгоре ми казваш, че Дашка била заплашена от някаква опасност. Как да те разбирам, моля?

Настя протегна краката си, почувствала, че мускулите й са изтръпнали. По стъпалата и глезените веднага я блъсна влажният студен въздух, коварно проврял се изпод балконската врата. Протегна ръка, дръпна от дивана карираното кафяво одеяло и го метна върху коленете си, като покри краката си чак до пода.

— Саша — уморено каза тя, — аз си гледам моята работа. Решавам задачки, отгатвам гатанки, ровя се в чужди тайни. Работата ми е такава, разбираш ли? Защо това толкова те безпокои?

— Ами защото този случай е нищо и никакъв. И как трябва да възприемам всичко това? — Той посочи с ръка купчинките аудио… и видеокасети, които се издигаха около телевизора. — Откъде е това информационно пиршество? Не е по твоите сили да събереш толкова информация. Значи по случая работят и други хора.

— Значи работят — потвърди Настя и въздъхна. — И какво следва от това? Ти явно имаш своя версия. Готова съм да я чуя.

— Моята версия е, че нещо около Даря не е наред. Опитваш се да я разследваш по-подробно, но не ми казваш нищо за това, защото ако науча, че е свързана с престъпници, веднага ще скъсам с нея и тогава няма да имаш никакъв повод да я виждаш. Докато тя е любовница на брат ти, можеш да общуваш с нея, без да будиш подозрения. Веднага щом тя стане чужд човек за тебе, няма да имаш повод да се срещаш с нея. Да не би да ме смяташ за малоумен и да си мислиш, че ако споделиш информацията си с мен, аз тутакси ще я изпея на Даша? Защото щом по случая работят и други хора, това означава, че случай наистина съществува. Убий ме, ако щеш, но няма да повярвам, че хората на „Петровка“ може да работят от гол ентусиазъм, просто от любопитство или от готовност да услужат лично на теб. Щом хората работят, значи има заповед от началството и реално криминално разследване. Нямам ли право да знам за това?

— Нямаш. — Настя обезоръжаващо се усмихна. — Нямаш, Сашенка. Именно в това се състои прелестта на моята работа. Ако искам, ще ти кажа, ако не искам — ще прощаваш, но информация от служител на милицията може да изисква само неговият началник. И то невинаги. Имаме право и да премълчим някои неща. Не знаеше ли това?

— Излиза, че имаш неща за премълчаване?

— Е, един детектив винаги има какво да крие — разсмя се тя. — Ама ти наистина ли можеш така лесно да зарежеш Даша?

— Сигурно мога — сви рамене Саша. — Ако науча, че е свързана с престъпния свят, ще го направя незабавно.

— Тя е бременна — внезапно каза Настя, внимателно вперила очи в лицето на брат си.

— Така ли? — Гласът му прозвуча почти спокойно. — Какво пък, ще направи аборт. Слава богу, сега това не е проблем.

— Ти си идиот! — избухна тя. — Глупав самоуверен егоист! Ами че тя те обича, обича те! В състояние ли си да разбереш това? Обича те и иска да роди дете от тебе. Тя е абсолютно чиста, няма никакво отношение към престъпния свят, тя е чудесно, смело, забележително момиче. Имал си приказен късмет, че те е обикнала. А ти ми дрънкаш тук разни глупости, наричаш я любовница, престъпница, говориш за нея така, сякаш имаш пет приятелки и тя е само една от петте абсолютно еднакви и нищо неозначаващи за тебе мадами. Чудо голямо, нали — една повече или една по-малко! Може би никой никога няма да те обича колкото нея. Именно това е, което толкова ти е липсвало и което ти е най-нужно на този свят. Ти сам си притиснал себе си до стената, набил си си в мозъка разни глупости, оженил си се без любов, понеже си бил сигурен, че съдбата е била несправедлива към тебе. За къде си се бързал? Защо не си почакал, не си си дал възможността да намериш СВОЯТА жена? Какво, светът ли щеше да се преобърне, ако беше се оженил не на двайсет и две години, а на трийсет и две? В твоя идиотски бизнес има специални правила, семеен човек означава солиден човек, може да му се има доверие. Ти си си създавал реноме и като резултат — на двайсет и шест имаш цяла камара пари и точно такава камара комплекси и си готов да принесеш жената, която те обича, в жертва на тези две камари. Такива ли са били стремежите ти?

„Е де, защо ли правя това? — мислено се възпря Настя. — Та това е жестоко. Трябваше да си поприказвам с него по-меко. Или изобщо да не му говоря. Какво ме засягат любовните му преживявания? Какво ме засяга ще зареже ли Даша или не? Но нали ми е брат… И душата ме боли за него. Макар че всъщност какъв брат ми е той? Познаваме се едва ли не от завчера. Но той толкова прилича на мен…“

Александър стоеше, извърнат към прозореца.

— Защо трябва да ти вярвам? — глухо, без да се обръща, попита той.

— Не ми вярвай, ако не искаш — вече по-спокойно каза Настя. — И хайде най-сетне да се разберем за нещо. Или ми вярваш и ми помагаш, или не ми вярваш и не пречиш. Избирай.

— Аз мога да ти кажа същото — упорито възрази Саша. — Или ми се доверяваш и ми казваш точно какво става, или…

— Аха — изхъмка Настя, — или ти започваш да ми пречиш и вредиш. Каменски, в живота ми е имало само един човек, който успя да ме уплаши и да ми натрапи волята си. Ще ти кажа честно, много ме беше страх от него. Но въпреки всичко го надхитрих. А ти изобщо не можеш да се мериш с него, тъй че недей да ме заплашваш, съгласен? Хайде да не се караме. Аз от всяко положение ще продължавам да правя каквото смятам за нужно. Дори моят началник ми го позволява, а той между другото е детектив с трийсетгодишен стаж и е вещ в нашата работа много повече от мен.

Брат й продължаваше да стои с гръб към нея и Настя изведнъж забеляза, че раменете му потреперват.

— Саша, какво ти е? — уплашено попита тя. — Какво ти стана? Саша!

Тя скочи от креслото, отиде при него и го обърна към себе си. Лицето му беше изкривено от страдание, очите му бяха пълни с трудно сдържани сълзи.

— Сашенка, ама защо сега? Обидих ли те? Не ми се сърди, миличък, хайде, недей! Заради Даша ли…

Той мълчаливо кимна и някак глухо, гърлено изхлипа.

— Какво да правя сега? — прошепна дрезгаво, задавен от сълзите. — Не мога да изоставя жена си, защото не мога да се откажа от Катюшка. Не мога. И ако ти не ме лъжеш и Дашка наистина ме обича и смята да роди, ще трябва да направя избора. Господи, защо ми каза всичко това! — простена той. — Толкова искам да ме обичат! Ти дори не можеш да си представиш колко го искам. Заради жената, която би ме обичала, съм готов да дам всичко. Всичко — освен дъщеря си. Но аз бях сигурен, че никога в този живот няма да ми се наложи да решавам такъв проблем просто защото такава жена няма на света.

— Може ли човек да знае предварително? — тихо каза Настя. — На живота това му е хубавото — че постоянно ни поднася изненади. А ти доброволно си се лишил от това, защото си смятал, че си умен, опитен и си предвидил всичко занапред. А аз не мога да ти давам съвети. Трябва сам да си решаваш.

— Но не знам как — жално отвърна той.

— И аз не знам.

Брат й си тръгна разстроен. Дори не просто разстроен, а смазан. Беше още много млад, а моралният избор винаги е труден. Когато затваряше вратата след него, Настя си мислеше, че големите пари не правят човека по-възрастен и по-мъдър, напротив, те често ни освобождават от необходимостта да решаваме проблеми, които в процеса на самото си решаване ни правят по-зрели и мъдри. То е все едно постоянно да носиш очила дори при съвсем незначително късогледство: окото прехвърля своята работа върху лещата и без натоварване системата постепенно се атрофира, а късогледството прогресира.