Александра Маринина
Неволна убийца (30)

6.

Сурен Удунян заключи колата и влезе във входа на своя блок. Както обикновено, крушката беше счупена и площадката край асансьора тънеше в полумрак, осветена от слабата светлина на плафона на втория етаж. Сурен натисна копчето, за да извика асансьора, и направи две крачки към пощенските кутии, като същевременно вадеше ключовете от джоба си.

Внезапно нечия ръка здраво го стисна за рамото. От изненада Сурик се вкамени, после рязко се обърна и примря от ужас. Пред него беше застанал същият онзи мъж от метрото, Беркович, облечен в същия светлокафяв шлифер.

— Защо ме удари? — тихо и монотонно попита той.

— Ти нали умря! — прошепна Сурик. Устните и езикът не го слушаха.

— Разбира се, че умрях — също тъй монотонно отговори покойникът. — Точно това искам да разбера — защо ме уби.

Със скриптене се отвори автоматичната врата ни асансьора, но спасителните му недра бяха черни като бездънна пропаст — и в него плафонът беше счупен. Сурик направи отчаяно усилие да преодолее разлялото се по тялото му вцепенение и буквално се гмурна в тези тъмни недра. Но покойникът се оказа не по-малко пъргав. Той влезе в асансьора веднага след Сурик и застана така, че клетникът да не може нито да излезе, нито да натисне копчето за етажа си.

— Защо ме удари, а? Защо ме уби? — печално гъгнеше мъртвецът. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, постепенно се сниши до зловещ шепот, но на смъртно уплашения Удунян му се струваше, че над ухото му гърми високоговорител. Не можеше да си даде воля да излезе от асансьора, за да избяга навън, защото при това би трябвало да се провре покрай застаналия плътно до вратата покойник. За такова нещо Сурик дори не си помисляше.

— Не съм те удрял — отчаяно промълви той. — Само те ритнах по крака, не може да си умрял от това.

— А от какво умрях според тебе? — едва чуто просъска мъртвецът. Той беше толкова близо, че Сурик ясно усещаше трупната миризма.

— Падна и се удари. Честна дума, ти сам падна и си удари главата. Не бях аз, ей богу, не бях аз, не съм те убивал. Ти сам падна! Ти сам! Не съм виновен!

Сурик вече почти крещеше, по гърба му се стичаше студена пот. Не щеш ли, вратата на асансьора се затвори от само себе си и кабината плавно се заизкачва нагоре. На шестия етаж сред ярката светлина, нахлула от площадката в мрака на асансьора, Удунян видя, че до него няма никой.