Александра Маринина
Неволна убийца (44)

2.

Сурен Удунян и Виктор Костиря слязоха от колата на една пресечка разстояние от блока на Даша и продължиха пеша. Пред блока беше спрял автобус, а до него се беше събрала група хора, не много голяма. Жените бяха с черни шалове, някои държаха в ръце червени карамфили.

— Прилича ми на погребение — тихо каза Костиря. — Ей го там и гаджето й, виждаш ли?

Сурик мълчаливо кимна. Артьом ги беше изпратил да проверят какво е станало с Даша. Те искаха първо да се отбият в магазин „Орион“, но когато приближиха, видяха край входа някакъв подозрителен младеж, който с демонстративно ленив и равнодушен вид добре оглеждаше всички посетители. Много им заприлича на милицай, който дебне хората, интересуващи се от изчезналата продавачка, затова не посмяха да влязат и да попитат и тръгнаха към дома й.

Застанаха близо до автобуса и наостриха уши да разберат какво си говорят хората в траур.

— Родителите са буквално смазани…

— Венецът… от състудентите й.

— Защо все с млади хора се случват такива неща…

— Че то милицията… за какво ли я бива?

— Дашенка… боже мой, боже мой…

Внезапно един от мъжете се обърна и погледна Сурик и Костиря, после решително отиде при тях.

— Момчета, за погребението ли сте? От къде сте? Сигурно от университета? — Въпросът прозвуча настоятелно.

— Абе не — измънка Сурик, широко отворил невинните си очи и с крайно изненадана физиономия, — просто минавахме. Спряхме се да запалим по цигара. Извинявайте. Кой е починал?

— Едно младо момиче. Но чуждата смърт не е повод за любопитство. Тръгвайте си. Сега ще излязат родителите, а вие тука пушите, зяпате. Не е хубаво — ядосано каза мъжът.

— Разбира се, разбира се — бързо избъбри Виктор, направи крачка встрани и повлече Сурик. — Извинете.

Те бързо тръгнаха обратно към колата. Докато отваряха припряно вратите и се качваха, не обърнаха внимание на човека, който седеше на една пейка близо до колата. В ръцете му имаше разкопчана каишка, а наблизо се мотаеше весело пуделче джобен размер. Когато колата тръгна, стопанинът на пудела извади миниатюрен телефон и каза:

— Тръгнаха. Контролно време — петнайсет минути.

След петнайсет минути групата хора в черно се качи в автобуса.

— Не тръгваме ли много рано? — неспокойно попита Настя, като погледна часовника си. — Ами ако решат да се върнат и да проверят?

— Нормално е — успокои я Бокър. — Мина напълно достатъчно време родителите да излязат и всички да тръгнем уж за моргата. Да се надяваме, че няма да хукнат да обикалят всички московски гробища, за да се убедят, че наистина погребваме момичето.

— Да се надяваме — съгласи се Настя.