Александра Маринина
Неволна убийца (57)

2.

В залата се носеше равномерен тих шум, както винаги по време на мероприятията по служебна подготовка. Почти никой никого не слушаше, всички само отбиваха номера, като се стараеха да извлекат максимум полза и да пообщуват с приятели, да почетат, да нахвърлят отдавна чакащ реда си документ или просто да помислят.

Настя седеше на последния ред и шепнешком обсъждаше с колегата си Юра Коротков перипетиите на неговата проточила се любовна връзка, започнала преди почти две години, което за любвеобилния Юра беше буквално олимпийски рекорд.

— Мъжът й вдига скандали, защото тя не иска да ходи на вилата — с трагичен шепот съобщи Коротков.

— А тя защо не иска? Ами да ходи…

— Не иска и това е. Два часа с мотрисата, после почти цял час пеша, няма вода, няма електричество. За какво й е притрябвало такова щастие?

— Защо тогава я е купувала тази вила, щом не иска да ходи?

— Не тя, мъжът й я е купил. А сега я кара да ходи там.

— Не го разбирам това — каза Настя.

— Какво не разбираш?

— Не разбирам как една жена може да бъде принуждавана да прави нещо, което не иска, нали не е дете? Не е искала да купува вилата, значи има право да не иска да ходи там. Да прати мъжа си по дяволите и толкоз.

— Лесно ти е да говориш така, ти винаги си била независима — въздъхна Коротков. — Ако беше омъжена, щеше да знаеш можеш ли да пращаш мъжа си по дяволите. Не е толкова просто. Особено като знаеш, че си виновна, че имаш грехове.

— Тогава да не се оплаква! — отсече шепнешком Настя. — Или да върти любов, или да не ходи на вилата. Едно от двете. Я да чуем, сега Мурашов ще ни трие сол на главата.

На трибуната се качи Анатолий Николаевич Мурашов, един от помощник-началниците на управлението. Любимата му тема беше дисциплината и той не пропускаше нито една възможност да поговори за нея пред публика.

— Време е вече да свъсим вежди и да попитаме нашите колеги от отдела по работата с личния състав защо логиката стигна до задънена улица!

Залата се оживи. Полковник Мурашов беше известен в цялото управление с нестандартните си фрази. Беше чудесен човек и искрено милееше за работата, но с руския имаше явни затруднения. Най-забавното беше, че самият той не усещаше това и се мислеше за необикновено красноречив, тъй че всичките му перли не бяха случайни словесни гафове, а резултат от предварителна подготовка и обмисляне на речите.

— В петък решихме комисионно да проверим спортната зала. Онова, което видяхме там, не се поддава на никакъв анализ и ужас…

Настя прихна. „Ех, защо го няма тук Бокър! — помисли си. — Добре щеше да се позабавлява.“

От спомена за Бокър тя плавно понесе мислите си към Владимир Вакар и се потопи в тъжни разсъждения как ли да докаже, че Ерохин е убил Костя Малушкин, ако упоритият генерал все пак откаже да даде показания. И как да опази Вакар от извършването на още едно убийство.

— Гледам, хората идват на служебна подготовка цивилни. Не е редно, другари. Без униформа имат право да ходят само бременните или на когото кракът му е например гипсиран. Още веднъж настоявам, че на служебна подготовка без униформа могат само бременните и счупените…

— Юра — обърна се Настя към Коротков, — а ти защо не вземеш да свъсиш вежди и да попиташ твоята Людмила защо логиката й е стигнала до задънена улица?

— В какъв смисъл?

— Ами да каже на мъжа си, че е бременна или счупена, и да откаже да ходи с него на вилата.

— Ама че си и ти, Аска, вечно с твоето хахо-хихи.

— Така си е — съгласи се тя. — А тебе те е пипнала мирова скръб. Не ти достига чувство за хумор. Знаеш ли какво е това?

— Горе-долу.

— Чувството за хумор е онова разбиране за живота, което се поражда у човек, приближил до ръба на бездънна пропаст, внимателно погледнал надолу и кротичко поел обратно.

— Ти ли го измисли това?

— Не, Фазил Искандер. А има и още една разкошна мисъл: „Няма неразрешими проблеми. Има неприятни решения.“

— Пак ли е на Искандер?

— На Ерик Борн. Юрка, срамота е да си толкова необразован. Ти изобщо ли не четеш?

— Защо, чета — обиди се Коротков. — Само че не запомням. Твоята глава е претъпкана с боклуци, каквото и да те питат, всичко знаеш.

— Ей, и ти се извъди голям Шерлок Холмс — изпухтя тя.

— Какво общо има тук Шерлок Холмс?

— Ами точно той е смятал, че главата не бива да се тъпче безразборно, инак после не можеш да намериш нужната информация сред боклуците. Наричал е боклук например знанието, че Земята се върти около Слънцето, и е казвал, че броят на крадците в Лондон няма да намалее, ако той знае това. Ти какво, и това ли не си спомняш? Ами че това е класика! Позор.

След служебната подготовка Настя се върна в кабинета си и се опита да работи, но нищо не й вървеше. Не й излизаше от ума упоритият Вакар и тя по никакъв начин не можеше да се съсредоточи върху другите задачи. Най-сетне успя и се задълбочи в проблема за разкриването на серията изнасилвания в района на Битцевския парк. Случваха се като по график и ако се съдеше по почерка, извършителят беше един и същ…

Телефонът иззвъня и прекъсна размислите й.

— Каменская — чу тя гласчето на Зоя от пропуска, — имаш посетител.

— Кой е? — машинално попита Настя, без да откъсва очи от плана на Битцевския парк с нанесени по него кръстчета, обозначаващи местопрестъпленията. Беше й се сторило, че е налучкала някаква закономерност, и се страхуваше да не се разсее и да не изтърве споходилата я мисъл.

— Владимир Сергеевич Вакар. Да му напиша ли пропуск?

— Кой?!

— Вакар. Познаваш ли го?

— Зоенка… — Настя изпадна в паника. — Ти… той…

— Какво ти става, Настася? — учуди се флегматичната Зоя.

— Той… страх ме е, че няма да ме намери. Сега ще сляза. Зоенка, миличка, постарай се той да не си тръгне. Тичам!

Тя скочи от мястото си и изхвръкна в коридора дори без да заключи вратата. Докато тичаше надолу по стълбището, въображението й рисуваше ужасната картина как генералът свива рамене и излиза, отказал се да разговаря с нея. Както прескачаше стъпалата, си изкълчи крака, но продължи да тича въпреки острата болка, пронизала глезена й.

До гишето на пропуска видя Вакар и спря пред него — зачервена, запъхтяна, с разчорлена коса.

— Здравейте — произнесе тя, дишайки тежко.

Вакар я гледаше мълчаливо.

— Много пушите — каза най-сетне. — Не можете да тичате, веднага се запъхтявате. Не ви ли е срам?

— Срам ме е — съгласи се тя, защото сега беше готова да се съгласи с каквото и да било, само и само той да не си тръгне. — Ще се поправя, честна дума. Искали сте да говорите с мен?

— Ако нямате нищо против.

— Да вървим.

Тя заведе генерала в кабинета си и заключи вратата отвътре, та никой да не им попречи. Владимир Сергеевич седеше на стола силно изправен, но Настя не долови в позата му напрежение. Той беше абсолютно спокоен.

— Анастасия Павловна, ще дам показания срещу Ерохин.

„Ето, това беше — кой знае защо, с тъга си помисли Настя. — Толкоз.“

Тя мълчаливо извади от касата бланка за протокол от разпит и започна да я попълва по памет. Знаеше наизуст всички данни на Владимир Сергеевич Вакар, прекалено дълго ги бе изучавала и прекалено много бе мислила за него през последните дни.

— На 29 септември 1994 година, в 18 часа и 25 минути, видях как гражданинът Игор Петровия Ерохин приближи до служителя на милицията, който стоеше на пост в зданието на станцията на метрото „Таганская“…

Настя бързо записваше и не го прекъсваше, само от време на време задаваше уточняващи въпроси. Тя разбра, че Вакар не е дошъл под влияние на моментен порив. Взел е решението, многократно го е обмислял и претеглял, няколко пъти е изрекъл наум показанията си. Фразите му бяха кратки, сухи и книжни, без нито една излишна дума.

— След като Ерохин напусна територията на строежа, аз влязох там през отвора и видях лежащия на земята служител на милицията, с когото Ерохин бе излязъл от метрото. По позата на сержанта и по следите от кръв личеше, че му е била нанесена огнестрелна рана.

Когато свърши с диктуването на показанията, Вакар млъкна. Настя не можеше да разбере дали той изпитва облекчение, или изобщо нищо не чувства.

— Владимир Сергеевич, давате ли си сметка за последствията от вашата стъпка?

— За какви именно последствия?

— Следователят непременно ще поиска да идентифицирате Ерохин и ще ви попита сигурен ли сте, че именно него сте видели на „Таганская“. Ще трябва да му кажете, че не може да сте сгрешили, защото добре познавате Ерохин по физиономия. Ще последва въпрос откъде го познавате. Ако вие не отговорите на този въпрос, може да го стори Ерохин. Той може да не ви познае, но не може да не си спомни името ви. Разбирате ли какво ще стане по-нататък?

— Да, мислил съм за това.

— И?

— Готов съм за всичко, което може да стане по-нататък. Вече съм ви казвал, че съм готов да отговарям за всичко, което съм направил, ако успеете да го докажете. Няма да ви помагам в това. Но няма и да ви преча и да се измъквам.

Настя имаше чувството, че разговаря с автомат. Абсолютно равен тон, каменно лице, неподвижна фигура, застинала на стола пред нея. Но това не беше автоматизмът на равнодушието и студеното сърце. Това беше спокойствието на човек, взел най-важното решение в живота си и осъзнаващ, че не може да си позволи крачка назад.

Тя изпрати Вакар до изхода от зданието. Известно време двамата стояха мълчаливо един до друг под студения есенен дъжд. Настя беше обгърнала раменете си с ръце, треперейки от студ по тъничкия си пуловер. Искаше да благодари на генерала, но не можеше да реши уместно ли е това — да благодари на човек, съгласил се с перспективата да се озове зад решетките, и какви думи да подбере, за да изрази мислите си, без да изглежда при това като нетактична глупачка. Вместо това тя просто му подаде ръка. Ръкостискането на Вакар беше кратко и силно.