Александра Маринина
Неволна убийца (14)

5.

Мъжът заключи своята бяла жигула и с бърза, стегната крачка влезе в едно красиво здание в югозападния край на Москва. Мина покрай часовия, леко изтича по стълбището до петия етаж, където се намираше кабинетът му. Заключи се отвътре и се преоблече в униформа, като грижливо окачи цивилните дрехи в гардероба. Отключи вратата, отвори прозорчето, извади от касата няколко папки и се захвана за работа.

В кабинета надникна един майор от отдел „Личен състав“.

— Другарю генерал, в петнайсет и трийсет имаме служебна подготовка.

— Добре — отговори генералът, без да вдига поглед от книжата.

Разбира се, няма да отиде на служебната подготовка. Има си маса работа, която се натрупа през последните седмици и която трябва най-сетне да свърши, та после отново да посвещава цялото си свободно време на Ерохин.

Защо стана така, че той, генерал Владимир Вакар, преследва един двайсет и три годишен хлапак, към когото не изпитва нито омраза, нито злоба, изобщо нищо? Как позволи да го вкарат в този капан? Той, действащият генерал, участникът в множество войскови операции, командирът на въздушнодесантна дивизия, винаги ясно бе разбирал що е това дълг и ангажименти. Може би именно това го бе погубило?

Беше роден през последната военна година, два месеца след като баща му бе загинал на фронта. Майка му умря, когато Володя беше на четири години, тогава го прибра чичото на баща му, когото наричаше дядо. Старият Вакар беше от дворянско потекло и смяташе военната професия за достойна и почетна, а и тъй като му беше трудно да отглежда момчето с мизерната пенсия, която Володя получаваше за баща си, го даде в Суворовското училище.

Детството и младостта на Володя Вакар минаха в казармата. Какво е живот в семейство той научаваше само от книгите, които вземаше от дядо си и четеше прехласнато. Тургеневите девойки, Чеховите семейни сбирки на чай от самовар, патриарсите начело на трапезата, заобиколени от деца и внуци — всичко това оформи представата му за семеен живот. Снажна усмихната съпруга, най-малко три деца, аромат на млинове, безусловна преданост на съпруга и готовност да го следва по гарнизоните — ето идеала, към който трябваше да се стреми. И той се стремеше.

Владимир хареса бъдещата си съпруга на новогодишния бал, когато на гости на курсантите на военното училище дойдоха студентки от педагогическия институт. Елена беше снажна и имаше дебела дълга плитка — с нея изпъкваше сред колежките си, които в средата на шейсетте години бяха откачили по прическата на Бабет: тупираните калпаци коса и бретоните. Едрият, широкоплещест Вакар с мъжествената брадичка, белозъбата усмивка и сериозните очи успя без усилия да спечели своята избраница.

Една година след сватбата Елена направи аборт. Вакар почерня от мъка, той просто не проумяваше как може една жена да не иска деца. Децата трябва да бъдат много, смяташе той, колкото повече — толкова по-добре. Дълго умолява жена си да му обещае, че следващия път няма да постъпи така. Стараеше се да бъде примерен съпруг и угаждаше на Елена, за всичко, само и само да роди първото дете. И я измоли — първата им рожба, момиченцето, Лизонка. Елена, сякаш му бе направила огромна услуга, хукна на работа още щом спря да кърми детето. Дадоха Лиза на ясли.

Тя растеше като истинска таткова щерка, и външно приличаше на Вакар — висока, със спортна фигура, дългокрака, вечно усмихната и сговорчива. Владимир я приучваше към физически натоварвания, водеше я на плуване и фехтовка, учеше я да чете и смята, пак той я заведе в училището за първия й учебен ден — със синя чантичка и огромен букет гладиоли. Лиза беше по-близка с него, отколкото с майка си, която беше заета най-вече със себе си.

Синът Андрей се роди едва пет години след Лиза. Вакар подозираше, че главната роля за това изигра тежката скарлатина, която Лиза прекара на четиригодишна възраст. В един момент Елена наистина се уплаши, че Лиза ще умре. Страшната мисъл за възможната загуба на детето в един миг преобърна цялата й душа. Тя, която едва до вчера бе възприемала Лиза като същество, заради което вечер не може да иде с мъжа си на театър, сега, пламенно отдавайки се на Владимир, шепнеше:

— Не се бой от нищо, искам да имаме още едно дете.

За разлика от Лиза, Андрей не беше татково дете. Но което бе още по-лошо — не беше и мамино. Той беше извънредно особен, независим, потънал в себе си и изобщо не се нуждаеше нито от родители, нито от сестра, нито от когото и да било. Че детето им е вундеркинд, семейство Вакар разбраха, когато Андрей навърши три години, а Лиза — осем. Момчето се оказа свръхнадарен художник и поет. От този момент всичко в семейството се промени.

Елена започна да се отнася към сина си като към божество. Тя нищо не разбираше нито от картините, нито от стиховете му, но твърдо знаеше едно: синът й е гений и именно тя е подарила на света това чудо. Нейният дълг е предано да служи на това чудо, да търпи неговите чудатости и жестоки прояви, защото това са чудатости и жестокости на гений, който има право на тях.

Демонстрираха момчето и неговите творби на специалисти — художници и литератори, и всички в един глас повтаряха, че Андрей Вакар е вундеркинд, талант, необикновено създание. Елена се страхуваше, че в един момент всичко ще рухне, ще се окаже измама, сън, случайност, затова дълго пази сина си от известността, като умоляваше онези художници и литератори да не разгласяват нищо за съществуването на Андрей. Тя не се стремеше към слава, чувстваше се като Богородица и това й беше достатъчно. Момчето продължаваше да ходи в обикновена детска градина и когато му дойде времето, тръгна в обикновено училище, където периодично викаха родителите му и ги молеха да вземат мерки за сина си, който ту нагрубяваше учители, ту жестоко се биеше в междучасията, ту нагло и демонстративно отказваше да работи в час. Един прекрасен ден Елена не издържа.

— Не бива повече да мъчим детето — каза тя. — В училището се отнасят към него като към обикновено момче, а той е вундеркинд, необходимо му е по-специално отношение, грижливо, внимателно. Не бива да го карат да играе физическо, ако той иска да рисува през това време. Изкуството е негово призвание, а той е принуден да си губи времето за какви ли не глупости. В края на краищата учителите трябва да се съобразяват с факта, че той не е обикновено дете. В противен случай ще го погубят.

Фактът за необичайните заложби на Андрей Вакар бе разгласен, когато той беше вече на осем години, когато стените в целия апартамент бяха отрупани с картините му, а написаните от него стихотворения и поеми изпълваха няколко дебели тетрадки. И в семейството дойде Славата.

Минаха още три години и веднъж Владимир Вакар стоеше до прозореца, гледаше проливния дъжд и чакаше изпод арката да се появят двете фигурки — на сина му и дъщеря му. Лиза беше завела брат си на занятия в художественото училище и вече трябваше да го доведе вкъщи. Вакар видя Лиза, която, кой знае защо, носеше момчето на ръце. В първия момент Владимир дори не разбра какво става, само забеляза, че дъждовните струи, които се стичаха от синьото якенце на Андрей, ставаха розови. Лиза вървеше много бавно. Когато стигна до средата на двора, тя вдигна очи, видя в осветения прозорец баща си и рухна на земята.

След два дена уморената дебела следователка каза на Вакар:

— Какво можем да им направим? Нито един от тях не е навършил четиринайсет години, не подлежат на наказателна отговорност. Естествено ще ги пратим в трудововъзпитателен интернат, но нищо друго не можем да им сторим.

— Ами синът ми? — слисано попита Владимир. — Та той умря. Нали някой трябва да отговаря за това?

Следователката сви пълничките си рамене.

— Ами законът? Той смята, че дете, ненавършило четиринайсет години, не отговаря за действията си и не може да бъде наказвано.

— Но моето момче… — задавено повтори Вакар. — Дъщеря ми полудя от преживения ужас, лежи в болница и не може да се съвземе от шока. И за това ли никой не отговаря?

— Искрено ви съчувствам — тихо каза следователката. — Но повярвайте ми, законът не подкрепя идеята за възмездие.

— Значи е лош закон — твърдо произнесе Вакар и си тръгна.

На другия ден Елена му каза недоумяващо:

— Какво всъщност чакаш? Не смяташ ли да отмъстиш за нашия син?

— Не мога да отмъщавам на деца — възрази Владимир, поразен от думите на жена си.

— Те убиха нашето дете — упорито повтаряше тя.

— Елена, при всяко положение те са деца и аз не искам да говорим повече на тази тема — отсече Вакар.

— Добре — неочаквано се съгласи Елена. — Ще почакам, докато пораснат. Но ти на всяка цена трябва да направиш това, инак душата на Андрюша никога няма да се успокои и за тебе никога няма да има прошка.

Оттогава минаха девет години. От четиримата малолетни убийци жив остана само Игор Ерохин. Генерал-майор Вакар знаеше, че негов дълг е да защити семейството, да даде покой на жена си и дъщеря си. Нека хилядократно да не са прави, но те са неговото семейство и той изпълнява дълга си на мъж, съпруг и баща. Сега, когато съвсем скоро щеше да стане на петдесет, той с горчивина започваше да осъзнава, че цял живот е разбирал неправилно тези две най-важни думи: дълг и семейство. Но беше вече късно, той беше в капана, зад гърба си имаше три трупа. И скоро щеше да има четвърти.