Александра Маринина
Неволна убийца (21)

1.

Настя Каменская замислено разглеждаше снимката на младичкия Костя Малушкин, убит на 29 септември към 19 часа на територията на строежа до станцията на метрото „Таганская“. Костя бил намерен от някакви бездомници, които се вмъкнали в строежа с надеждата да си намерят кътче за преспиване. Отсъствието на Малушкин от работното му място било забелязано почти веднага, но кой знае защо, на никого не минало през ума да го потърсят на оградената строителна площадка.

В 37-о районно, на което се „водеше“ убийството на милиционера, с Настя разговаря симпатичен оперативен работник, младичък почти колкото убития Малушкин и сигурно затова изгарящ от желание да разкрие престъплението и да намери убиеца. Още не беше свикнал с мисълта, че далеч не всички престъпления се разкриват, и то не поради глупостта или небрежността на детективи и следователи, а поради естествените житейски закони, и си мислеше, че ето той, изпълнен със сили, енергия, най-съвременни знания и страстно желание за работа, ще покаже на всички тези овехтели мързеливци и пияници как трябва да се издирват престъпници.

Той четеше съобщението, написано за него на „Петровка“, в градското управление на МВР:

Чрез оперативно-издирвателни мероприятия бе установено, че на 29 септември т.г. около 18:30 ч. до сержант Малушкин, който е бил на пост във вестибюла на станцията на метрото „Таганская“, се е приближило младо момиче и му е предало бележка със следното съдържание: „Мъж със светлокафяв шлифер, на възраст около 35–38 г., ръст приблизително 180 см, държи лявата си ръка в джоба.“ Горната информация е получена в резултат на оперативен контакт с човека, написал бележката. Горепосоченото лице е отказало да участва в гласни мероприятия, но е постигнато съгласието му да бъде използвано в оперативно-издирвателни такива.

Информацията се свежда за оперативно използване, молим всички мероприятия по проверката и уточняването на дадената информация да се съгласуват с нас.

Началник-отдел при ГУ на МВР — гр. Москва

Полковник от милицията В. А. Гордеев

— Но у него не е намерена никаква бележка — объркано каза оперативният работник.

„Естествено, че не е намерена — отвърна му наум Настя. — Само това оставаше, да е била намерена. Това щеше да означава, че ми е време да се пенсионирам.“

— Може да я е предал на дежурния? — предположи тя. — Все пак е неприятно из метрото да се разкарва сексуален маниак, съгласете се.

— Аз нямам такива сведения. Или поне никой от служителите ни на „Таганская“ не е споменавал за такова нещо, а това явно е станало половин час преди убийството му, така че не може да не са си спомнили за това или да са го премълчали.

— Да се надяваме, че сте прав. Ако Малушкин е бил убит заради тази странна бележка, поне се появява някакъв проблясък.

— Анастасия Павловна, а защо вашето момиче не иска да даде показания?

„Защото аз самата не го искам. Озове ли се моето момиче в милицията или в прокуратурата, може да настъпят непредсказуеми последствия. Тези куфарни търговци са станали жертва на собствения си бизнес. Те ходят до Турция и Гърция за евтина стока, а значи — типова и еднообразна по цвят и модел. Цяла Москва ходи облечена в гръцки шуби, турски кожуси, турски якета и шлифери. И всичките са черни или кафяви. Даша е написала бележка за човек с кафяв шлифер, който е закачал жените в метрото, а е излязло, че това описание съвпада с описанието на съвсем друг човек, с приблизително същия ръст и на приблизително същата възраст, който също носи кафяв шлифер. Само че този човек не е слаб като онзи, който е закачал Даша, а пълен. Това е цялата разлика. И ръката в джоба. Нещо има около тази ръка. Това трябва да се обмисли. Но така или иначе, като е написала тази бележка, Даша моментално се е превърнала в опасна личност. Явно те се занимават с някакъв сенчест бизнес и никак не са искали някой да зафиксира присъствието им в метрото. Господи, горкото момиче, те три седмици ходят по петите й, проверяват контактите й по твърде своеобразен начин, като крадат документите на хората, и нещо чакат. Какво щастие, че досега не са й причинили никаква вреда! Стига само да припари до зданието на милицията — край с Даша.“

— Ще приемем, че не сте ми задавали никакви въпроси — сухо каза Настя на усърдния млад оперативен работник. — И никакво „мое момиче“, което иска или не иска нещо, не съществува. Съществува само оперативна информация, която аз, добрата леля Настася, споделих с вас. Аз си имам свои дела и докато ги водя, е напълно възможно да разкрия убийството на Малушкин преди вас. Но не се съревновавам с вас, господине, затова ако науча нещо ново, непременно ще ви го съобщя. При едно условие: никога повече да не ми задавате глупави въпроси.

— Защо пък глупави? — обиди се момчето.

— Защото когато се сдобиете със своя агентура, ще разберете колко труд, търпение, талант, време трябва да се потроши, за да бъде завербуван поне що-годе заслужаващ си човек, който все някога може да ви бъде полезен с нещо. Добрият агент струва повече от платината и човек е готов в огъня да влезе, но да не позволи на никого да разшифрова този агент само защото този някой иска да получи показания от него. Оправяйте се сами, всичко необходимо сме ви го написали в съобщението.

Настя излезе от районното управление и се потътри към работата си. Взе от дежурния дневника и започна да си прави извадки. Щом Даша е била толкова опасна за тях, че са се решили да убият милиционер, за да вземат написаната от нея бележка, дали в полезрението им не е попаднал и маниакът, който се е приближил плътно до нея и на когото тя е казала няколко думи?

След като си записа данните за всички криминални трупове, открити в периода от 29 септември до днешния ден, Настя започна да умува как по-бързо и без излишни приказки да събере снимките на убитите. Накрая стигна до извода, че трябва да отиде при началството.

Виктор Алексеевич Гордеев, както обикновено, „караше“ ангината си на крак, вследствие на което беше останал без глас и общуваше с подчинените си с мимики, жестове, както и с лист и химикалка. За телефонните разговори беше взел в кабинета си едно момиче от секретариата.

Житената питка посрещна Настя с приветствен жест и въпросителен поглед. После извъртя очи към телефонната госпожица. Настя леко кимна. Полковникът веднага драсна една бележчица и я пъхна под носа на момичето. То я прочете и радостно литна от мястото си.

— Ако ви потрябвам, звъннете ми — изчурулика и изчезна.

— Виктор Алексеевич, при мен се образува връзка с убийството на милиционера в края на септември на „Таганка“. Сержант Малушкин. Спомняте ли си?

Житената питка поклати утвърдително кръглата си плешива глава.

— От друга страна, по делото, за което използвам хората на Денисов, почти нищо не се прояснява.

Житената питка направи изразителен жест, в смисъл: „Значи все пак използваш хората на Денисов? Упорито непослушно момиче!“

— Имам сериозно основание да подозирам, че едновременно с убийството на милиционера или може би малко по-късно, след няколко дена, е бил убит още един човек. И то убит от същите хора, които са убили Малушкин. Не знам кой е този човек, как се казва, адреса му, не знам абсолютно нищо за него, освен най-общи отличителни белези. Но имам едно момиче, което може да го идентифицира. Тя го е виждала само веднъж, но има професионална памет за лица и предмети.

Житената питка отново кимна, показвайки с целия си вид, че слуша много внимателно.

— Искам да се опитам да й предявя за идентифициране снимките на всички убити след 29 септември. И то по възможност прижизнени снимки. Например от онези, с които разполагат паспортните служби. Разбира се, ако убитият е получил паспорта си извън Москва, ще трябва да й предявя посмъртна снимка.

Гордеев повъртя ръце във въздуха и опули очи, което трябваше да означава: „Ами предяви й ги. Какъв ти е проблемът?“

— Проблемът ми винаги е един и същ — въздъхна виновно Настя. — Нямам сили да обикалям районните участъци и следователите, които водят тези дела, за да търся снимките. Първо, вие самият няма да ме пуснете за цял ден…

И отново последва утвърдително поклащане на кръглата глава, тоест естествено, че няма да те пусна, от къде на къде в работно време ще се занимаваш с разни глупости, когато сме затънали в работа до гуша.

— Второ — невъзмутимо продължи тя, сякаш не бе видяла физиономията на началника си, — не мога да кръстосвам града във всички посоки, не съм достатъчно здрава за такива пътешествия. А резултатът от предявяването на снимките може да се окаже много полезен за разкриването на убийството на Малушкин. Вярно, то не се води на нас, но все пак е колега, грехота е да не помогнем, ако имаме възможност. Как мислите?

Гордеев отчаяно махна с ръка, извади от чекмеджето чиста бланка и започна да я попълва. После на отделен лист написа дълго послание и го закрепи с кламер за бланката. Най-сетне на малко листче надраска:

„Ти вече прехвърли трийсетака, късно е да те превъзпитавам. Да можех да те напердаша с каиша по задника заради мързела ти, но ме е страх, че няма да има никаква полза. Работи! Желая ти късмет!“