Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (60)

60.
Лондон

Четири месеца по-късно скръбта на Едуард остана на заден план, когато загърмяха августовските оръдия.

След атентата в Сараево срещу ерцхерцог Франц Фердинанд, престолонаследник на Австро-Унгарската империя, и съпругата му, херцогиня Хохенберг, в Европа пламна война. За дни повечето държави се включиха в страховития сблъсък, причинен от този терористичен акт в една малка балканска страна.

Едуард седеше в кабинета си в „Деравенелс“, четеше „Таймс“ и вниманието му бе привлечено от интервюто с Дейвид Лойд Джордж, министър на финансите на Англия: „Имам чувството, че съм стъпил на планета, внезапно отклонена от орбитата си от някаква демонична ръка и сега бясно се върти към неизвестното“. Цитатът датираше от предната вечер, нощта преди четвърти август, когато Великобритания обяви война на Германия.

Ужас смрази жилите на Едуард. Знаеше, че им предстои дълга борба, освен това му бе ясно и че войната ще плъзне пипала до всички краища на земното кълбо. Страхуваше се от нея; не можеше да разбере защо хората толкова се въодушевяват, когато отиват на война, защо се стичаха по лондонските улици, обхванати от непонятна екзалтация, когато войната не предвещаваше нищо друго, освен смърт и разрушения.

Взе „Дейли Мейл“, един от вестниците от Нортклиф, и хвърли поглед на заглавията на първа страница: „ВЕЛИКОБРИТАНИЯ ОБЯВЯВА ВОЙНА НА ГЕРМАНИЯ“. Отпечатани бяха и подзаглавия с по-дребен шрифт: „Белгия окупирана“; „Два нови бойни кораба за нашата флота“; „Потопен британски миноносец“; „Опасност от война по море“.

Слава Богу, че Уинстън Чърчил е Първи лорд на адмиралтейството, помисли си Едуард и се облегна на стола си, захвърлил вестника. Само Чърчил и неколцина осведомени съзираха заплахата от приближаващата се война и се стараеха да се подготвят за нея.

На вратата се почука и влезе Уил с мрачно изражение на лицето.

— Май ни предстои дълга обсада, Нед, какво ще кажеш?

Едуард кимна.

— Онази вечер Чърчил ми каза същото. Хубаво е, че през 1911 осъзна заплахата от нарастващата морска мощ на Германия. Като изтегли флотата ни от чужди води и я съсредоточи в Северно море, определено увеличи силите ни.

— Без да споменаваме сигурността — изтъкна Уил.

— Съобщиха ми, че няма смисъл и да опитвам да постъпя в армията — промълви тихо Едуард. — Понеже управлявам тази разпростряла се по целия свят компания за момента от мен се изисква да остана в седалището й. Колкото и дълго да се наложи.

— Четох някъде, че германският канцлер фон Бетман-Холвег предрекъл завчера в Берлин, че войната ще бъде много кратка, не повече от три-четири месеца. Аз бих казал повече от три години — след като най-накрая седна, Уил продължи: — Както и да е, ти трябва да останеш тук. Нямаш право, дори и през ум да ти минава да отиваш на война и да размахваш пушка с щик. Докато аз…

— Веднага престани! — възкликна Едуард и вдигна ръка. — И ти няма да ходиш.

— Мислих за това, Нед.

— Не, не, не можеш. Освен това правителството призова ергените. Ти си женен.

— И Джордж също, но той възнамерява да се запише в армията, съобщи ми го само преди половин час.

— Не вярвам да мине медицинския преглед. Очите на Джордж открай време са слаби, не вижда много добре. Така че няма да успее. Моля те, бъди сигурен, Уил.

— Относно бележката, която ми изпрати, за фабриките ни в Лийдс. Да разбирам ли, че правителството се готви да ги изземе? Че ще шием армейски и флотски униформи?

— Да, именно. Но правителството не ни отнема текстилните фабрики. Само иска да преминем към производство на дрехи за армията.

— Защо не. Явно не съм разбрал добре. Всъщност, дойдох, за да те попитам днес свободен ли си да обядваме.

— Да. Нямам срещи по обяд, защото смятах, че ще бъда в Йоркшир за лова на яребици. Опасявам се, че войната ще ни го отнеме, както и много други неща.

— Зная. Току-що отмених пътуването ни до Париж. Е, можем да се сбогуваме с Бел епок^[1], Нед. Франция се готви за война, също като нас. Малко се тревожа за лозята, но нищо не можем да направим.

— Ясно ми е, че се налага да стоим и да чакаме. — Едуард поклати глава. — Толкова е отчайващо. Но да не губим надежда, поне за френските си лозя.

— Да отидем ли в „Уайтс“? — предложи Уил.

— Къде другаде — отвърна Едуард. — Но не мога преди един.

— Ще те взема в дванайсет и четирийсет и пет.

Уил излезе от кабинета и Едуард се зае с писмата, които секретарката му бе оставила на бюрото, после се облегна и лицето му стана тревожно. Ако войната погълне целия свят, какво ще стане с всички тях?

Изправи се и се приближи да погледне картата, която баща му бе закачил преди години. Струваше му се, че няма страна по света, където да нямат клонове.

Изведнъж се засмя. „Деравенелс“ съществуваха от близо осемстотин години, защо да се провалят сега? Но като започващата война не бе имало досега.

 

 

— Да пийнем нещо преди обяд — предложи Уил, когато към един и десет влязоха в „Уайтс“. — Май ми е нужно едно питие, да ми повдигне духа.

Едуард се усмихна.

— Взе ми думите от устата, стари приятелю.

Двамата седнаха на една маса, Уил поръча, после с тих глас заговори на Нед.

— Снощи бяхме на една вечеря и чух, че флотата е единствената ни сила. Армията, по всичко личи, не е така добре организирана, а въздушните ни сили са незначителни, при все че напоследък Чърчил опита да увеличи мощта им — Уил извади цигара от златната си табакера „Картие“, запали я и всмукна от нея. — В голяма каша се забъркахме, Нед, ако трябва да говорим истината.

— Трябва ни нов държавен секретар по време на войната — отвърна му Едуард.

— Допускаш ли, че Аскуит ще посочи друг? — Уил внимателно го погледна. Едуард знаеше повече от него; имаше приятели в политическите кръгове.

— Ще му се наложи; не може да бъде министър-председател и едновременно да ръководи и Военното министерство — отговори Нед. — Надявам се, че ще посочи лорд Кичънър. Не само е висш военен, генерал, но е и национален герой.

Уил кимна.

— В резултат духът на обществото значително ще се повдигне, да. — Двамата се смълчаха, отпиваха от шерито и пушеха, като се вслушваха в разговорите, които се водеха около тях. Днес залата за пушачи бе препълнена и единствената тема бе войната.

— Нямаме задължителна военна повинност — долетя глас от масата зад тях.

— Това не го знаем, Хартли — отвърна сътрапезникът му.

— Е, вярно е, а сме длъжни да съберем армия, за да се бием в тази проклета война. Трябва да започнем кампания за мобилизиране на всички ергени, това е факт.

— Аскуит знае какво върши, той е отличен министър-председател — се включи друг глас отдясно.

— А Чърчил подхожда правилно. Да ги бием, преди да са ни били те — обади се четвърти мъж.

Уил поклати глава и промълви:

— Как е Мег? Ще остане ли във Франция, как мислиш?

Едуард въздъхна.

— Не зная, когато вчера разговарях с нея в „Рейвънскар“, ми каза, че Шарл вече говорел за незабавно връщане в Париж, а оттам — в Бургундия. Сигурен съм, че му се налага. Не може просто така да изостави лозята си в такъв момент. Слушай Уил, не се безпокой за нашите. Ще видиш, всичко ще бъде наред. Колкото до Мег, както я познавам, сигурен съм, че ще се върне във Франция със съпруга си и ще остане там, докато войната свърши.

 

 

Но войната се проточи през август, септември и октомври, до края на 1914 и Едуард установи, че посвещава повечето си време на „Деравенелс“. Натоварването в компанията през повечето време бе огромно и това бе най-лошото. Струваше му се, че трябва да мобилизира цялата си енергия, за да оцелее. Но войната изискваше неимоверни усилия и всички бяха в неговото положение, работеха ден и нощ, за да дадат своя дан.

Августовските оръдия продължиха да гърмят, без да спират през 1915 и 1916. Стотици хиляди млади мъже загинаха по бойните полета на Европа, покосени в окопите, докато храбро се сражаваха с врага. Загубите бяха толкова големи, че светът бе потресен.

Мнозина от служителите на „Деравенелс“ се присъединиха към въоръжените сили и една сутрин през май 1916 Едуард се стресна, като си даде сметка колко много неженени мъже бяха длъжни да постъпят в армията, заради приетия по-рано закон: влезе в сила задължителна военна служба. Знаеше, че скоро и женените ще бъдат призовани да се бият на фронта за страната си. Не се страхуваше за себе си, а за Уил, Оливери и Кристофър Грийн. Всичките имаха семейства, бяха млади и годни за военна служба. Почти със сигурност щяха да минат през медицинската комисия.

Донякъде се изненада, когато една вечер се върна вкъщи и откри, че Елизабет, която рядко четеше каквото и да било, бе забелязала статия в „Ивнинг Нюз“.

Щом влезе в малката всекидневна на къщата на „Бъркли скуеър“, тя вдигна очи от вестника и го погледна.

— Нед, видя ли това в днешния вестник? — без да чака отговора му, добави: — Скоро ще мобилизират и женените мъже. Военният министър е предложил нов закон за военната повинност и ако парламентът го приеме, семейните също ще трябва да ходят да се бият с бошите^[2].

— Но не и аз, скъпа — успокои я той, когато влезе и седна на стола до нея. — Нали ти обясних, че съм изключение, защото управлявам голяма компания.

Устните й се разтеглиха в облекчена усмивка.

— Толкова се радвам. Не бих понесла, ако се наложи да заминеш на война — намръщи се и тревожно добави: — Но братята ми ще отидат.

— Зная, мила. Но нека тази вечер не мислим за война. Ще се кача горе да погледна децата и после ще изпия чаша вино, преди да отидем на театър.

— Ще се кача с теб. Струва ми се, че имам нужда да си почина. Елизабет отново бе бременна, заедно се качиха по стълбите, за да може той да я подкрепя. Тя се оттегли в спалнята си; Едуард се качи на следващия етаж, където бяха стаите на децата, царството на младите Деравенел.

В момента, в който влезе, три момиченца и едно момченце, всичките с червеникаворуси коси и очи в различни оттенъци на синьото скочиха да го прегърнат.

Като се засмя и клекна, той разпери ръце, те се закатериха по него и викове „Татко, татко!“ изпълниха детската стая.

Синът му Едуард младши се роди през 1913 и сега бе на две и половина, сладко, кротко дете с весел характер и личице на херувим от картина на Ботичели. Бе ужасно разглезен, защото бе най-малкият в семейството и освен това изключително красив.

Едуард се освободи от малките ръчички на „катеричките“, както ги наричаше, и протегна ръце, за да вземе на ръце Едуард младши и да го прегърне.

— Знаеш ли какво ще правим в събота, Едуард? — попита Нед малкия си син, целувайки го по топлата розова бузка.

— Не, татко.

— Забрави ли вече, миличък?

Момченцето поклати глава, после лицето му грейна и то извика:

— Ще купим кученце! Ти обеща, татко!

— Вярно е, наистина обещах и ще го изпълня, но не говорех за това. Казах ти, че този уикенд ще отидем в Кент и ще те заведа да поджапаш в морето и дори може да поплаваме с лодка, с нова лодка.

— О, татко! На лодка! О, о, нямам търпение — детето записка от радост.

Докато Едуард се усмихваше на сина си, почувства, че някой го дърпа за сакото и погледна надолу.

Беше Бес.

— Може ли и аз да дойда на лодката, татко? — гласът й беше толкова печален, че Едуард остави момченцето на пода и като я хвана за ръката, я поведе към един стол. Той самият седна и вдигна седемгодишното момиченце и нежно отговори:

— Разбира се, че може. Новата лодка е за всички ни. А знаеш ли как се нарича?

Тя поклати глава.

— Името й е „Храбрата Бес“, в твоя чест, защото си смела и красива, най-скъпа малка моя.

— Нали все още обичаш най-много мен, татко? — прошепна на ухото му тя. — Наследникът е най-важен, зная, но аз съм ти любимката, нали, татко?

— Да — прошепна в отговор той, — но не казвай на никого. Това е наша тайна.

 

 

Както обикновено, когато се върнахме вечерта, Елизабет веднага си легна и ето ме, седя с чаша бренди в библиотеката пред пламтящия огън, благодарение на верния Молет, който така добре се грижи за мен. Което не мога да кажа за съпругата си. Напоследък е заядлива и своенравна, навярно е уморена от ражданията. Сдобихме се с нов член на вече голямото ни семейство, още едно момиченце, кръстихме я Ан. Вече имам шест деца: Бес, Мери, Сесили, Едуард, Ричард, който се роди през 1917, и най-малката.

Длъжен съм да проявя снизхождение към Елизабет, все си го повтарям. Въпреки че няма какво толкова да си кажем и всъщност не се интересува от заниманията ми, тя е отзивчив, щедър и надарен партньор в леглото. Винаги страстна, все още невероятно ревнива и подозрителна, със собственическо чувство към мен. Не обича за дълго да изчезвам от погледа й. Но се измъквам и винаги отивам при моята Джейн, тя ми помага да запазя разсъдъка си, дарява ми неповторимо щастие. Животът ми не е лош, ни най-малко, нямам от какво да се оплача. Децата са умни и красиви, скъпата ми Бес е изключителна, дава толкова много радост, а Джейн е моята утеха.

Петък е, тринайсети ноември, лето господне 1918. Счита се, че петък, тринайсети носи лош късмет, но не вярвам тази вечер светът да е на това мнение. Ни най-малко. Преди два дни, на единайсети ноември в един влаков вагон в гората Компиен във Франция германски представители подписаха примирие, слагащо край на войната. Оттогава светът е полудял от радост. Видях екзалтирани работници на „Странд“, които скачаха в преминаващите омнибуси и развяваха знамена и плакати. Чух, че мъже, жени и деца пеели и танцували по улиците на Париж, а според вестниците по Пето авеню в Ню Йорк преминал многолюден победен парад. Дори в Берлин облекчените граждани, изглежда приветстват края на тази абсурдна война.

Наричат я война, която сложи край на всички войни и искрено се надявам да е така. Подобен пожар не може отново да се разрази, просто е невъзможно. Струва ми се, че светът за кратко загуби разсъдъка си с всички тези битки и убийства. После дойде ред на Руската революция. Царят и царицата бяха хладнокръвно убити през 1917, заедно с цялото си семейство. Настръхвам, когато помисля за това зверско деяние, жестоко посегателство върху семейството… Сещам се за собствените си деца и отново потръпвам.

Опазих „Деравенелс“. Тя процъфтява, както никога досега. Войната винаги дава сила на бизнеса, тъжно е да се каже, но е истина и със сигурност моята компания стана още по-силна. Благодаря се, че повечето от хората ми са здрави и читави. Джордж не бе одобрен от медицинската комисия, както и очаквах, заради лошото си зрение.

А Ричард, любимият ми малък верен Рибчо, също остана до мен. Заради болното рамо го обявиха за негоден за военна служба.

Колкото до Уил Хаслинг, той наистина отиде на война. Най-скъпият ми приятел. Изпратили го при Сома и той участвал в битката.

И оцелял. Както и преданият ми Оливери, който изпълнил дълга си във Фландрия. Но не и Роб Аспен и Кристофър Грийн. Изгубих тези прекрасни другари, тяхната лоялност и всеотдайност. Загинаха в боя при Вердюн и сега са погребани на чужда земя, далеч от родината. Винаги с гордост ще си спомням за тях.

Милата ми сестра Мег преживя войната във Франция, рамо до рамо със съпруга си се бори против бошите.

А мама е в стихията си. В отлична форма, както винаги, и също толкова красива. Сега най-близката й приятелка и компаньонка е Грейс Роуз, вече пораснала и в прекрасни отношения с всички нас. Знае, че съм й баща. Реших да й го призная през 1916, но преди да стигна до това решение, един ден Бес ми обясни, че тя и Грейс Роуз знаели, че ми е дъщеря, и че Грейс искала да знае коя е майка й. И така, придуман от винаги убедителната ми Бес — на мен се е метнала — разказах и на двете за Табита. Грейс Роуз призна, че е разбрала, че съм й баща първия път, когато се срещнахме в къщата на Вики Форт, деня на погребението на Лили.

Обясни ми, че когато била съвсем малка веднъж майка й казала, че баща й е висок и силен като дъб в гората, с коса с цвят на есенни листа, с очи като див синчец. И когато ме видяла, вече била сигурна, увери ме тя, и затова ми се усмихнала. Оттогава съм разбрал, че никой не е наясно какво знаят децата и какви тайни крият в сърцата си.

Не мога да повярвам, че войната най-после свърши. Четири години, които усещам като четирийсет. Толкова много загинали. Осем милиона мъже, борещи се да спасят света, са мъртви. Цветът на английската младеж бе покосен в траншеите на пропитите с кръв бойни поля на Фландрия и Северна Франция, а страната ни никога няма да бъде същата без тях. Светът няма да бъде същият. Душата ми се преобърна и така ще си остане.

Тази вечер вдигам тост, тук в библиотеката на къщата ми на „Бъркли скуеър“. Сърцето ми кърви. Пия за онези, които обичах и загубих, за тези, които обичам и са край мен и за другите, които предстои да се родят.

Аз съм Едуард Деравенел. На трийсет и три години съм и животът е пред мен.