Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (12)

12.
Кент

— Защо не накараш полицията да продължи да разследва случая? — извика Лили Овъртън, лицето й пламна, а очите й се изпълниха с възмущение. — Не разбирам, наистина не ми е ясно, Нед.

— Помъчи се. Вече ти обясних няколко пъти! — изстреля в отговор Едуард, като се мъчеше да усмири яда си. — Но ще опитам още веднъж. Случаят не е в юрисдикцията на Скотланд Ярд. Престъплението не е извършено тук. Станало е в Италия, в Карара, ако бъдем точни и…

— Зная, Нед — прекъсна го тя. — Говорех за полицията в Карара. Защо не продължават разследването си? Това исках да кажа.

Стиснал юмруци, след като пое дълбоко дъх, Едуард отговори с най-спокойния глас, на който бе способен.

— Невил и аз, а и Уил, прекарахме часове поред с началника на местната полиция, опитвайки се да достигнем до дъното на историята. Бе изключително отзивчив. Със сигурност бе провел щателно разследване, преди да отидем при него, и не бе открил нищо. Фактически всичко, с което разполагаше полицията, бе информацията, дадена им от съдържателя на ресторанта, който им съобщил, че видял двама мъже да се нахвърлят върху някого в една странична уличка късно през нощта. Опитал се да помогне, спуснал се с викове към нападателите, които веднага побягнали. Пристигнал твърде късно, за съжаление брат ми вече бил мъртъв, когато го наближил. Бенито Маняни, собственикът на ресторанта, докладвал също, че чул двамата мъже, нападателите, да си подвикват на английски. Е, това е… няма друго.

Лили не отговори. Само клатеше смаяно глава, облегната на канапето, вперила поглед в него.

Без да откъсва очи от нея, Едуард си помисли, че тя всеки миг ще се облее в сълзи и затова се опита да превъзмогне раздразнението си. Разтвори длани, отпусна напрегнатото си тяло и зае по-непринудена поза пред огъня, бумтящ в камината. Знаеше, че тя не е глупава жена, точно обратното, но за определени неща можеше да бъде влудяващо недосетлива понякога, и това го докарваше до лудост.

Въздъхна дълбоко и с по-спокоен и по-дружелюбен тон каза:

— Алберто Оливери наистина положи усилия да проучи заедно с полицията всичко известно за убийствата и, разбира се, за причината за пожара, мястото, от което е започнал, фактически всичко, свързано с престъплението. Но не може да се постигне много, след като вече по ъглите на улиците не се спотайват убийци, а из града не се шляят подпалвачи. Целият случай е забулен в мистерия… — той замълча, въздъхна и добави: — Без правдоподобни доказателства полицията в Карара е безсилна. — Пристъпи от крак на крак и отрони още една лека въздишка, завършвайки: — Това не е първото престъпление, останало неразкрито, Лили, мога да те уверя в това.

— Също и аз — обади се Уил Хаслинг от прага, докато влизаше в кабинета в къщата на сестра си в Кент, където тримата гостуваха на Вики за уикенда. Той продължи: — Особено обезсърчаващо е, когато повече или по-малко знаем кой стои в дъното на отвратителното злодеяние, а нищо не можем да предприемем…

— Защо не? — бързо се намеси Лили, седна с изправен гръб на дивана и премести погледа си от Уил към Нед, който продължаваше да стои пред камината.

— Защото не можем да отвърнем със същото — след миг рязко отговори Едуард, чието раздразнение към нея придобиваше пагубни размери. — Не върви да започнем да убиваме наляво и надясно, само защото мислим, че някой си е виновен за смъртта на баща ми и брат ми, както и на бащата и брата на Невил. Тогава със сигурност Скотланд Ярд ще се намеси и ще погне нас.

Лили бръкна в джоба си да извади носната си кърпичка, издуха си носа и попи очите си.

— Толкова е… мъчително — промълви тя и смачка кърпичката с дългите си, гъвкави пръсти. — Не зная как го понасяш, Нед.

В стаята настъпи гробно мълчание.

Внезапно огънят се разгоря, чу се пукане, платът на роклята на Лили прошумоля като нежен шепот, когато тя се размърда на канапето; лек дъждец закапа по перваза на прозореца. Само тези шумове нарушаваха пълната тишина. Никой от двамата мъже не проговори. Лили сподави изречението, което беше на върха на езика й, страхуваше се да изговори и дума, откакто й стана ясно, че казаното от нея бе истински гаф.

Бавно и предпазливо Уил прекоси стаята и стигна до камината, където най-близкият му приятел стоеше като вкаменен, без да помръдва. Уил постави ръка на рамото като да го успокои, после застана до него.

Едуард Деравенел беше много ядосан и объркан; над лицето му се спускаше сянка, скриваща истинските му чувства. Овладя се, като дишаше дълбоко и след това, като че след цяла вечност, насочи вниманието си към Лили Овъртън. Най-сетне проговори с рязък и студен глас:

— Как мога да го понасям ли ме питаш? Ако искаш да знаеш истината, не мога. Но ми се налага. Нямам избор. Сега, нека приключим този спор, възможно ли е? В него няма смисъл. Нищо не можем да направим, докато разследваме онези, които според нас са виновни. Невил и аз погребахме обичаните от нас близки… сега те почиват в мир. Няма какво да говорим… — гласът му стихна, той се поприведе напред, изгледа я настоятелно, а изражението му наподобяваше каменна маска. — С това въпросът приключва.

„Не, не е така, тепърва започва — помисли си Уил Хаслинг. — Няма да свърши, докато Нед и Невил Уоткинс не унищожат фамилията Грант. Всеки един от членовете й по отделно. И то окончателно.“

От злокобните мисли, въртящи се из главата му, Уил почувства, че косъмчетата по врата му настръхват и ледени тръпки пробягват по тялото му.

 

 

Вторият съпруг на Вики Форт Стивън, известен банкер с добро обществено положение, бе заминал за Ню Йорк по работа и тя се бе уговорила с брат си да прекарат заедно уикенда в провинцията.

Уил, от своя страна, бе придумал Нед да се присъедини към тях. Понеже Вики и Лили бяха близки приятелки, тя също бе поканена.

Едуард с радост придружи Уил, чиято компания винаги му бе приятна, а присъствието на Лили допълнително го зарадва.

Фермата, разположена недалеч от Алдингтън в Кент, близо до блатото Ромни, много отдавна бе престанала да функционира като стопанство. Датираща още от седемнайсети век, през последните години бе претърпяла цялостна промяна. Сега повече приличаше на имение и всъщност бе провинциалната резиденция на собствениците си. В нея вече не се отглеждаше нищо, с изключение на зеленчуците в градината пред кухнята на Вики, нямаше добитък, но стопанката поддържаше конюшня с отбрани коне за езда и лов.

Макар че фермата бе безразборно и несиметрично градена, с няколкото нови пристройки, можеше да се похвали със значително удобство и гостоприемство, благодарение на безупречния вкус на Вики и декораторските й уменията.

Навсякъде цареше уют, той се дължеше на пламтящите камини, големите, отрупани с възглавници канапета, дебелите килими върху дървените и каменни подове и кадифените завеси на множеството прозорци, предпазващи от студа през зимните вечери.

Едуард и преди бе гостувал тук, затова винаги му даваха една и съща стая, която той особено харесваше, защото гледаше към блатото Ромни и морето отвъд него.

Удобно и явно нарочно стаята на Лили се намираше точно срещу неговата, само на две-три крачки от другата страна на коридора. Досега се бяха отдали на две нощи страстна любов и двамата се радваха на обстоятелството, че могат да останат в едно легло до зори, да се събудят и насладят един на друг в ранната утрин.

Лили винаги бе успявала да го успокои, да повдигне духа му, да прогони демоните, които често го преследваха. Но този уикенд бе някак различен, за голяма негова изненада и тревога. Тя като че правеше точно обратното, на няколко пъти го разстрои с нейното злополучно желание да подхване темата за ужасното престъпление, което така измъчваше него и семейството му. Поведението й бе непонятно за него, започваше да му действа на нервите и да го дразни. Досега това не се бе случвало.

Седеше пред камината в спалнята си и се питаше защо тази иначе умна и отзивчива жена е толкова равнодушна към чувствата му. Какво я подтикваше постоянно да споменава различни подробности от тази трагедия? Сякаш човъркаше жива рана, и то дълбока. Защо не я оставеше да заздравее? Съвсем наскоро бе понесъл тежък удар и бе дошъл тук, за да се успокои, да си върне душевното равновесие. Той затвори очи, отпусна глава на облегалката на стола и се отдаде на най-съкровените си мисли.

Длъжен съм да остана спокоен и да запазя пълно самообладание, да се владея изцяло. Не мога да позволя на Лили да ме разстройва или да ме отклонява от целта ми. Невил няколко пъти ме предупреди да не позволявам на жени да влияят прекалено на живота ми. Посъветва ме да ги използвам, да им се наслаждавам, но не и да се обвързвам с чувства към тях. По-лесно е да се каже, отколкото изпълни, възразих му миналата седмица и той се съгласи с мен. Но ми напомни, че на нас двамата ни предстои да изпълним важна мисия. Да тръгнем на поход и да победим фамилията Грант, да я поставим на колене. Ще победим, увери ме Невил, и разбира се, така и ще стане. Ще спечеля повече от Невил, понеже, отървем ли се от Грант, фирмата „Деравенелс“ става моя и многократно ще съм отмъстил за баща си. Не само ще съм получил възмездие за смъртта му, но и за присвояването на компанията отпреди шейсет години, заради което той заемаше по-ниско положение в нея. Да, ще го направим, и то бързо. Обещах на майка си след погребенията в „Рейвънскар“ и Рипън. Дори й се заклех и зная, че остана доволна. Сега съм глава на фамилията Деравенел и съм длъжен да защитавам майка си и братята си, да се грижа за тях, да осигуря благополучието и спокойствието им, сега и за в бъдеще. Ще го изпълня. Невил ме увери, че мога да се справя. Разбира се, майка ми е подсигурена, защото има наследството, което сега управлява Невил, но трябва да взема от „Деравенелс“ всичко, което ми се полага. Длъжен съм да открия защо баща ми е бил лишаван от средства и да променя това положение възможно най-скоро. Нужно е да си намеря къща, прилично място за живеене. Майка ми притежава къщата на „Чарлс Стрийт“ и независимо че ми я предлага, не мога да я приема. Би било нечестно, тъй като е нейна според завещанието на баща й.

Майка ми е резервирана, но пък такава е природата й и понеже я познавам достатъчно добре, разбирам, че скръбта й за баща ми и Едмънд е изключително силна. Ще мине дълго време, преди да се съвземе. Но тя е силна и ще продължи живота си, без тъгата да я сломи, ще се грижи за Ричард и Джордж и за сестра ми Мег, ще ги възпита така, както баща ми би желал.

Преди да напусна „Рейвънскар“, уведомих майка си за черния бележник, за който ми бе споменал Алфредо Оливери в Карара. Тефтер, който баща ми постоянно носел със себе си и където вписвал ежедневните си бележки. И тя, и аз го търсихме, но досега безуспешно. Тя ще продължи да го издирва, както аз сторих в стаите му на „Чарлс Стрийт“, преди да дойда в Кент. Досега нямаме никакъв късмет.

Алфредо ще ни бъде от голяма полза и ни обеща да ни помогне с каквото може. Несъмнено е наш съюзник. Щастлив съм, че е до мен. Вярвам му.

 

 

Уил идваше в „Стоунхърст“, откакто преди дванайсет години сестра му бе купила имението. Бе се сдобила с имота наскоро след смъртта на първия си съпруг Майлс Томлинсън, с желание да обърне гръб на шума и оживлението на Лондон и да се потопи в спокойствието на природата на Кент. Възстановяването на къщата и превръщането й в приятно място за живеене се превърна в средство да превъзмогне скръбта.

До голяма степен бе успяла в начинанието си, а през годините Уил стана неин усърден помощник. Постепенно се привърза към „Стоунхърст“, колкото и тя, обичаше го както през зимата, така и през лятото. Старият чифлик бе заобиколен от двайсет хектара прекрасна земя — имаше поляни и пасбища, езеро и гора с диви зюмбюли, а зад просторните цветни градини се простираше блатото Ромни.

За Уил блатото бе тайнствено, вълшебно място с дивите си, поклащащи се на вятъра треви и виещи се пътеки, постоянните мъгли, които се спускаха привечер и се носеха над пейзажа, замъглявайки очертанията му. В този здрачен час лекият бриз довяваше солен мирис от морето и напомняше колко близо е Ламаншът.

В древни времена по това време на деня местните залоствали прозорците, защото вярвали, че мъглите причиняват треска; други плътно затваряли капаците, защото били сигурни, че над блатото бродят призраци.

Вики обикновено се присмиваше на тези бабини деветини, които все още се разправяха, стига да има кой да слуша, а стигнеше ли се до приказки за духове, измърморваше тихичко:

— По-скоро са местните контрабандисти, чийто път лъкатуши навътре към сушата, по него превозват тютюн, вино и бренди от Франция.

Уил се съгласяваше с нея, наистина вярваше, че контрабандистите все още вършат тук съмнителната си търговия.

Този следобед, докато крачеше по настланата с плочи пътека, водеща от задната тераса към градините, отново се възхити колко красив е пейзажът дори и през тази студена февруарска събота. Ставаше късно, почти бе паднал здрач и сивото небе бе потъмняло и по него бяха плъзнали огненочервени и пурпурни ивици чак до хоризонта. Или виждаше морето? Къс от ниските части на блатото зад градините лежеше доста под морското равнище и нерядко му се струваше, че морето в далечината се издига към небето. Странна оптическа измама.

— Уил, Уил! Чакай ме!

Той се обърна, когато чу гласа на Нед, спря се да го изчака, докато приятелят му с отривисти крачки бързаше надолу по пътеката.

— Защо не ме покани да се разходя с теб? — попита Нед. — Или ти се искаше да останеш сам? Натрапвам ли ти се?

Уил поклати глава, приближи се до приятеля си, хвана го под ръка и двамата тръгнаха заедно.

— Реших, че е по-добре да те оставя сам след обяда. Изглеждаше така разстроен тази сутрин, а на обяд всички бяхме така умърлушени.

— Имах основателна причина, не смяташ ли?

— Да. Както и да е, знаех, че си сам горе в стаята си, откакто Лили и Вики се отправиха с двуколката към селото, след като ти изчезна. Тъкмо ги видях да се връщат и избягах насам.

— За човек, който не обича провинциалния живот и предпочита веселбите, ярките светлини, шумните балове и блясъка на Лондон, изглеждаш силно привързан към „Стоунхърст“ — отбеляза Нед, когато поеха надолу по пътеката.

— Постепенно го обикнах, сигурно защото помагах на Вики да го докара в приличен вид и защото отношенията ни станаха особено топли и непосредствени през това време, точно след като Майлс почина. Бях на четиринайсет или петнайсет, горе-долу толкова, заедно работехме добре и се сближихме. Тя все ми напомняше, че й помагам да се пребори със скръбта. Но нека бъда честен, Нед, не бих искал да живея в провинцията постоянно. Обичам да идвам на гости на Вики, понеже сме много близки. Блатото също ме очарова. Има нещо странно в това място и неговата тайнственост ме омагьосва.

Нед се засмя.

— А, да, вече разбирам. Привлича младият любител на приключения, който все още живее в теб… разказите за контрабандисти и пренасянето на тютюнец и бренди и Бог знае какво още. Но разбирам какво искаш да кажеш, аз също ценя неповторимата история на блатото Ромни — отправил поглед към морето, тъй като стигнаха края на моравите, Нед добави: — Тук има и романтика… попътен вятър към Франция^[1] и така нататък, а?

Уил се усмихна — знаеше, че Нед се шегува с него.

— Е, може да си прав, навярно е така — съгласи се той. После промени темата. С угрижен глас попита: — Сега си по-добре, нали, Нед?

— Предполагам, да. Обаче съм длъжен да призная: мисля, че днес сутринта Лили се показа тъпа като галош. Винаги съм я считал, както и ти, Уил, за доста съобразителна, умна жена.

— Съгласен съм, искам да кажа, показа се малко глупава сутринта. От друга страна, съм убеден, че е интелигентна и остроумна. Освен това е на трийсет и две и е опитна, светска жена, какво ще кажеш? Но знаеш ли, спомням си, че веднъж Вики ми каза, че Лили се има за експерт по право, мисли, че знае всичко за законите, юридическите процедури и тям подобни, понеже години наред била омъжена за адвокат. Очевидно вярва, че е по-веща от всички нас, че е истински познавач.

Нед отговори с тих, но нетърпящ възражение глас:

— С всички сили се стремя да поставя скръбта си там, където й е мястото, дълбоко в себе си. Тя е там и винаги ще остане, но сега е погребана в дебрите на сърцето ми. Длъжен бях да го сторя, за да мога да продължа да живея. Нужно е да се съсредоточа върху настоящето и бъдещето. Миналото ми и тази трагична смърт винаги ще останат в паметта ми. Обаче не мога да допусна скръбните чувства да ме завладеят. Трябва да гледам напред, зная, че ме разбираш, Уил.

— Да, съгласен съм, че Лили неуместно прекалено задълба темата. Но не искаше преднамерено да те огорчи, просто стана ненужно настойчива, вероятно бе убедена, че проявява загриженост — той повдигна рамена. — В края на краищата е жена и кой, за Бога, може да разбере тези възхитителни, но понякога дразнещи създания, да проумее какво вършат или говорят? Не и аз.

Едуард замълча. Двамата мъже продължиха да вървят, хванати под ръка, щастливи, че са заедно. Те искрено се обичаха. В известен смисъл бяха като братя и приятелството им бе истинско и здраво. И щеше да продължи през целия им живот, макар че в този момент никой от двамата не го съзнаваше.

Когато оставиха ливадата зад гърба си и застанаха близо до брега на морето, Уил ненадейно промълви:

— Наистина попътен бриз към Франция, Нед. Погледни насреща, колко ярко блестят светлините на френския бряг и как добре се виждат. Колко е ясна нощта.

— Без мъгла откъм блатото — отговори Нед. — Скоро ще имаме пълнолуние, помни ми думата. Нощта няма да е благосклонна към контрабандистите.

— Имаш право. Но слушай, знаеш ли, че блатото Ромни е прочуто с престъпилите закона, колкото и брега на Корнуол?

— Известно ми е — като леко се извъртя наляво, Нед продължи: — Хайде да идем и да поседнем на онази стена. Искам да поговоря с теб по един въпрос.

Уил кимна в съгласие. Двамата мъже се загърнаха с шаловете и палтата си и седнаха, вперили поглед към ширналото се море. Изведнъж съвсем се стъмни, звездите заблещукаха, а далеч напред проблясваше фарът на Дъндженес, дългите му лъчи рефлектираха от водата, отразяваха се от сушата и отново се връщаха в морето.

Понеже знаеше, че Едуард Деравенел ще заговори, когато прецени, че е дошло времето, Уил зачака, нетърпелив да разбере за какво става дума.

Най-после Нед каза:

— Какво става с Оксфорд, Уил? Не се върна, за да продължиш образованието си. Пропусна всякакви срокове.

— О, няма да се връщам.

— Никога ли? — изненадата на Нед явно пролича по тона на гласа му.

— Точно така. Отидох до Оксфорд, видях се с всички и си взех сбогом, след като обясних причините, поради които няма да завърша образованието си.

— Ами баща ти? Не се ли разсърди? — попита предпазливо Нед.

— Да, но само за кратко. Нали знаеш, старият отдавна е вдигнал ръце от мен и му е ясно, че е безполезно да спорим, щом вече съм взел решение.

— Ходи ли до Лестършър да го видиш?

Уил поклати глава.

— По една случайност миналата седмица баща ми бе в града по работа и вечеряхме в неговия клуб. Отначало се ядоса и трапезарията ми се видя малко тясна, но на края се примири с решението ми. Съгласи се, че мога да живея живота си, както искам и ми пожела на добър час. Действително бе чудесен, Нед, дори не ми спря месечната издръжка.

— Колко щедро от негова страна — промърмори Нед. Понамръщи се и попита: — Но, Уил, какви са плановете ти? Все още ли искаш да постъпиш в някоя фирма в Ситито?

— Не, не… — гласът на Уил заглъхна и той замълча за миг, после продължи: — Бих искал да работя с теб, Нед, ако е възможно.

Изненадан, Едуард се обърна и изгледа приятеля си.

— В „Деравенелс“ ли? Това ли искаш да кажеш?

Уил кимна.

— Аз самият още нямам работа, така че не мога да ти предложа каквато и да е, стари приятелю.

— Ще дойде ден, когато ще ти бъде възможно. Готов съм да чакам — отговори Уил. — Ако познавам теб и Невил Уоткинс толкова добре, колкото си мисля, няма да се наложи дълго да чакам.

— Изглеждаш оптимист относно успеха ни — промълви Нед.

— Не съм се съмнявал и за момент.

Сега Нед заговори:

— Трябва да се представя във фирмата следващата седмица и съвсем откровено, доста ме е страх. Зная, че големите шефове просто ще ме поздравят, ще ми отредят един кабинет и ще ме оставят да гния, без да върша нищо, само да си въртя палците. Така действат те. Но имам други идеи и, преди всичко, категорично възнамерявам да поискам кабинета на баща си. Няма да ги оставя да ме натикат в някоя сбутана стаичка.

— Това се казва дух! — възкликна Уил. — Трябва да получиш кабинета на баща си. Започни така, както искаш да продължиш, това е съветът ми.

— Непременно ще го последвам.

— Споразумяхме ли се тогава? — попита Уил. — Че ще работя с теб?

— Наистина ме радва, че желаеш да работиш в „Деравенелс“, но не мога да ти обещая кога точно ще стане.

— Както казах, ще чакам.

— Защо? — попита Нед малко по-късно, когато тръгнаха по пътеката, за да се върнат в къщата. — Защо имаш такова желание да работиш за „Деравенелс“?

— Защото вярвам, че мога да ти бъде от полза и понеже искам да бъда с теб, Нед, да работя редом с теб. Сега, да сменим темата: какво възнамеряваш да предприемеш относно Лили?

— Нищо — бързо отвърна Нед, обърна се към Уил и се вгледа в него на лунната светлина. — Смятам да вляза вътре и да бъда сърдечен и мил, доколкото ми е възможно. В края на краищата няма смисъл да преливам от пусто в празно, нали? Освен това, доколкото познавам Вики, сигурно вече е нахокала Лили, какво ще кажеш?

— Имаш право — отговори Уил, доволен, че Нед е решил да си върне очарователната същност. Обаянието му напоследък някак го бе напуснало. Но животът щеше да продължи, да се нормализира… поне се надяваше. Почувства лека тръпка на безпокойство и се запита има ли основания да смята, че бъдещето ще бъде нормално. Нямаше. Ни най-малко. Техният свят тепърва щеше да полудее.