Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (43)

43.

— За ченге, никак не сте лош — измърмори Албърт Дрейпър, поглеждайки към Еймъс Финистър. — Ама нямате ник’ва срама, кат’ ме питате за Напо. Всичко ви рекох вече.

— Преди всичко, Албърт, вече не съм полицай, а частен детектив — обясни Еймъс, като клатеше глава, докато гледаше събеседника си право в очите. — Известно ти е. Освен това…

— Бил ли си ченге, такъв си оставаш — прекъсна го Албърт и широко се ухили.

— Признавам, че тук имаш право, Бърти, но те моля да ми помогнеш. Трябва да открия за кого е работил тоя тип Напо. Много ми е важно.

— Колко?

— Със сигурност петарка…

— Пет кинта! Леле Божке! Шъ и напра’ил нещо гадно, истинско кърваво зло. Канех се да ти река десетачка, ’ма друго ми дойде на ум.

— Защо така? Винаги съм ти давал по нещо, Бърти. Всеки път.

— Ш’от не съм просяк, не ги трая просяците, Еймъс. Гаден начин да си изкарваш хля’а, нъл тъй?

— Да кажем, пък и зная колко си горд. Хайде, Бърти, знаеш кирливите ризи на Напо, изкарай ги на бял свят — като бръкна в джоба си, Еймъс извади дребни, сложи ги на бара пред себе си и викна: — Още две бири от горчивата, моля.

Кръчмарят на „Калната патица“ ревна в отговор:

— Веднага пристигат.

Еймъс обясни на Албърт с тих глас:

— Пречукали са Напо преди седмица. Не е било самоубийство, знаеш го, както и аз. Скотланд Ярд е стигнал до задънена улица, но на мен ми е нужно да разбера за кого е работил.

Албърт прехапа устна и поклати глава с разтревожен вид.

Еймъс заговори:

— Напо е предизвикал жестока катастрофа в Хайд Парк — една добра жена е била убита, друга прекрасна госпожа — ранена. И двете са работили в „Хадън хаус“. Едно време не помогнаха ли много на сестра ти Глейдис, когато недостойният й съпруг я преби?

— Напра’о я напрай на кайма, копелето му нйедно. ’Ко ми падне на ръчичките, шъ му видя сметката! — просъска Бърти, без да повишава глас. — Начи хубавиците са помагали на лейди Фенела? Аз й викам светица. Тъй ли викаш, Еймъс?

— Да.

Бърти кимна, като чу името на „Хадън хаус“, взе решение и се премести по-близо до Еймъс.

— Ето к’во чух: една французойка й ’зела Напо за кочияш на каретата й, туй го чух от един авер, дето го знае Напо. Марго, туй й е името. Ни ми иде на ум фамилията й.

— Грант, Марго Грант — бързо довърши Еймъс, видимо ентусиазиран. — Това ли е името?

— Да! Точно така! — възкликна Бърти и се усмихна от ухо до ухо. — Моят човек вика, че я харесвал, би се повъргалял с нея на драго сърце, че би дал мило и драго да я гепи — заобяснява Бърти. — А, да, Напо също си падал по нея. Щяло му се е, к’во ше кажеш?

— Що да не е вярно. Сигурен ли си за името?

— И още как. Я да помисля за минутка… „Гросвенър стрийт“… не, не беше тъй… „Ъпър Гросвенър стрийт“, ето кво забравям, Уестсайд, ето къде работеше Напо и му се щеше да опъне французойката.

Еймъс почувства как го залива вълна от облекчение. Прииска му се да извика от радост, но се въздържа.

— А името, Бърти? Сигурно твоят човек знае истинското име на Напо.

Албърт се засмя под мустак.

— Знайш ли к’во, Еймъс, истинското му име и било Наполеон, не било прякор, майка му на копелдака го’й кръстила тъй.

— А второто му име? — поинтересува се Еймъс.

Като се ухили отново, Бърти отговори:

— По дяволите, сигур’ не е било Бонапарт — кокнито се разсмя.

Еймъс не можа да се удържи да не се засмее с него, въпреки че имаше ужасен проблем, с който да се справи. Открай време харесваше простодушния хумор и остроумието на Албърт Дрейпър.

— Е, казвай, приятелю, дай да го чуем.

— Дюпон или Дюпонт — Албърт наблегна на последното „т“, — тъй му беше името на старчето. Или Дюпонд.

— Благодаря ти, Албърт — Еймъс бръкна с ръка в джоба си и извади малко пакетче. — Тук има петарка за теб, благодаря ти за помощта.

След като прибра парите в джоба си, Албърт изгледа сериозно Еймъс и очите му се присвиха.

— Пречукали са го, ония гадове в Уестсайд, нали?

— По мое мнение, да.

— Да не мислиш, че Напо й е смъкнал гащичките? Затуй да са му видели сметката?

— Не, съмнявам се, че е постигнал нещо с нея. Наредили са да го убият, защото е знаел прекалено много.

— Да му се не види!

— Благодаря ти отново, Бърти, много ми помогна.

Албърт Дрейпър кимна.

— Беше ми драго, Еймъс, а и теб си те бива.

Еймъс кимна, вдигна халбата и изпи половината, после остави чашата на бара.

— Трябва да вървя, пак ти благодаря.

— Шсавидим, Еймъс.

 

 

Когато се озова отново на улицата, Еймъс извади джобния си часовник и погледна колко е часът. Беше почти седем. Бе казал на двамата актьори, че ще ги чака в „Градината на мандарините“ в седем и половина, така че се налагаше да побърза.

Докато крачеше покрай пристаните, подсмръкна и изкриви лице, когато надуши вонята на Темза през тази топла юнска вечер. За него тя бе най-красивата река на света, но бе и най-мръсната, изпускаше истинска смрад в топлото време.

Вървеше с бърза крачка и мислеше за сведенията, които Албърт Дрейпър му даде. Познаваше Албърт от много години, откакто бе полицай тук, в Уайтчапъл и му вярваше безусловно. Сега можеше да съобщи името на Невил Уоткинс — установяването на самоличността на Марго Грант като работодателка на Напо бе от изключителна важност. Това свързваше нея, а вероятно и Хенри Грант с престъплението. Поне нещо бе успял да свърши, както трябва. Неуспехът на двамата актьори да убедят Бофилд, Девър и Клифърд да подадат оставка, бе най-злощастният завършек на този етап от работата му за Невил Уоткинс.

Чарли го бе уверил, че актьорите са добри, често играят богаташи в театъра и ще свършат свястна работа. Това бяха точните думи на Чарли „свястна работа“ малко преди да отплава за Ню Йорк. Към Новия свят. Към нов живот.

 

 

За рекордно време Еймъс стигна до китайския ресторант и когато го заведоха до любимата му маса в един уединен ъгъл, поръча на сервитьора жасминов чай. Седна позадъхан, жаден и облекчен да види, че е пристигнал първи.

Не се наложи да чака дълго. Десет минути по-късно се появиха и двамата актьори и веднага се настаниха срещу него: Джъстин Сейнт Мар, както сам се наричаше, а в действителност Алфи Рейнс и другарят му Хари Лансфорд, чието истинско име бе Джими Смидърс, бяха двама приятни кореняци лондончани, стари приятели на Чарли, талантливи професионални актьори. Добри момчета, реши той, докато ги гледаше през масата. Но някъде бяха сгрешили, докато вършеха възложената им от него работа. Целта бе да разбере къде.

— Добър вечер — поздрави ги радушно Еймъс и им се усмихна.

— Добър вечер, господин Финистър — отвърнаха те в един глас, като говореха сякаш бяха от висшата класа. В момента се придържаха към ролите си.

— Желаете ли нещо освежително? — попита Еймъс и повдигна вежди.

— Същото като вас, жасминов чай, ако може — отговори Джъстин с изискан тон.

— И аз ще пия чай — добави Хари в същия стил.

След като поръчаха чая, Еймъс се облегна на масата и заговори приглушено:

— Имам сериозен проблем, момчета, и ми е нужна помощта ви, за да го разреша.

И двамата кимнаха, погледнаха го с готовност, явно искаха да му се харесат.

Сервитьорът донесе чайника и чашите и бързо се оттегли.

Еймъс се наклони още по-близо към тях и заговори тихо:

— Искам отново да ми разкажете какво се случи, когато измъкнахте заека от шапката, така да се каже, и казахте на ония типове, че ще ги изложите пред света. Че ще извадите на показ мръсните им тайни.

— Изсмяха се — отговори Джъстин. — Като че пет пари не даваха, нали, Хари?

— Джъстин има право, господин Финистър, изобщо не ги беше грижа, държаха се, като че няма никакво значение.

— Помислете, момчета, прехвърлете случилото се в главите си. Не споменаха ли нещо за борда на директорите, за преките си шефове, за последствията?

— Не — отвърна Джъстин, поклати русата си глава и прехапа устна.

Хари даде вид, сякаш си спомни нещо; очите му се присвиха и той се вторачи в тавана над главата на Еймъс.

— Абе, имаше едно нещо, което подхвърли Джак Бофилд, порази ме, понеже бе много странно… някак не на място.

— Какво каза Бофилд? — настоя Еймъс, а сърцето му се сви в очакване.

— Спомена, че няма да има повече лета^[1] във Франция, ако ги изхвърлят от борда и като че и на тримата им се видя смешно. Но не схванах защо, ама никак.

„О, но аз — да — помисли си Еймъс и сърцето му подскочи. — Знаят нещо за Съмърс и Марго, нещо компрометиращо. Любовна връзка? Убеден съм, че мислят, че ще го хванат за топките. Но ще я видим тая работа!“

Сега Хари запита озадачено:

— Изглеждате много доволен, господин Финистър, разбирате ли за какво е говорел Бофилд?

— Не съм съвсем сигурен — предпазливо отвърна Еймъс. — Но допускам, че шефът ми ще е наясно, а той със сигурност знае какво да предприеме. Е, приятели, черпнята е от мен. Какво ще желаете за вечеря? Поръчайте си каквото ви се яде, всичко, каквото поискате — той вдигна ръка и направи знак на сервитьора да се приближи. Изведнъж се почувства радостен, олекна му на сърцето. Навярно в крайна сметка не се беше провалил.