Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (6)

6.

Едуард и Уил седяха пред камината в малката всекидневна на градската къща в Мейфеър, в ръцете си държаха чаша с коняк.

Едуард за сетен път разказа каквото знаеше за пожара и трагичната гибел на близките си и когато най-сетне свърши, добави:

— Само че Невил смята, че са умишлено премахнати. Подозира мръсна игра.

Уил, който внимателно слушаше всичко, което му казваше Едуард, се изправи на стола си.

Поразен, той се втренчи в приятеля си и възкликна:

— Нед, това е абсурдно…

Уил рязко спря по средата на изречението. Наведе се напред, съсредоточено прикова очи в Едуард и с по-тих глас додаде:

— В крайна сметка, може би не е толкова абсурдно. От години между баща ти и братовчед му Хенри Грант съществува неприязън. За това ли намеква Невил? Че Хенри Грант е поръчал убийството на баща ти, защото се е страхувал от него, боял се е, че ще иска да оглави фамилията Деравенел?

Едуард кимна.

— Това е главният мотив. Невил не назова Хенри, а неговите подчинени, но за момента няма нищо конкретно в подкрепа на подозренията си. Нарича го вътрешно предчувствие, инстинкт. А знаеш, че Невил е опитен бизнесмен с удивителни способности, а по отношение на хората е тънък психолог — Едуард въздъхна. — Убеден е, че е прав в догадките си и не мога да споря с него. Струва ми се, че има основания. Така че заминаваме за Италия да разследваме какво всъщност се е случило. Може би ще открием нещо, а може би — не. Когато приключим с проверката на фактите, ще върнем телата, за да бъдат погребани. Имаме намерение да отпътуваме за Флоренция в петък, ще минем през Париж.

— Къде във Флоренция е избухнал пожарът? — попита Уил, изненадан, че не е прочел за него в „Таймс“. В крайна сметка Флоренция беше най-известният ренесансов град в света и пожар там би представлявал новина.

— Не е станало във Флоренция, Уил. Пожарът се е разразил в Карара, в хотела, където са били отседнали. Баща ми замина за там, за да разреши някакви проблеми в мраморната кариера. Едмънд помоли татко да го вземе със себе си, защото никога не бе ходил в Италия, а чичо Рик и Томас го попитаха може ли да го придружат, понеже чичо имаше голямо желание да купи скулптури и художествени произведения за къщата си. Естествено Флоренция за всекиго е примамлива.

— Разбирам — отговори Уил. Изражението му стана замислено. Гледаше в кехлибарената течност в чашата си, поколеба се за миг и после попита: — Може ли да тръгна с теб и Невил, Нед? Вярвам, че мога да помогна, да ви бъда в помощ, а ако не смяташ, че съм в състояние да свърша нещо полезно, помни, че мога да ви давам морална подкрепа. Това го умея много добре, нали знаеш.

Усмивка пробяга бързо по устните на Едуард и след миг изчезна. Той погледна закачливо Уил.

— Ами Оксфорд? Ами учението ти? Редно е да се върнем идващите събота и неделя и ти, и аз.

— Абсолютно вярно. Но нима не се касае за непредвидено обстоятелство? — без да чака отговор, Уил продължи: — Можем заедно да се върнем след няколко седмици, когато загадката бъде разрешена.

— Аз няма да се връщам в университета, Уил. Опасявам се, че такава е участта ми. Вчера майка ми ми каза, че съм длъжен да заема мястото на баща си във фамилията. Това е закон в „Деравенелс“.

Уил доби унил вид.

— Значи няма да се връщаш? Това ли ми казваш, Нед?

— Да. И, естествено, много съжалявам. Но аз не мога да го променя, тъй като правилото съществува от няколкостотин години. Не забравяй, че компанията „Деравенелс“ е основана от Ги дьо Равенел, когато се заселил в Йоркшир след нашествието на нормандците. По онова време започнал да внася вино и да изнася необработена вълна, прежди и тъкани.

— Изумително е, както го разказваш, Нед. Осемстотин години търговия — Уил поклати глава. — Малко компании са толкова стари.

— Да, прав си. Но фирмата е станала значима чак през петнайсети век, когато Деравенел започнали да търгуват с целия свят, да внасят и изнасят стоки… на практика всичко под слънцето. И продължаваме. Предполагам, че сме най-голямата търговска компания, която съществува днес, и зная, че баща ми се считаше за значителна фигура в нея.

— Всъщност никога не съм разбирал враждите между членовете на фамилията ви. За какво е всичко?

— Много е просто, Уил. Преди шейсет години дядото на Хенри Грант изместил от управлението един от братовчедите ни, който ръководел „Деравенелс“. Направил го, като подкопал репутацията му: разпространил злепоставящи слухове за личния му живот, заедно с голословни твърдения за некадърността му. Изкарал братовчед ни некомпетентен и безотговорен. Понеже роднината ни нямал деца, негов пряк наследник бил един втори братовчед, Роджър Мортън Деравенел. Обаче той починал и дошъл ред на сина на Роджър, Едмънд. Но той бил само на седем години и очевидно не можел да управлява компанията.

— Дядото на Хенри Грант просто обсебил ръководното място, защото един бил слаб, друг току-що бил умрял, а третият бил прекалено млад, за да ръководи „Деравенелс“ — прекъсна го Уил. — Каква възможност само!

— Точно така и изведнъж клонът Грант на Деравенел от Ланкъшър взел властта, като изместил Деравенел от Йоркшир. С други думи, нас. Скоро след това братовчед ни, който бил очернен, умрял при подозрителни обстоятелства и всякаква съпротива била сломена. Дядото на Хенри Грант бил упорит, силен и безмилостен и поради тази причина през всичките тези години семейството ни свири втора цигулка във фирмата. Но тя наистина трябва да стане наша.

— Братовчеди да враждуват помежду си — промърмори Уил.

— Една дълга семейна вражда. Но полагаме всички усилия да се отнасяме цивилизовано помежду си… поне така постъпваше баща ми. Не зная дали аз ще успея.

Уил леко се усмихна, после попита:

— Е, какво ще кажеш, стари приятелю? Може ли да дойда с теб до Флоренция?

— Щом искаш да ме придружиш, защо не? Освен това съм напълно убеден, че Невил ще се радва на компанията ти, както и аз.

 

 

След като Уил Хаслинг си отиде, Едуард бързо се отправи към кабинета на баща си на втория етаж. Влезе, щракна електрическата лампа и леко трепна. В стаята се стелеше едва доловимата миризма на любимите пури на баща му, примесена с аромата на ром с дафинов лист на лосиона за след бръснене, който винаги употребяваше.

Едуард сякаш видя баща си да седи зад голямото бюро в стил крал Джордж в далечния край на стаята и да му се усмихва и в гърлото му заседна буца, изведнъж го заля вълна от силни чувства. Обичаше баща си, възхищаваше му се и щеше да му липсва ужасно, както и на братята и сестрите му.

За миг понечи да излезе и да се качи в спалнята си, после внезапно промени решението си. Трябваше да свикне с тези приливи на завладяващи чувства и живи спомени и да ги приема като нещо естествено, а не да бяга от тях. Баща му бе мъртъв, също и Едмънд, и нищо не можеше да ги възкреси. Обаче спомените за миналото и за живота им оставаха в него, проблясваха дълбоко в душата му и така смъртта като понятие не съществуваше. Тези двама мъже живееха в сърцето му и докато той дишаше, те също щяха да бъдат живи и да останат завинаги част от него.

Приближи се към бюрото, заобиколи огромното писалище и седна на удобния, покрит с черна кожа, стол. Разбра, че нищо кой знае колко съществено няма да открие, защото ключовете на всичките чекмеджета стояха в ключалките си.

„Нищо за криене, нищо и за намиране“, помисли си Едуард, докато отваряше най-горното средно чекмедже. То съдържаше само няколко предмета, никой от които не представляваше нещо важно. Той все пак провери и останалите. Като цяло в тях нямаше нищо интересно и категорично нищо, уличаващо клоновете Грант или Търнър. Не, че Търнърови бяха от значение; такива практически нямаше.

Едуард затвори последното чекмедже, облегна се на стола и въздъхна. Запита се какво търси… всъщност нямаше представа, но смяташе, че навярно някъде има изобличаващо доказателство против Хенри Грант, което ще извади истината наяве.

След като обходи с поглед стаята, Нед изведнъж я видя по-ясно от всякога. Винаги бе харесвал топлотата й и красивите оттенъци на червените фигурални тапети, голямото, удобно канапе, покрито с подходяща червена, кадифена кувертюра, протритите черни кожени фотьойли близо до камината, стената от книги с кожени подвързии. Тук липсваше обичайната за повечето домове бъркотия от предмети, сложени върху свободна повърхност, наследство от викторианската епоха. Баща му никога не бе имал вкус към излишни украшения, нито пък майка му. Както и в личните покои на баща му в „Рейвънскар“, така и тук имаше многобройни фотографии в сребърни рамки на децата му, плюс няколко на брат му. И това бе всичко, с изключение на сребърната табакера и кутията с овлажнител за любимите кубински пури на баща му върху дългата масичка.

Сега стаята ставаше негова, ако пожелаеше да я използва след съгласието на майка си. Градската къща беше нейна; не бе собственост на баща му, а бе наследство на майка му от баща й Филип Уоткинс, индустриалеца. До смъртта му бяха живели в много по-малка къща в Челси, която бе завещана на баща му от другия му дядо, Чарлс Деравенел. Бе приятна къща и относително удобна, но твърде скромна в сравнение с тази. За поддръжката на „Рейвънскар“ плащаха от наследството на майка му. Не бе сигурен дали баща му бе изпитвал недостиг на пари, винаги полагаше усилия да свързва двата края и очевидно се смущаваше от положението си на човек без средства, в което се намираше. Скоро щеше да разбере, след като щеше да работи за компанията „Деравенелс“.

Във влака за Лондон Невил бе предложил да отидат сутринта при Обри Мастърс, да изкажат съмненията си и въобще да се поогледат.

„Няма да навреди — му бе казал Невил. — И е напълно естествено и двамата да отидем там, тъй като бащите и братята ни загинаха заедно.“ Нед веднага схвана мисълта му и Невил му предложи да го вземе в десет часа на следващата сутрин. Компанията „Деравенелс“ държеше просторни кантори на „Странд“. „Това — напомни му Невил — е мястото, което ще обитаваш до края на живота си. Но на най-високия пост, ако аз се заема с това.“

Едуард знаеше, че той е брилянтен стратег, изключителен бизнесмен, не си знаеше парите, така да се каже. Каквото и да станеше, бе сигурен, че Невил Уоткинс, неговият братовчед, приятел и наставник щеше да се добере до дъното на случилата се в Италия трагедия. Но и през ум не му минаваше, че Нед възнамерява да го постави начело на компанията „Деравенелс“.

 

 

Сънят отново бягаше от очите на Едуард. В единайсет часа стана от леглото си, влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. За момент остана неподвижен, докато се взираше в отражението си в огледалото. Имаше уморен вид, с едва доловими тъмни сенки под очите, но, като се изключи това, нямаше явни признаци за болката и скръбта, които го измъчваха, откакто научи за гибелта на близките си. Изглеждаше както обикновено — здрав, жизнен мъж в разцвета на младостта си, с широки гръден кош и рамене, стройна талия и тесни бедра. Бе и висок, по-висок от повечето от познатите си. Отдръпна се от огледалото, върна се в спалнята, сложи си чисто бельо, извади от гардероба един тъмен костюм и го облече, после пъхна в джобовете няколко дребни монети, ключовете, портфейла с парите и златния часовник, който дядо Уоткинс му бе оставил в завещанието си.

Десет минути по-късно, загърнат в тъмното си палто и шал, се отправи към стаята на иконома, където откри Суинтън.

— Налага се да изляза, за да свърша нещо — обърна се Едуард към иконома и добави: — Моля те, не ме чакай, Суинтън, не е необходимо.

— Както желаете, сър — отговори слугата с неразгадаемо лице.

Едуард учтиво кимна с глава и се върна във входното антре. След секунди бе навън, на тротоара, и спираше един файтон, който трополеше по „Чарлс Стрийт“. Качи се в него, кочияшът го поздрави и попита:

— Добър вечер, госине, накъде да карам?

Едуард даде адрес в „Белсайз Парк“, съобщи на кочияша, че ще се наложи да почака, после се облегна назад. Файтонът се понесе напред и Едуард се запита защо се кани да посети Лили Овъртън точно тази вечер. Едва-що бе научил за смъртта на баща си, за кончината на брат си и на най-близките си роднини. Четирима от родствениците му бяха загинали, а ето го — запътил се на среща с жена, която можеше да му даде някакво успокоение. Но не плътската утеха търсеше и желаеше тази нощ. За друг покой копнееше той. Имаше нужда да го успокоят и приласкаят; надяваше се, че тя ще му помогне да превъзмогне болката, да даде покой на кървящото му сърце. Едно знаеше със сигурност, тя щеше да бъде сама; Лили не бе проститутка. Бе една от вдовиците, с които се познаваше, по-възрастна от Алис в „Рейвънскар“, и освен това добре обезпечена, тъй като навремето бе омъжена за преуспяващ адвокат.

Бе придобил вкус към по-възрастни жени, откакто на тринайсетгодишна възраст бе прелъстен от съпругата на диригента на хора в църквата в Скарбъро. Жена, обучила го в изкуството на любовната наслада в една пещера на брега на „Рейвънскар“ точно под развалините на крепостта, построена от предшественика му Ги дьо Равенел. Бе двайсет и пет годишна блондинка със сребристосиви очи. Лили Овъртън бе на трийсет и две и също така красива, както Табита, другата русокоса изкусителка, която го очароваше и го държеше в плътски плен. Той затвори очи и се замисли и за двете жени; образите им се преплетоха в съзнанието му и изведнъж почувства вълнение от неочаквана сексуална възбуда.

Скоро след това внезапното спиране на файтона накара Едуард да се изправи на мястото си; погледна през прозореца и видя, че са пристигнали пред малката къща, в която живееше Лили Овъртън. Отвори вратата, скочи навън и каза на кочияша:

— Почакайте за момент, моля.

— Разбрано гос’дине — отвърна той.

Къщата тънеше в мрак, но Едуард забеляза пламъче на свещ да блещука на прозореца на горния етаж. Той повдигна пиринченото чукало и удари силно по вратата.

Лили не се появи. Той още веднъж понечи да почука, когато чу гласа й иззад вратата:

— Кой е?

Звучеше разтревожено и той разбра, че трябва на часа да я успокои, като използва паролата, която бяха измислили заедно.

— Лили? Аз съм Нед. Твоят девер. Дошъл съм да видя брат си. Той вкъщи ли е?

— Приближи се до прозореца — отговори тя с приглушен глас. — Да мога да те видя, та да се уверя, че наистина моят девер е отвън в този час.

Едуард пристъпи към прозореца и я изчака да надникне през дантелените завески. После се върна пред входната врата и зачака; след секунда Лили я отключи. Преди да прекрачи прага на къщата, той викна през рамо на кочияша на файтона:

— Моля, изчакайте ме. Няма да се бавя.

— Гото’о гос’дине — долетя отговорът, последван от сподавен смях.

 

 

Когато той влезе в къщата, Лили заключи пътната врата, обърна се към Едуард и вдигна поглед към него, в светлозелените й очи се четеше въпрос, изражението й бе озадачено.

Досега винаги й бе пращал бележки по куриер, за да попита удобно ли е да я посети и тя на свой ред отговаряше, използвайки същия човек, като отклоняваше или приемаше молбата му. В повечето случаи се съгласяваше да се срещнат. Появата му тази нощ бе без предизвестие и тя очевидно бе изненадана. Той видя учудването й и побърза да се извини:

— Прости ми, Лили, че идвам, без да те предупредя, в такъв късен час. Надявам се, че не съм ти създал неудобство.

— Не, ни най-малко. Навярно погрешно съм разбрала писмото, което ми изпрати от Йоркшир. Очаквах те в петък — деня, преди да се върнеш в Оксфорд.

— Действително намерението ми бе такова. Но се върнах в Лондон по-рано от очакваното, а изпитвах такава нужда да те видя, да бъда в твоята компания, дори и за кратко, просто трябваше да дойда тук.

Говореше с тих, напрегнат глас и между тях се настани сериозен дух, което бе необичайно. Тя се зачуди какво се е случило, тъй като със сигурност нещо не бе наред. Отвсякъде погледнато Лили Овъртън не бе глупава жена и тя долови странна тъга, така нехарактерна за Едуард; стори й се, че някаква мъка хвърля сянката си върху искрящите му сини очи, че се държи някак тихо, вглъбено, което не бе му присъщо.

От първата им среща миналата година го намираше за неустоим и с готовност се поддаваше на очарованието му винаги, когато той пожелаеше да бъде с нея, при каквито и да е обстоятелства. Въпреки че бе млад, много по-млад от нея, изпитваше към него силна обич и той бе единственият мъж, който някога я бе удовлетворявал сексуално.

Тя инстинктивно разбра, че по някаква причина му е нужна утеха, постави ръката си върху неговата и нежно заговори:

— Закачи си палтото и шала и нека влезем във всекидневната, където можем да поговорим. Четях, когато ти се появи на прага ми, там гори прекрасен огън, уютно е.

Едуард кимна, остави палтото си в гардероба и я последва по стълбите в личния й рай. Харесваше тази малка, но пленителна стая с боядисани в тъмнорозово стени, покрито с розова дамаска канапе и зелени като мъх столове и килим. Кадифени драперии в розов цвят бяха спуснати пред прозореца и скриваха мъгливата зимна нощ, помещението бе топло и гостоприемно, както го помнеше.

— Може ли да намаля осветлението? — попита Едуард. — Прекалено е ярко.

— Разбира се — отговори Лили и добави: — Би ли хвърлил още една цепеница в огъня, докато ти наливам чаша с любимото ти бренди.

Той й се усмихна, сложи още дърва в огнището и намали пламъка на газените лампи от двете страни на огледалото над камината, веднага всекидневната притъмня и стана по-успокояваща, по-интимна.

Едуард седна на канапето. Облегна се на бродираните възглавници с надеждата да успее тук да се отпусне — нервите му бяха изопнати и го мъчеше непоносимо главоболие. Лили винаги бе спокойна, топла и нежна и неизменно му действаше успокоително.

След минути, тя му донесе тумбеста чаша с бренди и се настани до него на дивана.

Лили дълго го наблюдаваше през присвитите си очи и най-после каза:

— Зная, че нещо не е наред. Познавам, че си разтревожен — когато той остана безмълвен, тя попита: — Желаеш ли да го споделиш с мен, Едуард?

Той не отговори веднага, после промълви с глух глас:

— Ужасна трагедия сполетя семейството ми, всички сме покрусени, Лили, смазани сме от скръб… — гласът му се прекърши, той поклати глава, сякаш все още не вярваше в истинността на това, което се готвеше да й съобщи. После бавно й разказа за баща си и брат си, за чичо си и братовчед си и за тяхната внезапна и неочаквана гибел в пожара в Карара.

Лили бе ужасена. Трудно й беше да приеме, да проумее това, което й казваше… да загубиш четирима членове на семейството си в един миг за нея бе нещо немислимо. Седеше и го гледаше с насълзени очи, необходимо й бе малко време да възвърне самообладанието си и да намери подходящите думи. Най-накрая промълви:

— О, Нед, Нед, скъпи, толкова много съжалявам. За теб и семейството ти скръбта е непоносима, разбирам… каква ужасна трагедия… Думите са безсилни да ти дадат утеха в подобен момент, те не носят надежда — тя примигна, за да задържи сълзите си и продължи с разтреперан глас. — Какво да направя? Как мога да ти помогна? Мога ли да сторя нещо, за да те успокоя?

Нед въздъхна и поклати глава.

— Всъщност не… стига ми да бъда тук с теб. Винаги си била така мила и нежна — гласът му стихна, той отпи от коняка, остави чашата на ниската масичка и внимателно я погледна. — Благодаря ти, че си… е, че си такава, каквато си. Така съпричастна, толкова състрадателна.

Лили пое ръката му, повдигна я до устните си и я притисна към тях, като се приближи още по-близо до него. Постави ръката му в скута си и я погали. След няколко минути мълчание, тя промълви:

— Искаш ли да бъдеш с мен? Да останеш тук тази нощ?

— Не мога — смръщи вежди. — Утре много рано сутринта имам среща с братовчед си, така че скоро трябва да си тръгвам. Не съм спал, откакто дойде вестта.

— Разбирам… — тя замълча, поколеба се, после тихо каза, облягайки се на него. — Толкова си напрегнат, изопнат си като струна, Нед. Нека поне те масажирам, преди да си тръгнеш, знаеш колко ти помагат моите разтривки да се отпуснеш, да се почувстваш по-добре.

Сега бе негов ред да се поколебае, преди да отговори. След миг размисъл каза:

— Ще остана един час, Лили, ако не възразяваш.

— Колкото желаеш, скъпи.