Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (57)

57.
Лондон 1912

— Ще ти задам един въпрос, Невил, и категорично настоявам да ми кажеш истината — заговори Едуард и погледна братовчед си право в очите. — Обещай ми, че ще бъдеш откровен.

Невил отвърна на погледа му, усмихна се и поклати глава.

— Имам силно предчувствие, че май се касае за неудобен въпрос. А съм установил, че когато съобщаваш истината на другите, те невинаги искат да я чуят. Знаеш, че е вярно, стари приятелю.

Едуард се засмя и възрази:

— Не съм такъв човек и ти го знаеш. Напълно откровен съм, което очаквам и от теб. Ще приема каквото и да ми отговориш.

— Много добре, какъв е неудобният въпрос?

Едуард поръча шампанско на сервитьора и попита:

— Съгласен си, нали? Да пийнем по капка пенливо вино?

Невил кимна и стана нетърпелив:

— Хайде, Едуард, задай ми важния въпрос, че да можем да си отдъхнем.

Като се облегна на малката маса, Едуард сниши глас и заговори:

— Защо всички мразят съпругата ми?

Невил леко трепна и отправи към Едуард изпитателен поглед.

— Нед, на този въпрос ми е много, много трудно да отговоря.

— Защото допускаш, че няма да ми бъде приятно да чуя истината ли? Това ли искаш да кажеш?

— Не, не, въобще не, не е там работата. Предполагам, Нед, че хората не харесват Елизабет по различни причини.

— Разбирам… Би ли ми назовал някои от тях, ако обичаш.

— Нямам навик да обсъждам отсъстващите, знаеш го.

— И все пак кажи какво мислиш.

— Добре. Първо, нека започна с това: предполагам, че някои членове на семейството, както и приятелите ти не я харесват, защото и тя не проявява симпатия към тях и откровено им го показва.

— Това не е много умно, нали, Невил? Доста глупаво, ако ме питаш.

— Е, ти го казваш, не аз — изстреля в отговор Невил. — Има и нещо друго, което касае мен.

Едуард отново нетърпеливо се наклони напред в желание да чуе това, което братовчед му се готвеше да му съобщи. Кризата в отношенията им и разногласията им отпреди няколко години можеха да бъдат окачествени само с една дума: мимолетни. Те бързо изгладиха всички пукнатини помежду си, а сватбеният прием, организиран от Невил в чест на Едуард и Елизабет, бе така пищен, разточителен и скъп, че всякакви рани, ако изобщо ги е имало, бяха бързо излекувани. Двамата мъже бързо се върнаха към естественото си държание, провалът с Луи Шарпентие бе забравен и те заедно потънаха в работните си ангажименти, както бе преди 1904. Тази вечер седяха в голямата зала на хотел „Риц“ на площад „Пикадили“, открит през 1906 — английското копие на съименника си на площад „Вандом“ в Париж.

Едуард попита:

— Какви недоразумения имаш ти с Елизабет? Нещо ново ли са? Или винаги са съществували?

— Да ти призная истината, винаги съм смятал, че трудно ме приема, защото вижда, че имам твърде силно влияние върху теб. Понякога те наричат мое протеже и допускам, че това я обижда. После идва личната неприязън… тя просто не ме харесва като човек. Предполагам, че поради някакви причини се страхува от мен. Какви могат да бъдат, не зная.

— Винаги съм знаел, че не е много проникновена в преценките си — промърмори Нед. — Не е глупава, ни най-малко, но й липсва интерес към света, любознателността не й е присъща и затова изглежда сякаш не е умна.

— Възможно е, разбира се. Обаче тя също знае, че не одобрявам онези от семейство Уиланд, които работят в „Деравенелс“ — Невил млъкна и поклати глава. — Наложи ти се да дадеш работа на мнозина, нали, Нед?

Последното бе казано с такъв комичен тон, макар и несъзнателно, че Едуард избухна в смях.

— Антъни Уиланд е свестен човек, Невил, баща й също е почтен. Колкото до двама от братята й, освободих ги миналата седмица. Работата е доста тежка, а и те се оказаха некомпетентни.

— Радвам се да чуя, че си се отървал от тях. Но съм съгласен с теб, че Антъни е симпатичен човек.

— А защо Нан не я харесва? — попита Нед.

Невил изпусна дълга въздишка.

— Главно заради Елизабет, защото е високомерна, безочлива, важничи пред всички. Ричард, твоят малък Рибчо, правилно се изрази, когато веднъж я нарече Царицата майка на кошера.

Едуард се засмя.

— Ричард е остроумен и наистина израсна през изминалите няколко години, не мислиш ли?

— Да, Нед, много се гордея с Дик. С Джордж, също.

— Джордж ли? Не зная какво да мисля за него, понякога ме безпокои. Да си го кажем, все прави всичко на своя глава.

След като чукнаха чаши, Едуард каза:

— Пия за теб, Невил. И ти благодаря, че бе откровен с мен.

— За теб — откликна любезно Невил и отпи дълга глътка от шампанското. После попита: — Кога ще се срещнеш с леля Сесили?

— Майка ми ще бъде тук в седем и трийсет. Защо? Бързаш ли да си вървиш?

— Не, не, просто се питах кога ще вечеряш?

Нед кимна и бавно отговори:

— Да се върнем към съпругата ми: зная, че Елизабет е прекалено амбициозна и се стреми към пари и влияние за себе си и семейството си. Тя е пресметлива и алчна, но някак успяваме да крепим брака си.

— Разбирам го, Нед, но съм убеден, че именно ти полагаш основно усилия, дължи се главно на теб.

Нед само се усмихна и отпи от шампанското си.

 

 

Заради впечатляващия ръст и изумителния външен вид Едуард бе много известен в Лондон и в ресторанта на „Риц“ автоматично получаваше най-добрата маса. Намираше се в уединен, интимен ъгъл в далечния край на просторното помещение с изглед към Грийн Парк.

— Колко много сняг — отбеляза майка му, като хвърли поглед навън през прозореца. — Най-мразовития януари, който помня от години. Движението в Лондон е ужасно, не мислиш ли?

Едуард се усмихна и възкликна:

— Нека сме доволни, че не сме в „Рейвънскар“. Там няма превозни средства, признавам го, но щеше да си се превърнала в буца лед, мамо. Както и всички ние.

Сесили Деравенел се засмя заедно със сина си, отпи от своето „Пуйи Фюисе“ и отбеляза:

— Виното е прекрасно, Нед. Баща ти го харесваше, както и аз. То ми е любимото.

Едуард разсеяно кимна като мислеше колко елегантна е майка му тази вечер. Бе облечена с тъмноморава копринена дълга рокля, гарнирана с дантела в същия цвят, а трите реда перли, които й бе подарил за Коледа, прекрасно контрастираха с наситения цвят. Косата й бе сресана назад и прибрана във френски кок, а лицето й бе изненадващо гладко за жена, преминала петдесетте.

— Вперил си очи в мен, Нед — промълви тя, като произнесе „вперил“, както говорят на север. — Нещо не е наред във вида ми ли?

— Извинявай, колко съм груб — извини се той. След това се усмихна и поклати глава. — Нищо нередно няма. Всъщност си мислех колко си елегантна тази вечер, красива си, майко. Никой не би отгатнал, че си баба.

— Благодаря ти, скъпи, кажи ми как са момичетата?

Лицето му грейна и ярките му сини очи блеснаха.

— Чувстват се чудесно — схватливи, будни и умни, прекрасни малки същества.

— Много се гордея с тях. Струва ми се невероятно, че Бес ще навърши три години през февруари. Как лети времето, сякаш вчера ги кръстихме в параклиса в „Рейвънскар“ — тя се засмя. — Не съм виждала по-непохватен човек от Невил, когато държеше Бес пред купела. Искрено се опасявах, че ще вземе да я изпусне.

— Знаех, че няма да го стори, майко, не би посмял — пошегува се Нед и отпи от чашата си с вода.

Сесили попита:

— Как е Елизабет? Добре ли се чувства?

— Добре е, майко, в отлично здраве, както винаги. Но зная, че ще си отдъхне, когато през март бебето се роди. Твърди, че започва страшно да й тежи.

— Помня това чувство от годините, когато чаках собствените си деца. Както и да е, остават й само два месеца. А ти как си? Всичко ли върви гладко помежду ви? — Сесили не обичаше да разпитва и да досажда с въпроси за семейството на сина си, но през изминалите няколко години имаше няколко взривоопасни периода, които доста я безпокояха.

— Ние сме стара семейна двойка, която я кара някак си — добросърдечно отговори той. — Аз ходя на работа, а децата идват едно след друго. Първо Бес, после Мери, а съвсем скоро чакаме и третото.

— Надявам се да е момче, както и ти, нали?

Едуард кимна, после леко сви рамене.

— Би било чудесно да е момче, но зная, че рано или късно ще имаме син, дори да не е този път. Доста плодовито семейство сме, а и Уиланд не ни отстъпват. Освен това искаме много деца.

Сервитьорът се приближи и отнесе чиниите от рибата и те замълчаха, докато отново не останаха сами. Тогава Едуард се облегна на масата и заговори:

— Преди малко с Невил разговаряхме за Елизабет, майко.

Сесили като че се сепна при тази забележка и се намръщи.

— Нещо не е наред ли, Нед?

— Не, не, но зная, че от всички ти ще ми дадеш най-откровен отговор, а искам да разбера защо никой от семейството не харесва съпругата ми.

Сесили още повече се изненада и след кратък размисъл промълви:

— Но защо не попита мен? В края на краищата съм ти майка.

— Исках да чуя мнението на мъж — неуверено отвърна той и изкриви лице. — Но редно бе да питам първо теб, права си. Прости ми. Е, защо другите я мразят?

— О, Нед, според мен думата „мразя“ е силно преувеличена и при това доста крайна, скъпи. Семейството не я мрази, това е глупаво твърдение.

— А как я приемат?

— Едни са смаяни, други — наплашени, при всеки е различно, нали знаеш.

— Ами ти? — той й отправи продължителен, питащ поглед. — Ще кажеш, че си й свекърва и не бива да отговаряш, но сподели с мен мнението си, става ли?

— Не мразя съпругата ти, Нед, дори напоследък доста добре се разбираме. Признавам, че първоначално ми стана неприятно, когато се ожени за нея, защото ми се струваше, че си сключил брак с жена с по-ниско положение от твоето. Все си мислех, че не е достатъчно добра за теб.

— Предполагам и сега разсъждаваш така?

— В някои отношения да, в други — не — отвърна дипломатично тя, като не искаше да забива клин между сина си и съпругата му. По всичко личеше, че няма мир в отношенията им. Особено сега, когато Елизабет бе бременна с третото им дете, не бе време да създава нови грижи на сина си.

Едуард замълча.

Сесили си пое дълбоко дъх и продължи:

— Много е красива и успя да запази фигурата, независимо от ражданията. Затова изглежда великолепно и където и да отиде, ти създава добро име. Добра домакиня е, забавлява те и умее да намери подходящи слуги. Някак си успя да я научиш как да се грижи за дома ви. По мое мнение всички тия качества са похвални.

— Това е вярно. Спомена положителните й страни. Назови сега отрицателните.

— Надменността й не е изчезнала, Нед. Продължава да се държи хладно и пренебрежително и хората понякога се обиждат. Все пак тя не е кралица Мери.

Той се ухили.

— Не, Елизабет е доста по-лицеприятна, не би ли казала?

Сесили се засмя.

— Прав си. Но съм сигурна, че крал Джордж смята съпругата си за красива, а тя определено е елегантна.

Трима сервитьори се приближиха към масата, единият добута количката с месото, а двама чакаха телешкото да бъде нарязано и покрито със сос, за да им го сервират.

— Умирам от глад — призна Едуард, докато разрязваше месото. — Сега си спомних, че нямах време да изляза да обядвам днес. Вкусно е, майко, нали? — погледна през масата към нея и повдигна вежди.

— Да. Между другото, ще поканите ли Грейс Роуз на рождения ден на Бес?

— Щом стана дума, да.

— Значи Елизабет няма против, така ли?

— Ни най-малко, ако щеш вярвай. Естествено у дома никой, освен Елизабет, не знае, че Грейс Роуз ми е дъщеря. Освен това жена ми не се държи сковано или студено, напротив предразполага Грейс да се чувства като у дома си и винаги е сърдечна с Вики.

— Радвам се да го чуя.

— Още един въпрос искам да ти задам, майко.

— Ами питай ме, скъпи. Каза ми, че искаш да обсъдим някакъв семеен въпрос, когато ме покани да вечеряме.

— Всъщност става дума за Джордж. На Коледа ми спомена нещо, че не искал да продължи в Оксфорд, а предпочитал да дойде да работи в „Деравенелс“. Отговорих му, че ще го обсъдя с теб. Ти как гледаш на този въпрос?

— Не се изненадвам, че иска да напусне Оксфорд. Знаеш не по-зле от мен, че Джордж не е сред най-добрите студенти. Следващата година навършва деветнайсет, но сме длъжни да го убедим да остане още — тя замълча и поклати глава. — Но дали ще ни послуша, не зная.

— Аз също, Джордж винаги действа на своя глава — въздъхна Едуард. — Може би мисли, че щом аз съм започнал работа на деветнайсет, той трябва да последва примера ми, но обстоятелствата при мен бяха коренно различни.

Сесили не отговори нищо, не искаше мисълта й да се връща през онзи ужасен януари преди осем години, когато нейните съпруг, син, брат и племенник загинаха в Карара. Не би могла да понесе болката.

Нед се обади:

— Все същата песен слушам от Ричард. Искал да напусне Итън и да дойде на работа в „Деравенелс“. Иска да ми стане личен секретар.

— Защо ли това не ме изненадва? — отбеляза Сесили с топла усмивка, като се замисли за най-малкото си дете. — Винаги те е боготворил.

— Освен това ми е безкрайно верен — промълви Едуард. Той поклати глава. — Зная, че Ричард не одобрява особено Елизабет, но поне полага усилия да се държи цивилизовано, дори сърдечно. Обаче Джордж е пълна противоположност, понякога е наистина противен и груб и ненавижда съпругата ми. Не мога да си обясня защо. Дори не я познава добре.

— Ако само тя можеше да не е толкова… студена — мисля, че е най-добре да употребя тази дума. Да не е толкова надута, толкова горделива.

— Наистина я обичам — отвърна Едуард, поглеждайки към майка си. — И тя ме обича. Естествено, че имаме проблеми понякога, но където няма огън, няма и дим.

— Надявам се, че не… я оставяш сама прекалено често през вечерите — започна Сесили и после се поколеба, чудеше се как да продължи, да доизкаже мисълта си. Все едно пристъпяше по тънък лед.

Синът й спести неудобството да продължи, като тихо възкликна:

— Нямам любовница, майко, ако това те безпокои и не скитам. Уверявам те.

Сесили само красноречиво го изгледа.

В гърлото му се надигна смях, когато заяви:

— Зная, че няма да ми повярваш, но съм напълно променен.

— Откога? — попита тя, преди да успее да се спре.

— Не зная — призна той и я погледна със съжаление.

 

 

Икономът въведе Едуард в къщата му на „Бъркли скуеър“.

— Добър вечер, Молет — поздрави го той, свали палтото си и го подаде на слугата. — Госпожа Деравенел спи ли?

— Да, сър. Така предполагам.

— Добре. Налей ми коняк, ако обичаш, Молет, и го занеси в библиотеката. Имам да свърша малко работа, преди да си легна.

— Разбира се, сър.

— Можеш да заключиш и да се оттеглиш — добави Едуард, докато тръгваше нагоре по стълбището.

— Благодаря, сър. И лека нощ, сър.

— Лека нощ, Молет.

Едуард бързо се качи по стъпалата и тихо тръгна по коридора към спалнята на Елизабет. Като отвори вратата, колкото се може по-леко, влезе вътре. За голяма негова изненада, тя седеше в леглото си в ръце с „Илустрейтид Лондон Нюз“.

Вдигна очи към него и се усмихна.

— Как е майка ти?

— Чувства се чудесно и ти изпраща поздрави.

— Каза ли дали ще дойде на рождения ден на Бес?

— Не, но го спомена, така че съм сигурен, че ще дойде, скъпа моя. Коя баба ще пропусне третия рожден ден на малката си внучка?

Елизабет кимна.

— Надявам се и аз да присъствам. Тази вечер имам чувството, че съм огромна като кит… може да родя утре, а не през март, както твърди лекарят.

Той се наведе и леко я целуна по бузата.

— Всичко ще бъде наред, не се тревожи толкова. Ти си здрава и силна — прекоси спалнята й и отвори вратата на неговата стая, намираща се в съседство, като едновременно си събличаше сакото.

Миг по-късно се върна в спалнята на Елизабет, облечен в копринен халат върху ризата и панталоните си.

— Трябва да сляза долу и да поработя, скъпа. Не стой будна, няма да се бавя.

— Но ще спиш тази вечер тук, с мен, нали Нед? — попита тя. — Наистина ми липсваш, когато използваш другата спалня.

— Стига да си сигурна, че няма да те притесня в твоето положение.

— Не, не, предпочитам да си до мен.

— Тогава ще дойда, когато си свърша работата.

Той излезе на коридора и се качи на следващия етаж към стаите на децата. Прекоси на пръсти площадката, понеже не искаше да събуди гувернантката, и тихо отвори вратата на спалнята на дъщерите си. Върху скрина гореше малка нощна лампа и той видя, че те спят дълбоко в тесните си легла. Приближи се и погледна Бес; червеникавозлатистата й коса, досущ като неговата, се бе разпиляла по възглавницата й. Той се усмихна и погледна към Мери. Двегодишното момиченце бе русо като Елизабет и много красиво. Спеше дълбоко и смучеше палеца си.

— Лека нощ, любими мои — прошепна той и безшумно излезе.

Преди да слезе на първия етаж, Едуард се отби в стаята си, като пристъпваше тихо, за да не смути Елизабет. От сакото си извади лист хартия и го пъхна в джоба на панталоните си. Да не дава Господ Елизабет да го намери. Не че щеше да разбере какво точно означава. Но не искаше да я предизвиква, по какъвто и да е начин.

Въпреки че бе останал с нея, имаше моменти, когато му се искаше да си тръгне и да я напусне. С нея трудно се живееше, особено когато нещо я подразнеше и тя побеснееше. Като случката с Ричард преди месеци, когато беше влязъл в библиотеката в „Рейвънскар“ и я свари да вилнее срещу брат му. Сцената и сега бе жива във въображението му: лицето й изкривено от гняв; Ричард, който я гледа объркан и изненадан, сякаш не разбира причината за гнева й.

— Какво става? — бе поискал да разбере Едуард, приковавайки поглед в Елизабет, след като се приближи и сложи ръка на рамото на брат си.

— Той знае какво става — бе викнала Елизабет. — Попитай го.

— Развикала си се като рибарска жена — сопна се той на съпругата си и се обърна към Ричард. — Имаш ли нещо да ми съобщиш, Дики?

— Взимах една книга от библиотеката и Елизабет се ядоса, не съм много сигурен защо, освен дето ми забрани да взимам вече книги. Каза, че те принадлежали на нейните деца и на никого другиго.

— Ти полудяваш ли? — бе попитал жена си, обхванат от студен гняв. — Брат ми може да взима всичко в тази къща. Абсолютно всичко. Ясно ли ти е? И няма да му крещиш по този начин. Мили Боже, каква кавгаджийка си. Обуздай гнева си и промени маниерите си, жено.

Припомни си израза на високомерие и горделивост на лицето й.

— Просто му споменах, че не бих искала да се изгуби, това е всичко, Нед. Книгата е част от подвързания с кожа комплект от трагедии на Шекспир и е изключително ценна.

— Не ме е грижа, дори и да струва милиони лири. Няма да обиждаш семейството с лошия си нрав. И това се отнася до всички, не само до Ричард. Студена и зла си с тях и аз няма да го търпя, чуваш ли?

Тя бе кимнала, врътна се на пета и излезе от библиотеката, а той бе поостанал при Ричард, за да го успокои. Брат му често страдаше от отношението на Елизабет. Тя обичаше да тормози момчето, навярно защото завиждаше на здравата им връзка и ревнуваше заради обичта им.

Едуард въздъхна, затвори вратата на гардероба, прекоси спалнята и се огледа в огледалото на скрина. Раната на челото му избледняваше, сега бе почти незабележима. Преди десет дни бе пурпурна и той бе казал на всички, че се е ударил във вратата. Истината бе, че Елизабет го бе замерила с едно тежко преспапие в пристъп на внезапна ярост. При все че се опита да се предпази, когато го запрати по него, то го бе ударило по челото и бе отворило голяма рана.

Спомни си как бе седнал тежко, като се държеше за главата. Тя се бе приближила към него, естествено преливаща от извинения, разтревожена, че го е наранила. Той бе избутал ръката й от рамото си, когато се изправи, я бе отблъснал и бе влязъл в банята, за да се види. Погледна към малкото писалище, където лежеше преспапието. Можеше да го убие. Бе влязла в тази стая и пребъркваше джобовете на саката и панталоните му, в търсене на Бог знае какво, сигурно доказателства за изневярата му. Бяха подхванали една от най-ожесточените си разправии и тя бе метнала преспапието и ако не бе отскочил, вероятно щеше да бъде мъртъв.

Едуард поклати глава извърна се от огледалото и като се измъкна от спалнята си, тихо слезе долу. Понякога беше истинска кучка, две мнения нямаше. Откакто се ожениха, му създаваше големи главоболия. И все пак се връщаше при нея, примамила го отново с доброто си настроение, обгръщаше го със страст и чувственост в леглото и се сдобряваха. Поне за известно време. Никога нямаше да се промени, ясно му беше. Нито пък той. Живееше с нея заради двете си дъщери и понеже искаше да има семейство. Сега тя бе спокойна, но никога не се знаеше кога отново ще избухне, ще започне да се кара с него и да обижда роднините му.

Е, въздъхна той. Така да бъде.

 

 

Молет не само му бе налял голяма чаша коняк и я бе оставил върху бюрото му, икономът бе разпалил и огъня. Сега ярко пламтеше към комина и изглеждаше, че гори от часове.

Нед седна на бюрото си и разлисти документите, търсейки бележките, които си бе водил преди няколко дни. След месеци ровене той и Алфредо Оливери най-накрая бяха намерили парите, които Обри Мастър бе крал от диамантените мини в Индия и после скрил.

Е, да бъдем честни, не ги бяха открили той и Оливери, а незаменимият Еймъс Финистър. След години разследвания все стояха с празни ръце и накрая Финистър реши да прати хора да проследят Милдред Мастърс. Именно вдовицата му най-после ги отведе при парите, вложени в най-различни банки в предградията на Лондон. Кой би се сетил да търси там? За да избегне съдебно преследване, тя им бе предоставила сметките с откраднатите от „Деравенелс“ средства.

Едуард бе инвестирал парите и сега, шест години по-късно, от последните извлечения виждаше, че са станали четворно повече. Прикачи разписките към последния баланс и затвори папката.

Прегледа друга купчина книжа, подписа много от тях, за да може секретарката му да им даде ход, после се облегна и се загледа към библиотеката.

Харесваше тази стая, припомни си с какво внимание проектира библиотеката, понеже искаше да бъде безупречна. Джони му бе помогнал и му бе дал някои идеи. Не бе копие нито на червената библиотека в „Торп Манор“, която прекалено изобилстваше с този цвят, нито тази на майка му, украсена с тъмнозелени и бели ивици. Вместо това, постави дървена ламперия.

Облицовката на стаята бе от сребърна бреза, а от пода до тавана от двете страни на камината бяха наредени книги, подвързани в тъмночервена кожа. Над нея висеше една от любимите му картини, маслено платно от Алфред Сисле^[1], озаглавена „Мраз“, рисувана през 1872. Изобразяваше зимен пейзаж с голи дървета и сковани от сняг ливади, които така силно му напомняха на „Рейвънскар“.

Рафтове за книги от брезово дърво покриваха и другите стени, върху тежките брокатени завеси имаше фигури в тъмночервено, а канапето и фотьойлите бяха тапицирани с кадифе в същия цвят, докато подът бе покрит със скъп ориенталски килим, изпъстрен с тъмни шарки в червено, зелено и синьо.

Къщата бе завършена по времето, когато се ожени за Елизабет; за щастие тя така и не поиска да променя каквото и да било, споделяше вкуса му към богатството, разкоша, изобилието от дамаски и привличащи погледа антики. Припомни си какво облекчение бе изпитал навремето.

Не по-малко облекчение бе, че приемаше сравнително спокойно тази си бременност. Но пък не й бе давал повод за раздразнителност и сприхавост. По-рано тази вечер, когато увери майка си, че се е променил и няма любовница и не скита, не бе казал истината.

След като се изправи, Едуард прекоси стаята с чашата бренди в ръка и седна на едно от големите кресла пред камината. След няколко глътки „Наполеон“ остави чашата, бръкна в джоба на панталоните си и извади бележката, която му донесоха този следобед в кантората.

Отново я прочете: „Сега съм свободна“. Само толкова.

Той хвърли листа в огъня и го загледа как се извива и се разпада на черна пепел.

Незабавно бе напуснал кантората и бе отишъл на „Саут Одли Стрийт“. Джейн Шоу го чакаше във всекидневната си. Знаеше, че веднага ще се отзове и бе изпратила навън слугите си с разни поръчки, а икономът бе освободила за следобеда. Седя с нея в стаята, която винаги бе харесвал, когато къщата бе негова, отпиваше от чашата с чай и тя му бе съобщила, че най-сетне се е развела с Брайън Шоу.

— От теб не искам нищо — бе го уверила тя, — освен отново да се виждаме, както през първата година, когато се запознахме. Ни най-малко не очаквам да променяш живота си. Исках само да знаеш, че сега съм свободна, Нед.

— Не, не си — бе промълвил той, като се приближи и седна до нея на канапето. — Сега си моя, Джейн, както и аз съм твой. Докато ти не пожелаеш да се разделим.

— Докато ти искаш да бъдеш с мен — бе отговорила тя, усмихна се леко и продължи с тих, откровен глас: — Знаеш, че ще бъда благоразумна, никога няма да ти причиня неудобство, нито ще имам някакви претенции. Е, сключихме ли сделка?

— Наистина се договорихме — бе отвърнал той. И подпечатаха споразумението си, като се качиха на горния етаж в старата му спалня, сега нейна, където се любиха, изпълнени с щастие, че отново са заедно. Раздялата им бе болезнена.

Едуард затвори очи и се замисли за Лили, неговата скъпа Лили.

Би одобрила Джейн, зная си го. Както и че не би харесала Елизабет. Съпругата ми е прекалено студена, пресметлива и алчна за жена като Лили. Джейн е като нея. Чувствам го от момента, в който се сблъскахме в Париж през 1908. Тя е нежна и пълна с топлота, мила и грижовна, от мен иска само обич. А аз наистина обичам Джейн. Отказах се от нея, точно защото я обичах. Тя така се боеше от скандал, че прекратих връзката ни през 1910. Накрая се отдръпнах, защото тя се поболяваше от тревога, безпокойство и вина. Но бракът й с Брайън Шоу никога не е бил щастлив. Липсваше му страст и когато тя откри, че той има любовница, дойде при мен и ме попита как да постъпи, а аз я посъветвах да се разведе и я уверих, че ще се погрижа финансово за нея, при все че не бе необходимо. Шоу прояви щедрост, понеже той бе виновната страна и той искаше да прекрати брака им. А през времето, когато бяхме разделени й бях верен, не съм имал други жени, освен съпругата си.

Елизабет е труден човек. Но по свой начин я обичам. Тя е най-красива сред жените, има великолепен вкус към облеклото и несравним стил и обичам блясъка й. Под моя опека се научи да се грижи за тази голяма къща и прекрасното старо имение, което преди няколко години купих в Кент, близо до блатата Ромни.

Тя е майка на дъщерите ми и носи третото ми дете. И ще роди наследника ми, ако не този път, то следващия. Не може и да се мисли за развод. Джейн го разбира. Знае, че съм длъжен да имам синове, а тя не може да има деца. Това бе един от проблемите на брака й с Шоу.

Както снощи майка ми спомена, Елизабет е отлична домакиня, любезна и забавна и всичко в дома ни върви гладко. Животът ни привидно е спокоен и без сътресения.

В сърцето си майка ми знае, че не съм щастлив със съпругата си. Убеден съм, разбира, че правя компромиси, приспособявам се, което е истина. С Елизабет нямаме нищо общо, като се изключат децата и обичайните семейни грижи. В леглото си подхождаме, а и тя е страстна жена. Но нямаме какво да си кажем. В много отношения е безинтересна, макар че може да бъде забавна, когато обсъжда приятели или клюкарства за познатите си. Дори понякога й е приятно да идва с мен на театър, защото знае, че го обичам, и на концерти, при все че не разбира нищо от музика. Почти никога не я виждам да чете.

Единствено удовлетворение ми доставя работата ми. Безумно обичам „Деравенелс“ и през последните няколко години направих компанията по-силна от всякога. Наслаждавам се на всяка минута, прекарана в кантората. Но един мъж понякога се нуждае от жена, с която да поговори, да сподели мислите си. Джейн и аз еднакво обичаме изкуството; научи ме на толкова много. Тя ми намери платното на Сисле, а преди две години откри онова на Реноар, което виси в спалнята ми. Притежава безпогрешен усет към живописта и обича книгите не по-малко от мен.

Е, отново имам любовница.

Сключих сделка. Възнамерявам да я спазвам.

Седнал с изправен гръб на стола си, Едуард вдигна чашата с бренди към устните си и отпи, остави я обратно и се загледа в пламтящия огън, мислейки за братовчед си Невил.

Вече му нямам доверие. Крои нещо. Чувствам го. Уил също го долавя. Не е същият, откакто се ожених за Елизабет. Не престава да негодува, че съм действал на своя глава. Днес исках да го видя, да разбера накъде духа вятърът. Въпросите ми за отношението към съпругата ми бяха само извинение. Бе съобразителен в отговорите си, открай време е хитър като лисица. Но сега е съвсем различно. Пренебрегнах властта му, като сам си избрах съпруга, а той не е от онези, които допускат да ги пренебрегват. Уил ме предупреди, че все повече се сближава с Джордж. Е, нали са братовчеди, но Джордж е амбициозен, завистлив и зная, че ревнува близостта ми с малкия Рибчо. Както впрочем, винаги е било. Мег винаги взима страната на Джордж, открай време й е любимец. Обаче напоследък не е тук, за да го защитава. Да, с Джордж трябва да отварям очите си на четири.

Колкото до Невил, все още е в играта, продължава да работи редом с мен, но между нас зее пропаст. Едва не се изсмях, когато тази вечер спомена, че хората ме взимат за негово протеже — на никого не му хрумва подобна мисъл от години. На всички вече е ясно, че не съм негова марионетка, че никога не съм бил…

— Татко! Татко!

Едуард рязко се извърна и съзря своето мъничко копие, застанало на прага на библиотеката — дъщеричката му Бес с бялата си нощница. Лъскавата й червена коса се спускаше на талази по раменете й, а живите й сини очи настойчиво го гледаха.

Той скочи и се приближи към нея, взе я в ръцете си и я отнесе до камината. Седна на стола и я залюля, погледна личицето й и попита:

— Миличко, какво правиш тук, долу, посред нощ?

— Събудих се, беше тъмно и се уплаших. Тръгнах да те търся, татко.

— А какво стана с нощната ти лампа?

— Изгасна. Ходих в спалнята ти, татко, и в стаята на мама — тя тръсна глава. — Исках да те намеря. Страхувах се.

Той я целуна по бузата и я прегърна.

— Тук съм, винаги ще бъда тук и ще те пазя. Обичам те, Бес.

— Ще ме обичаш ли, когато се роди момчето, наследникът ти? Мама казва, че ще ти дари син наследник…

— Как мога да престана да те обичам, скъпа моя! Ти си първородното ми дете и си ми много, много скъпа. — Тя му се усмихна, тази безкрайно нежна усмивка го накара да засияе.

 

 

На деветнайсет години Джордж Деравенел бе едър млад мъж със светлоруса коса и необикновени синьо-зелени очи. Бе наследил изключителната хубост на рода Деравенел и бе малко суетен. Въобразяваше си, че съперничи на брат си Едуард, което въобще не беше вярно. Не бе така необичайно висок като големия си брат, нито беше красив колкото него и категорично не притежаваше обаянието и чара му.

Понеже не го съзнаваше, бе започнал да се държи някак надуто, със самоувереност, граничеща с агресия, когато го разсърдеха. Движеше се с пружинираща походка, царствено вирнал глава и естествено привличаше жените. Обаче Джордж се интересуваше само от една, Изабел Уоткинс. Копнееше за нея още от дете и се стремеше да я завоюва. Невил изцяло го подкрепяше, Нед бе против. Но по-възрастният братовчед нямаше да се съобрази с него.

Сега Джордж го чакаше, гледаше през прозореца към Хаймаркет и се питаше какви ли новини Невил ще му съобщи тази сутрин. Той по спешност го бе повикал в кантората.

— Извинявай, че те накарах да ме почакаш — заговори Невил, докато прекрачваше прага на заседателната зала. — Как си, Джордж, момчето ми?

— В чудесно настроение, братовчеде — отговори Джордж и стисна ръката на Невил.

— Нека седнем и да поговорим няколко минути. Зная, че нямаш търпение да разбереш за какво те викам.

— Да, така е.

— Как ти се струва да заемеш най-високата длъжност в „Деравенелс“?

Изненадан, Джордж се поизправи на стола си.

— Как е възможно? Нед управлява компанията.

— Аз го поставих на това място. И аз ще му го отнема.

Джордж се наклони към него заинтригуван. Широка усмивка се разля по лицето му.

— Да свалиш от поста Нед? Никога не би могъл да го направиш.

— Напротив, мога. Толкова мръсотия съм събрал за него, че мога да му извия ръцете, ако е необходимо.

— Ако говориш за жените, не си прави труда. Елизабет знае за похожденията му и дори и да я е грижа, се старае да не го показва. Интересуват я парите и положението в обществото. Ще си затвори очите.

— Не и ако узнае, че се готви да купи къща на настоящата си любовница и разточително харчи за нея хиляди. Елизабет няма да го понесе.

— Е, тук имаш право. Хубаво, ще го свалиш и ще сложиш мен на мястото му. Това ли целиш?

— Определено.

— Защо?

— Защото Нед няма да поведе „Деравенелс“ напред, както аз исках. Допуска грешка. Ако изкупим всички владения на Луи Шарпентие, „Деравенелс“ ще стане най-голямата на света.

— Смятах, че вече сме го постигнали.

— Да, но защо да не станем още по-велики.

— Иска ли Шарпентие да продава? Мислех, че всичко свърши след женитбата на Едуард и Елизабет.

— За известно време — да, но аз възкресих сделката. Естествено, сега ще се наложи „Деравенелс“ да заплати повече, понеже Бланш се е омъжила. Независимо от това си струва.

— Не зная дали ще мога да управлявам компанията, Невил… — започна Джордж, но млъкна, когато братовчед му вдигна ръка.

— Ще бъда до теб, за да те напътствам, ще бъда твой наставник, както бях и на Нед — увери го Невил.

— Разбирам — кимна Джордж.

— Ще получиш и помощта на Джон Съмърс.

— Защо Джон Съмърс? Той е враг!

— Не е задължително. Виждаш ли, кланът Грант притежава огромно количество акции от компанията и има право да бъде представляван от някого. А няма по-подходящ от Джон. Освен това той знае как да ръководи фирмата отвътре. Би работил с теб.

На вратата се почука и Невил се изправи, приближи се до нея и я отвори.

— О, Джон, влизай, чакахме те — покани той новодошлия и го въведе в заседателната зала.

Джордж стана и двамата мъже се ръкуваха. После седнаха на масата и започнаха да разговарят за делата на „Деравенелс“. След половин час Джон Съмърс се изправи и каза:

— Благодаря ви, Невил, за обясненията. Сега всичко ми е пределно ясно. Чакам с нетърпение срещата ни с Луи Шарпентие в Париж.

Джон погледна Джордж и го удостои с топла усмивка.

— И нямам търпение да работя с вас в „Деравенелс“.

 

 

— Просто не разбирам защо това се случва така внезапно — говореше Марго Грант, хвърляйки към Джон Съмърс продължителен въпросителен поглед. — Да не излезе, че удавник за сламка се хваща.

— Не, не. Планът е идеален по своята простота. Да се замени Едуард Деравенел с Джордж. По-младият брат лесно се поддава на манипулация и контрол. Аз ще работя заедно с него, а това е идеалното положение.

— Защо? Защо Невил Уоткинс изведнъж застава на наша страна? Това ми обясни.

— По мое мнение е загубил влиянието си над Едуард Деравенел от дълго време. Беше страшно унизен, когато се наложи да се върне при Луи и да му каже, че Едуард, бъдещият жених, предопределен да встъпи в брак с Бланш, е вече женен. И то за една Уиланд. Невил има право да беснее, ясно е като бял ден. Не можа да преглътне, че любимото му протеже се е оженило за враг. Като цяло, от години е загубил благосклонността му. О, продължаваха да се преструват, че всичко е както преди, но си личеше, че е фалшиво.

Марго скочи и закрачи напред-назад из трапезарията на „Ъпър Гросвенър стрийт“, забравила обяда си, толкова бе възбудена.

Джон с леко обезпокоен вид, остави вилицата си и възкликна:

— Велики Боже, Марго, защо се вълнуваш толкова?

— Тревожи ме, че Невил Уоткинс иска да застане на твоя страна.

— Всичко ще бъде наред, уверявам те — зауспокоява я Джон. — Във всеки случай определено си струва да поразпитаме, да не се доверяваме на всекиго. За момента. Ще се срещна с тях в Париж, както се уговорихме. Луи Шарпентие бърза да говори с Джордж, който ще отпътува за френската столица заедно с Невил. Ще се върна до няколко дни.

— Добре — промълви тя, върна се, седна на стола си и добави: — Вярвам ти, Джон. Каквото и да ми струва.

— Ще дам всичко от себе си, за да успеем, Марго — отговори той със сигурен и уверен тон, но в поведението му имаше някаква неискреност. Щеше да се срещне с Уоткинс и Шарпентие, защото знаеше, че няма нищо за губене. Обаче бе съвсем наясно, че Едуард Деравенел държи компанията в ръцете си. Освен това никога не бе подценявал някого, за когото знае, че е умен, амбициозен и безпощаден. Джон си каза, че вероятно Невил се самозаблуждава, че може да свали Едуард и да постави Джордж на негово място. Собственото му мнение за Джордж бе, че е глупак, лесно податлив на влияние, с много самонадеяност и малко ум.

„Ще видим — помисли си Джон Съмърс. — Скоро ще стане ясно кой ще надделее.“ Но не бе готов да заложи на Уоткинс.