Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (44)

44.

Днес беше вторник, двадесет и първи юни 1904 година.

Денят можеше да се окаже благоприятен за него. Днес съдбата му щеше да се реши, в това бе абсолютно сигурен.

Едуард Деравенел стоеше до прозореца на кабинета си в „Деравенелс“, гледаше надолу към „Странд“ и мислеше за изпитанието, което го очакваше.

Съвсем скоро щеше да влезе в заседателната зала и да се изправи пред седемнайсетте мъже, членовете на борда на директорите, които или щяха да подкрепят каузата му, или да разбият надеждите му.

Братовчед му Невил Уоткинс, неговият наставник, го бе уверил, че от него зависи да ги убеди, че каузата му е справедлива и исканията — законни.

— Нали си прелъстител, Нед, не само на жени, но… е, омайваш всички — му бе казал Невил по-рано сутринта по време на закуска в къщата на „Чарлс стрийт“. — Можеш да убедиш всекиго, стига да искаш. Направи го днес, Нед: очаровай ги, омагьосай ги, накарай ги да поискат ти да спечелиш, а не Хенри Грант. Но запомни, длъжен си да действаш хладнокръвно. Трябва да бъдеш безпощаден.

— Зная — бе отговорил Едуард на братовчед си. — Твоят девиз е изписан с огнени букви в сърцето ми: „Никога не показвай слабост, никога не се разкривай.“

Невил бе кимнал и се бе усмихнал, потупа го по гърба и добави:

— Бъди неразгадаем. Не давай видим израз на чувствата си, не изваждай наяве нищо от себе си. Следвай тези съвети и ще успееш.

Предната вечер проведоха дълъг разговор с Еймъс по време на вечеря и частният детектив им разказа за двете си срещи.

Едната беше с познат в Уайтчапъл. Този човек бе дал на Финистър сведения за корсиканеца, ездача, причинил катастрофата в Хайд Парк. Според Еймъс той бил нает от Марго Грант като един от кочияшите й: Недвусмислено бе свързана с инцидента, който всъщност не се дължеше на случайност, доколкото разбираше Еймъс Финистър.

— Предварително е планиран — бяха точните му думи. — Говорим за убийство, така мисля аз. Корсиканецът определено е целял да погуби госпожа Овъртън.

След това частният детектив продължи, като им разказа за актьорите Джъстин Сейнт Мар и Хенри Лансфорд, които бяха проникнали в затворения обществен кръг, където основни фигури бяха Бофилд, Клиф и Девър.

Всеки актьор се бе заел с тях поотделно — първо с Бофилд, после Девър и накрая Джеймс Клиф. Бяха ги уверили, че знаят опасни тайни и ще ги разкрият пред света, ако не си подадат оставката от „Деравенелс“.

Актьорите вярваха, че ще успеят да убедят и тримата да отстъпят, за да избегнат огромен обществен скандал.

— И тогава изведнъж всичко се обърна — бе продължил Финистър. Девър и Клиф казали на Джъстин и Хари да вървят по дяволите. Да разгласяват каквото си щат и да се пръждосват, нещо такова. Моите актьори доста се стъписали, няма защо да крия. По-късно се изненадали още повече, като се срещнали с тримата богаташи в „Уайтс“ и те им се изсмели в лицата. И точно тогава Бофилд споменал нещо като „повече никакви лета във Франция“, ако бъдат изритани от борда на директорите в „Деравенелс“.

— Намекнал е за Джон Съмърс и Марго Грант. Както предполагате, сигурно тайно се срещат. Несъмнено имат сексуална връзка — отбеляза Невил.

— Какво ти съмнение, сър. Научих го от достоверен източник тази сутрин. Икономът в къщата на Грант на „Ъпър Гросвенър стрийт“ се готви да напусне работата си и с радост издава семейни тайни.

В този момент Едуард се включи в разговора и зададе на Еймъс следния въпрос:

— Допускате ли Бофилд, Девър и Клиф да са се наговорили и са решили да понесат срама?

— Това е моето заключение, господин Едуард. Отначало сметнах, че може да са се загледали в моите актьори и да са разбрали, че са измамници. Но после реших друго. Знаем, че тия типове са в тайно споразумение и са се облагодетелствали от злоупотребите в Индия. Затова съм убеден, че им е известно всичко, което има да се знае един за друг. Които си приличат, се привличат, нали така.

Невил се бе засмял, след това се обърна към Нед и изтъкна:

— Но другите членове на борда не знаят нищо и ти, скъпи Нед, ще ги осведомиш за гнусните подробности. Нищо няма да им спестиш.

Когато се прибра у дома предната нощ, Едуард си подготви безброй бележки и запамети всичко наизуст като актьор, който заучава репликите си. Така възприемаше предстоящото, тогава и сега. Когато влезеше в заседателната зала щеше да бъде над всички, както главното действащо лице изпъква на сцената. Длъжен бе да убеди, склони, омагьоса и завладее публиката си. Трябваше да ги накара да му принадлежат.

 

 

— Чакат ви — посрещна го Алфредо Оливери на вратата.

Едуард стъписан се обърна, кимна и се усмихна, доколкото можа, като видя своя колега и приятел. Докато минаваше покрай него, забеляза бледността на Оливери; луничките му сега личаха повече от обикновено на обезкървеното му лице.

Нед постави ръка на рамото му и го окуражи със спокоен и уверен глас:

— Не се притеснявай. Добре съм и всичко ще приключи благополучно, обещавам ти. Е, кои са вътре?

— Всички, които очаквахме, с изключение на Хенри Грант, разбира се. Засега не се е появил.

— Зная, че няма да дойде. Не може. А и няма да му позволят. Жалка гледка е тия дни, поне така чух. Нали има седемнайсет члена на борда на директорите?

— Точно така.

— Радвам се, че ти автоматически стана член на борда, когато те повишиха на мястото на Обри Мастърс. Кой е на неговото място?

— Нов член на борда, името му е Питър Листър. Естествено бе избран чрез гласуване, но поначало бе предложен от Мартин Ролинс. На ничия страна не е, имам предвид Ролинс. Мил човек, много почтен, прави правилни преценки. От цяла вечност е в борда на директорите и общо взето неофициално той го ръководи. Харесваше баща ви. Ще бъде безпристрастен, справедлив, дори предразположен. Но може да бъде и адвокат на дявола.

— Добре е да го зная. Кои са другите директори? Припомни ми отново — помоли Нед.

— Виктор Шийн — започна да ги изрежда Алфредо. — Също неутрален, доколкото зная. Матю Рейнолдс и Пол Лумис са доста безлични и думата им не тежи много.

— Да започваме тогава. Да свършваме с тая работа — Едуард се приближи до бюрото, взе купчина папки и тръгна към вратата.

Алфредо протегна ръка, задържа го за миг и каза:

— Ще премине точно както ви обясних. Процедурата е извънредно проста. Мартин Ролинс ще ви помоли да внесете оплакването си. Вие ще го сторите. Членовете на борда навярно ще ви задават въпроси, може да ви попитат дали можете да представите доказателства, за да подкрепите твърденията си. Има нещо, което искам да запомните. Тук сме, за да ви помогнем, ако имате нужда от нас. Аз, Роб Аспен, Кристофър Грийн и Франк Лейн. Ако почувствате необходимост някой от нас да се намеси, просто ни погледнете, произнесете имената ни. Ще ви подкрепим с потвърждаващи доказателства, в случай на нужда. Ние сме вашият гръб.

Едуард кимна.

— Разбирам всичко, което ми казвате, и ви благодаря. Благодаря ви за подкрепата.

Заедно излязоха от кабинета на Едуард и тръгнаха по коридора, устремени към заседателната зала. Никой от двамата не проговори, бяха потънали в мислите си.

На Алфредо му причерняваше от безпокойство, молеше се Нед да се държи добре, да не изпадне в ярост и да избухне, както понякога се бе случвало.

От своя страна Едуард Деравенел се държеше съвършено сериозно и спокойно. Бе убеден, че трябва да бъде безпощаден, за да победи.

 

 

Когато влезе в заседателната зала няколко секунди след Оливери, всички разговори стихнаха. Едуард се огледа около себе си и видя само едно празно място в далечния край на масата. Тръгна към него и застана зад стола.

— Добро утро, господа. За онези, които не ме познават, аз съм Едуард Деравенел.

Неколцина промърмориха „добро утро“, а Мартин Ролинс го подкани:

— Моля, заемете мястото пред себе си. Запазено е за вас.

— Благодаря, но предпочитам да остана прав — отговори Едуард и после постави папките, които държеше, на махагоновата маса пред себе си.

Ролинс кимна и обяви:

— Нека започнем процедурата. Господин Деравенел, разбираме, че имате оплакване към „Деравенелс“ и желаете да внесете жалба срещу определено лице. Прав ли съм?

— Да, така е, сър. Желая да представя оплакване срещу Хенри Грант, председател на „Деравенелс“. — Едуард възнамеряваше да направи нещо повече, но за момента замълча.

— Господин Грант не може да присъства днес поради болест — съобщи Ролинс. — Обаче можете да продължите, защото присъства целият борд на директорите, с изключение на господин Грант.

— Хенри Грант е председател на тази компания, но не е човекът, който я управлява — започна Едуард с леден глас. — И затова по мое мнение се налага да бъде отстранен от компанията. Тъй като не ръководи ежедневно компанията, трябва да подаде оставка, считано от днес. Човекът, който ръководи компанията е Джон Съмърс, но той няма право да бъде управителен директор. Не е Деравенел по рождение, а според древните правила на компанията, само един Деравенел може да оглавява „Деравенелс“.

За момент настъпи гълчава, чуха се възклицания, мърморене и Мартин Ролинс извика:

— Моля, господа, пазете тишина — хвърли поглед по дължина на масата и съсредоточи вниманието си върху Едуард. — Слабо съм запознат с това правило, но подобен въпрос не е бил повдиган досега от никого. Господин Съмърс служи в компанията от много години — Ролинс беше свъсил вежди с озадачен вид.

— От господин Съмърс се очаква да помага на Хенри Грант, но Грант е стопанин, който не милее за земята си, както баща ми, Ричард Деравенел, го наричаше. А защо е такъв? — Едуард направи драматична пауза, а очите му обходиха масата, спирайки се върху седящите и от двете й страни. Никой не проговори. Някои срещнаха погледа му, други — не.

Едуард продължи с твърд като стомана глас:

— Ще ви кажа защо никога не е тук и е предоставил на Джон Съмърс да му върши работата. Бил е в различни приюти за душевноболни в продължение на много години. Господин Грант страда от придобито слабоумие. Не е просто благочестив и религиозен човек, отдал се на Бога, както някои от вас го охарактеризират. Той е с умствени отклонения и затова е неспособен да управлява тази компания. Или която и да е друга по същата причина.

Никой не отговори. Всички гледаха Едуард. Едни бяха стъписани, други — доволни, трети — изпълнени със страх и опасения какво още ще им поднесе.

— Какво обвинение, господин Деравенел! — заяви Мартин Ролинс със студен и ясен глас, явно изумен. — Подло обвинение, ако не е истина, а аз се съмнявам, че е вярно.

— Абсолютно вярно е — възпротиви се Едуард, гласът му бе силен, гневен и отчетлив. — Разполагам с доказателства, които по-късно внимателно ще бъдат прочетени — погледна пред себе си към купчината папки върху масата и продължи: — У мен са всички медицински документи от различните клиники, където е лекуван. Имам лекарските становища от лечебните заведения, както и множество медицински експертизи от високо уважавани психиатри, сред които доктор Рупърт Хейвърсли-Лонг от „Харли стрийт“, лекар с всеизвестна репутация, работил с доктор Зигмунд Фройд. По негово мнение господин Грант вече не е с разсъдъка си. Не е нормален от години.

— А този психиатър Хейвърсли-Лонг преглеждал ли е господин Грант? — попита Ролинс и скептично повдигна вежди.

— Не. Проучи многобройните медицински картони и разговаря с лекарите, грижили се за господин Грант в различните болници.

Мартин Ролинс като разумен човек разбра, че Едуард говори истината. Лицето му се натъжи и той попита:

— И твърдите, че тези медицински картони и заключения са у вас, господин Деравенел?

— Да, сър — Едуард отправи към по-възрастния мъж безрадостна усмивка и добави: — Копия, разбира се. Но те могат да бъдат проучени от членовете на борда по-късно, когато им е угодно. Някои от тях вече са ги разгледали.

— Така ли! — запелтечи Джон Съмърс и изгледа зверски Едуард, но не даде воля на гнева си. Вътрешно кипеше от яд.

— Да — отговори Едуард с тих, дори благ глас. Погледна към Кристофър Грийн и повдигна вежди. — Вярвам, че господин Грийн има какво да сподели с борда.

Кристофър Грийн кимна, стана на крака и се почувства по-добре, като се изправи. Висок почти колкото Едуард, знаеше, че ръстът му понякога оказва нужния ефект, особено при срещи на борда на директорите.

— Казаното от господин Деравенел е абсолютната истина, господин Ролинс, господа членове на борда. Документите, които проучих, действително сочат, че господин Грант е лекуван в множество клиники за душевноболни в продължение на години. По мое мнение, не е способен да ръководи тази компания. Съгласен съм с господин Деравенел.

— Джон Съмърс върши работата си прекрасно — прекъсна го Джеймс Клиф с висок глас. — Ако Хенри Грант трябва да бъде отстранен, поради лошото си здраве, тогава Джон Съмърс може да продължи, както досега. Той е способен мъж!

— Правилно, вярно — извикаха неколцина членове на борда в подкрепа на думите на Джеймс Клиф.

— О, не, нито е правилно, нито е вярно! — възкликна Едуард Деравенел и гласът му се извиси над останалите. — Не съм съгласен, че господин Съмърс добре се е грижил за работите на „Деравенелс“, ни най-малко. Но този въпрос ще почака. Преди всичко той не е Деравенел, дори няма и далечна родствена връзка с рода. Всъщност е втори братовчед на Хенри Грант. Няма право да заеме поста.

— А кой, според вас, трябва да оглави „Деравенелс“ — попита Джак Бофилд с подигравателен смях.

„Ще съжаляваш, че си задал този въпрос, негоднико“, каза си Едуард, отвръщайки студено на погледа на Бофилд. Спомни си, че повече от вероятно бе Бофилд да има пръст в убийството на баща му, младия Едмънд и близките на Невил. Убиец.

— Аз съм законният наследник на „Деравенелс“ — накрая отсече Нед. — И с много повече право, отколкото е имал някога Хенри Грант. Преди повече от шейсет години дядото на Хенри Грант е узурпирал компанията. Не е ръководил компанията с вещина и тя слабо се е развивала, обаче бащата на Хенри свършил великолепна работа. Но, това е едно сериозно „но“, кланът Грант въобще не е редно да оглавява компанията. Според законите за унаследяване, които важат и днес, аз съм истинският наследник като пряк потомък на Ги дьо Равенел, чрез баща ми Ричард Деравенел, който също бе законен наследник преди мен.

В заседателната зала настъпи тишина.

Никой не проговори. Неколцина мъже се размърдаха на местата си. Джак Бофилд се озърна, като очакваше някой да опровергае твърдението на Едуард Деравенел, но никой не го стори.

Бофилд саркастично заговори:

— Ти си едно младо пале. Само на деветнайсет. Защо мислиш, че ти можеш да управляваш компанията? Отговори ми, момче?

Едуард не се хвана на въдицата. Само се усмихна на Бофилд и тихо отговори:

— Възрастта ми няма нищо общо, най-малко със способностите ми. Нека не забравяме, че Уилям Пит младши стана министър–председател на великата ни страна, когато бе само на двайсет и четири.

Алфредо Оливери, Роб Аспен и Франк Лейн изръкопляскаха.

— Така да бъде — промърмори Мартин Ролинс. — Ами опитът, господин Деравенел? Със сигурност е от значение, нали?

— Да, така е, господин Ролинс. През изминалите шест месеца работих в „Деравенелс“ и проучих всичките й отдели. Разполагам с няколко прекрасни учители в лицето на господин Оливери, господин Аспен, господин Грийн и господин Лейн. Зная много за миннодобивния ни отдел, за лозята във Франция, кариерите в Карара и северните клонове на компанията в Йоркшир. Научих достатъчно за фабриките ни за производство на платове в Брадфорд, шивачниците за готово облекло в Лийдс, въглищните ни мини в Шефилд — Едуард замълча, усмихна се на Ролинс и после хвърли поглед към мъжете, които току-що спомена. — Предполагам, че ще пожелаете по-късно да разговаряте с колегите ми, да чуете мнението им за мен.

Ролинс кимна, изглеждаше впечатлен и до голяма степен очарован от красивия и самоуверен младеж, изправен гордо в далечния край на заседателната зала.

— Значи жалбата ви е против Хенри Грант, председателя на „Деравенелс“? За когото твърдите, че вече е неспособен да ръководи компанията. И предлагате себе си на негово място. Разбирам, молите от компанията да се отстранят господин Грант и господин Съмърс.

— Да, така е — просто отговори Едуард.

— Само през трупа ми! — викна Джон Съмърс, скочи и размаха юмрук към Едуард. — Ти, младо пале! Как смееш да дойдеш и да предлагаш нещо така абсурдно. Ти не си с всичкия си, а не Хенри Грант. Би трябвало да се засрамиш.

— А вие, господин Съмърс, сте враг на „Деравенелс“! Вие сте измамник, лъжец и прелюбодеец. Вие трябва да се срамувате. Любовник сте на Марго Грант, съпругата на Хенри Грант. Сложили сте му рога.

Никой в залата не помръдна. Нито пък проговори. Не смееха. Мартин Ролинс изглеждаше като ударен от гръм.

Джон Съмърс продължаваше да стои, лицето му бе червено от неудобство и гняв. Той също бе загубил дар–слово, толкова бе слисан. Отне му миг, докато дойде на себе си и обуздае обзелите го чувства.

Накрая заговори:

— Само хлапак на твоята възраст може да отправя подобни празни обвинения — но докато говореше дълбоко в душата си Джон Съмърс знаеше, че е срещнал сериозен противник. Едуард Деравенел бе студен, безмилостен и страховит, да не говорим колко амбициозен. Изведнъж вътрешно се разтрепери, разбирайки, че навярно всичко е изгубено. Остана прав, решен на последен опит. При все че според Марго Грант бе глупак, притежаваше известен кураж.

— Обвиненията ми не са неоснователни, господин Съмърс — отговори Едуард с нисък и заплашителен глас. — Имам доказателства, че от известно време имате връзка с госпожа Грант. И в тези папки се намира доказателството — посегна към тях. Очите му не се откъсваха от лицето на Джон Съмърс. — Някой си господин Кларънс Търнбул, иконом на госпожа Грант е дал показания, потвърждаващи плътските ви отношения с нея.

Джон Съмърс тежко седна. Не направи какъвто и да е коментар. Бе съсипан.

Едуард погледна в очите Мартин Ролинс и продължи:

— Повдигам конкретни обвинения срещу Джак Бофилд, Джеймс Криф и Филип Девър. Те тримата систематично са грабили от „Деравенелс“. Откраднали са огромни суми пари, като редовно са заделяли от печалбата на диамантените ни мини в Индия. Присвоявали са си и скъпоценни камъни. Обри Мастърс, сега покойник, също е бил замесен.

— Господин Деравенел, това наистина са много сериозни обвинения — повиши глас Ролинс, докато се питаше какво още следва. Бе ужасен.

— Разполагам с доказателства. Господин Оливери и господин Аспен, работещи в миннодобивния отдел, първи са се натъкнали на това престъпление преди няколко месеца. Господин Дейвид Уестмаут, експерт по добив на диаманти в Индия, ни предостави всички доказателства, които ни бяха нужни. Могат да бъдат повдигнати обвинения срещу тримата. Веднага. Господин Уестмаут сега е в Лондон.

Джеймс Клиф извика:

— Само се опитай, пале такова!

— О, непременно, господин Клиф. Между другото, разпоредете се да се грижат за незаконороденото ви дете, както е редно. И за любовницата ви. Убеден съм, че госпожа Клиф ще се погрижи.

— Негодник — ревна Клиф и скочи разгневен, и заплашителен. — Ще те накарам да си платиш за това, негоднико!

— Съмнявам се — тихо отвърна Едуард. — Няма да можете да направите много зад решетките. Колкото до вас, господин Бофилд, не за първи път бъркате в касата и скоро ще завалят и други обвинения от бившите ви работодатели. А срещу вас, господин Девър, несъмнено ще се заведе бракоразводно, наред с углавното дело, след като съпругата ви открие, че имате любовница. По-право любовник.

Девър не отговори. Скочи, почти тичешком прекоси залата и изхвръкна. Изплашеният Бофилд го последва, накрая Клиф направи същото. Остана само Джон Съмърс, поразен, вкаменен на стола си. После и той се отправи към вратата, след колегите си, разбирайки, че е напълно разгромен от Едуар Деравенел, въплътил възмездието.

Мартин Ролинс се прокашля и подхвана предпазливо:

— Господин Деравенел, направихте потресаващи изявления, загатнахте за ужасни дела, извършени от тези мъже, служили в „Деравенелс“…

— Служили са на себе си — намеси се Едуард.

Ролинс не обърна внимание на коментара му и продължи:

— Надявам се действително да разполагате с доказателства, за да подкрепите обвиненията си, инак ще си навлечете сериозна беда, сър.

— Мога да ви уверя, че наистина имам доказателства за всичко, в което обвиних тези мъже, неопровержими доказателства. Много други членове на борда знаят, че говоря истината, господин Ролинс. Разбирате ли, те ми помогнаха да ги събера. Именно те служат безкористно на „Деравенелс“, а не фракцията на Грант. Моля, уверете се в това.

Ролинс кимна.

— Благодаря, господин Деравенел. Извинен сте. Бих желал да ми предадете документите за внимателен прочит. Не след дълго ще се видим отново. Благодаря.

— Аз ви благодаря, господин Ролинс, че ми разрешихте да внеса жалбата си и се надявам да служа добре на компанията.

Всички членове на борда мълчаха; бяха втрещени от неочакваното падение на мъже, които дълго бяха смятали за достойни за уважение.

Едуард се изправи, прекоси стаята и връчи купчината папки на Мартин Ролинс. После тихо излезе от заседателната зала, като полека затвори вратата зад себе си. „Справедливост за семейството ми, отплата за Лили и детето“, мислеше той, докато вървеше към кабинета си.

 

 

Точно една седмица по-късно, на двадесет и осми юни 1904 година Едуард Деравенел бе избран за управителен директор на „Деравенелс“. Постът на председател остана незает. Никой нямаше да бъде поставен на него, докато той бе жив. Той бе единственият властелин на „Деравенелс“, фирмата бе неговото царство.

По-късно по време на обяда, в трапезарията на компанията, която не бе използвана от години, Едуард седеше пред разнообразни блюда заедно с майка си, сестра си Мег и братята си Джордж и Ричард, неговият малък Рибчо. Присъстваха също и всички служители на „Деравенелс“, подкрепили го в борбата, за да се сдобие с властта над компанията, както и братът му по оръжие, Невил, заедно с Нан Уоткинс, веселите му приятели Джони Уоткинс и Уил Хаслинг и Еймъс Финистър, допринесъл толкова много. Бяха гласували единодушно за него.

По-рано същата сутрин даде на Невил, Джони, Уил, Еймъс и Алфредо Оливери по нещо за спомен от този ден. Бе кръгъл златен медальон на изящна верижка. От едната страна бе семейният герб на Деравенел — бяла роза и подкова, розата бе изработена от бял емайл; от другата страна бе слънцето в цялото му великолепие, напомнящо за този щастлив ден. Покрай ръба на медальона от страната на розата бе гравиран семейния девиз: Вярност завинаги.

— Ще го нося до смъртта си и дори и след нея — заяви Джони, усмихна се дяволито на Едуард, после добави: — А като си помисля, че дори не се опита да омаеш борда на директорите, както ми разказа Оливери.

— Не ми дадоха възможност — каза Едуард с широка усмивка. — Единственото, което можах да направя бе да вляза и да унищожа фракцията на Грант.

— Но явно успешно — промърмори Уил с длан върху ръката на Едуард.

— Самата истина — намеси се Невил. — Ужасно се гордея с теб, Нед. Наистина съм много горд.

С чаша с шампанско Едуард вдигна тост:

— За приятелите и приятелството. Да пребъдат вовеки веков.

 

 

Марго Грант бе онемяла. Стоеше, приковала поглед в Джон Съмърс, смаяна до немай-къде. След няколко секунди бавно заговори с недоверчив тон:

— Нима ми казваш, че са побягнали от срещата на борда на директорите? Това ли ми съобщаваш, Джон?

— Да, правилно си ме чула. Хукнаха навън като подплашени зайци. Бях ужасен.

— А ти какво направи?

Той въздъхна и призна:

— След секунда-две аз самият си тръгнах, нямаше смисъл повече да оставам там. Съвсем очевидно беше, че Деравенел е превзел борда с щурм, убеди ги в правата си и явно разполагаше с факти против Клиф, Девър и Бофилд. Боя се, че държи всички козове.

— О, колко са били глупави! — извика тя, приближи се до едно канапе и седна пред камината в къщата си на „Ъпър Гросвенър стрийт“.

Джон прекоси стаята, застана пред камината и се втренчи в Марго, която отвърна на погледа му, повдигайки извитите си черни вежди.

Той заговори:

— Може да сме загубили тази битка, но това е само една битка. Не сме загубили войната.

— Дано — изстреля тя и поизправи гръб. — Какво възнамеряваш да предприемеш?

— В този момент все още не зная. Смятам, че е хубаво да заминем за Париж, ти и аз, да си починем от цялата тази история и да прекараме един уикенд само двамата. Chez toi^[1].

Лицето й грейна.

— Виждам, че мисълта да останеш насаме с мен в апартамента ти в Париж те прави щастлива — каза Джон и в очите му блесна доволство. — А на мен от идеята главата ми се върти. Обаче трябва веднага след това да се заловим за работа, Марго. Деравенел скоро ще седи на моя стол, на мястото на управителния директор и аз с нищо не мога да му попреча. От друга страна Грант притежават огромно количество акции на компанията и според мен в борда трябва да присъства един Грант поне като говорител. Трябва да прегледам правилата на компанията и да проверя това-онова.

— Не можем да допуснем Едуард Деравенел да победи и…

— Той вече спечели, Марго, макар и само за момента, разбира се.

Тя кимна.

— Налага се да намериш начин да го… изместиш.

— Непременно ще го сторя — отговори Джон, пристъпи и седна до нея на канапето. — А какво ще правим с Хенри, докато сме в Париж? Знаеш, че не можем да го оставим сам.

— Разбирам. Напълно щастлив е в Аскот, а икономът знае как да се грижи за него. И ще бъде около него, следвайки нарежданията ми.

— Чувствам, че ми олекна — той стана. — Трябва да тръгвам, искам да се въоръжа с достатъчно факти, за да зная какво да говоря, когато настъпи часът.