Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (31)

31.

Всички лампи светеха, когато най-после Еймъс стигна в „Хадън хаус“, те бяха най-желаната гледка за очите му, радост за сърцето му. Повдигна месинговото чукало, удари по вратата няколко пъти и след секунди вратата се отвори.

За огромна изненада пред него изникна познатото и мило лице на сестрата на Уил Хаслинг, госпожа Вики Форт. Тя изглеждаше не по-малко изненадана.

— Велики Боже, това сте вие, господин Финистър! — ахна тя, после веднага добави: — Но влезте, заповядайте.

— Добър вечер, госпожо Форт — отвърна й той и прекрачи във вестибюла. — Не очаквах да ви видя тук, госпожо, особено пък вечер.

— Помагам на лейди Фенела два пъти седмично — обясни Вики, — а присъствието ми тук тази вечер е наистина необичайно, господин Финистър. Имаме спешен случай и лейди Фенела ме замоли да дойда и да помогна. Но моля ви, да не стоим в студеното преддверие. Елате в приемната, където гори камина — хвърли изпълнен със силно любопитство поглед към спящото момче и попита: — А кое е малкото човече?

— Намерих го на улицата, госпожо Форт — отговори Еймъс, докато двамата влизаха в широката приемна, където бяха наредени няколко големи канапета, множество удобни столове, както и една дълга маса, покрита с бяла покривка. — Криеше се в една талига — обясни Еймъс и набързо й разказа всичко, докато вървяха към камината.

От светлината на лампите и неочакваните топли гласове момченцето се размърда в ръцете на Еймъс, отведнъж се събуди и започна да се дърпа.

— Мирувай, детенце — промърмори Еймъс и остави момчето на пода.

То отново нестабилно се закрепи на крачетата си, после погледна към Еймъс, а по всичко личеше, че се бои.

— Студено ли ти е, синко?

Детето кимна.

— Ела, тогава. Дай да те настаним за малко пред камината. Ще ти донеса чашата мляко, която ти обещах.

Момченцето се вкопчи в ръката на Еймъс, докато вървяха към бумтящия огън.

— Седни тук, дечко.

Момчето се поколеба, застанало пред стола; Еймъс го вдигна и го настани удобно.

— Скоро ще ти стане по-топло — промълви той и забърза към Вики, която стоеше до дългата маса и го чакаше. — Може ли да му донесете нещо да пийне, госпожо Форт? Може вода, ако нямате мляко, при все че обещах на дребосъчето чаша мляко.

— Разбира се, че може да пийне мляко, но не смятате ли, че ще му се услади и чаша шоколад? Децата го обичат, освен това ще го стопли.

— О, каква прекрасна идея! Благодаря ви.

— Ще отида да помоля госпожа Барне да приготви кана шоколад за всички нас. Давате вид като че и на вас чаша шоколад ще ви дойде добре. Връщам се след минутка, господин Финистър.

Вики Форт изпълни обещанието си, веднага се върна и съобщи на Еймъс, че питието ще бъде готово след минути.

— Сега, моля ви, разкажете ми повече за момчето.

— Съобщих ви повечето, което зная, госпожо Форт. Каза ми, че го изритал мъжът, който убил майка му, но естествено, не знаем дали историята с убийството е истина. Обаче съм дълбоко убеден, че майка му наистина е мъртва. Спомена, че била погребана в „Потърс филд“.

— Съгласна съм с вас. Навярно е починала и детето бързо е станало нежелано. Сигурно са го напъдили на улицата, ако мъжът, с когото са живели, не е бил негов баща. Споменахте ми, че казало, че няма име.

— Точно така. Каза ми някакъв прякор, но не ми е възможно да го повторя пред дама като вас, госпожо Форт.

Вики му се усмихна.

— О, можете, господин Финистър, като нищо можете да го повторите. Ще се изненадате какво чувам тук. Може пък и да не ви е чудно. В края на краищата сте били полицай по тия места, така поне ми каза брат ми.

— Наистина бях, госпожо, и добре познавам района. Баща ми често ме водеше тук, когато бях момче — той въздъхна и като сниши глас, промълви: — Рече ми, че се казвал Дребен копелдак.

— Бедното дете — Вики поклати глава. — Въображението е безсилно пред начина, по който постъпват някои хора, как преднамерено тормозят невинните деца, причиняват им страшни злини — тя замълча и погледна към вратата на кухнята. — А, идва госпожа Барне с шоколада.

Госпожа Барне кимна и се усмихна, като видя Еймъс. Приближи се до дългата маса и остави подноса с каната и чашите върху нея, после забърза обратно по посока на кухнята, за да си върши работата. Като доброволка тази вечер отговаряше за храната.

— Благодаря ти, Ванеса — извика Вики подире й. Наля шоколад в трите чаши. Елате, вземете си една чаша, господин Финистър — покани го тя и отнесе втората на момчето, което се бе сгушило на големия фотьойл.

То вдигна глава, когато я видя, и на часа се сгуши в ъгъла на креслото. После, като я огледа както трябва, се поизправи и прикова поглед в нея.

— Здравей, момченце — обърна се към него Вики, докато му подаваше чашата. — Не се бой. Виж, донесла съм ти чаша топло какао: ароматно е и има вкус на шоколад. Зная, че ще ти хареса — докато говореше, то я слушаше с най-голямо внимание, а очите му не се откъсваха от лицето й.

Застанала пред фотьойла, Вики се наведе към него, отново подканвайки го да вземе чашата с какао. Ненадейно, с мълниеносно движение момчето протегна ръка, докосна косите й, после бързо се отдръпна.

Вики само му се усмихна и му подаде чашата. За първи път то пусна дрипавата торба, която стискаше, и я пое. Очите му още бяха ококорени, на малкото личице бе изписана изненада.

Тя също бе учудена; всъщност детето я бе слисало, когато протегна ръка към нея. За малко да се отдръпне, но успя да остане напълно неподвижна, когато пръстите му срещнаха косата й.

Забеляза, че то не си пие какаото; очите му не се откъсваха от лицето й; като че го бе хипнотизирала.

Вики тихо заговори:

— Пийни си. Много е хубаво. Самата аз ще си налея една чаша.

Момчето най-сетне кимна и я послуша.

Еймъс наблюдаваше Вики и детето, сега и той дойде при тях край камината, взел със себе си две чаши.

— Заповядайте, госпожо Форт — отрони той, докато й подаваше чашата. — Е, харесва ли ти, дечко. Много е хубаво.

Момченцето погледна Еймъс и кимна, после тихо измънка:

— Мама… като мама.

Намръщен, Еймъс се вгледа във Вики.

Тя промълви:

— Предполагам, че говори за майка си. Изговорът му е йоркширски. Позволявам си да предположа, че му напомням на майка му.

Еймъс повдигна вежди, после погледна хлапето, което сега си пиеше какаото и вече не им обръщаше внимание. Чуха се стъпки, Еймъс хвърли поглед през стаята и видя лейди Фенела и, за голяма негова изненада, главен инспектор Ледбетър от Скотланд Ярд.

Двамата влязоха в просторната стая и когато Марк Ледбетър съзря Еймъс, лицето му светна. Спря, протегна ръка и възкликна:

— Колко се радвам да ви видя, Финистър — видът му бе щастлив и широко се усмихваше.

— Добър вечер, началник — отвърна Еймъс, ръкувайки се с него, после бързо се извърна към Фенела Фейн. — Добър вечер, лейди Фенела.

— Еймъс, каква приятна изненада! Изминаха няколко седмици, откакто не сте се отбивали и се затъжих за вас. Онези дрехи се оказаха крайно необходими, както тогава ви казах. Беше много щедро от страна на вас и съпругата ви и се надявам, че сте получили благодарственото ми писмо.

— Пристигна, ваша светлост. Възхищаваме се от работата ви и се опитваме да помогнем, с каквото можем.

Фенела кимна, после бързо насочи погледа си към детето още с чаша в ръце.

— Кой е малкият ни гост? — попита тя с интерес.

Вики тихо отговори:

— Господин Финистър го е намерил на улицата, Фенела. Изглежда са го изхвърлили от дома му. Намерило е подслон в една талига.

— Талига! — извика Фенела със смаян поглед. Беше потресена. — Колко ужасно!

Вики кимна, после обясни:

— Навярно е по-добре господин Финистър да ти разкаже. Съгласен ли сте, господин Финистър?

— За мен е удоволствие, мадам — Еймъс заведе лейди Фенела и главния инспектор в един ъгъл на стаята и бързо им разказа за всичко, случило се тази вечер, от мига, в който беше влязъл в сляпата уличка с пайовете с месо до сега.

И двамата слушаха внимателно и най-после Еймъс завърши:

— Не знаех какво да правя с него, лейди Фенела, после се сетих за вас и за „Хадън хаус“. Може да остане тази вечер тук, нали? Бедното детенце изглежда изтощено, каталясало и умираше от глад. Беше страшно гладно и жадно и съвсем премръзнало.

— Разбира се, че може да остане тази вечер тук, Еймъс. Къде, ако не тук? Но мисля, че трябва да го отведем в кухните и да го изкъпем. Съгласен ли сте?

— О, да, наистина, лейди Фенела. С малко сапун и вода ще стане хубавец, по въпроса няма две мнения.

 

 

Отначало момченцето не искаше да напусне фотьойла, но по-късно Вики успя да го придума да стане. Сега пък не желаеше да се отдели от Еймъс, който накрая се принуди да последва двете жени към кухненските помещения. Детето, отново уплашено, се бе вкопчило в ръката му.

Ванеса Барне стоеше до голямата работна маса в кухнята, режеше месо и зеленчуци, които пускаше в тенджера с кипяща супа върху печката. Нослето на момченцето видимо потрепна, като минаха покрай голямата черна фурна, която също така и топлеше помещението. Позабави стъпки, като че искаше да спре и да се нахрани. Възрастните го забелязаха, размениха погледи, но не казаха нищо. Когато стигнаха до вратата на кухнята, Еймъс приклекна и заговори на детето:

— Слушай сега, хлапе, ще бъда тук, в кухнята с дамите, които готвят супата. Няма да си тръгна. Ще те чакам, обещавам. Заричам се в живота си, ако не, да пукна.

Момчето вдигна поглед към Еймъс и кимна.

— Дубре — промърмори то и се остави Вики да го поведе към помещението за миене на съдове.

То представляваше голяма стая и се използваше за пране на дрехи, за гладене и за баня на малтретираните и бедстващи жени, намерили убежище в „Хадън хаус“. Имаше каменен под и прозорец; високи долапи за спално бельо и продукти бяха наредени един до друг, а в единия ъгъл се мъдреше голям казан, в който перяха. Огънят в огнището под казана винаги пламтеше: тази вечер той бумтеше и хвърляше искри, както обикновено отопляваше помещението и поддържаше водата гореща.

Фенела хвърли поглед към казана и каза:

— Зная, че Ванеса наскоро го напълни, така че ще има достатъчно вода, да го изкъпем хубавичко.

Вики кимна и се приближи до противоположната стена, където на метална кука висеше малко поцинковано корито.

— Струва ми се, че ще бъде достатъчно голямо, какво ще кажеш?

— Да. Ще взема сапун и някакво дезинфектиращо средство, Вики. Трябва да обърнем доста внимание на косата му, заради обичайния проблем.

След няколко минути двете жени донесоха кана с гореща вода от казана и напълниха коритото, оставено на пода по средата на стаята.

— Ела — обърна се Вики към момчето. — Сега трябва да се изкъпеш.

Детето продължи да стои до вратата, на лицето му се изписаха бурни чувства.

Тя продължи с топла усмивка:

— Нека измием всичката мръсотия — тя отново се усмихна и махна с ръка на детето.

То стоеше като вкаменено, притиснало платнената торба до телцето си. Бе загубило дар-слово.

Най-после Вики заговори на Фенела.

— По-добре да започна да го разсъбличам — приближи се до момченцето и коленичи пред него. — Няма да ти сторим зло, детенце — успокои го тя с мил глас. — Само искаме да станеш чист.

То като че ли отново бе хипнотизирано от нея, втренчи се в очите й, а тя се възползва от моментното му разсейване и с бързо движение махна голямото, плоско таке от главата му, преди да понечи да я спре или да се възпротиви.

Момчето ахна, последвано от Вики и Фенела.

Кичури златисточервени къдрици, вързани на снопове красяха главицата му.

Детето затрепери и по-силно стисна торбата си. На очите му се появиха сълзи, търкулнаха се по покритите с мръсотия бузи, образувайки кални ручейчета. Двете жени размениха погледи, после първата тихо попита:

— Ти момиченце ли си?

Отначало детето не отговори, но след един дълъг миг кимна.

— Да — прошепна то, а гласът му едва се чуваше.

Двете жени за миг останаха изумени, после Фенела се приближи и коленичи до Вики.

— Имаш ли си име, момиченце? — попита тя, като го изучаваше с проницателния си поглед.

Детето поклати глава.

— Ще ни помогнеш ли? Ще ни позволиш ли да те съблечем, за да измием прекрасната ти огнена коса, както и да те изкъпем? Искаме да станеш чиста и хубава.

Детето кимна, остави торбата на пода и стъпи върху нея. След това заразвързва мръсния шал около врата си. Вики й помогна да съблече скъсаното палтенце, изпоцапаната риза под него и най-накрая свалиха старите ботуши. После събуха панталоните с известно затруднение, защото момиченцето искаше единият му крак постоянно да е стъпил върху торбата.

След като разсъблякоха детето, Вики я поведе към коритото по средата на стаята.

Фенела тихо се обърна към нея — не искаше да плаши момиченцето:

— Боя се, че трябва да ти взема торбата, но само докато се къпеш, иначе ще се измокри.

Детето отчаяно заклати глава и стисна торбата.

Фенела посочи голямата кука, където преди висеше коритото, и каза:

— Ще я закача на онази кука, където ще можеш да я виждаш. И ще си я получиш обратно, след като се изкъпеш.

— Не! — разплака се момиченцето. — Туй съ ми нещата.

То гледаше към Фенела и още веднъж Вики прояви бързината си. За част от секундата грабна торбата от ръцете на момиченцето. Детето изпищя. Вики я зауспокоява:

— Не плачи. Няма да ти взема нещата.

Прекоси стаята и закачи торбата на куката.

— Ето! Можеш да я виждаш през цялото време. Сега влизай в коритото, ако обичаш.

Резкият, твърде настойчив и нетърпящ възражение глас на Вики изглежда имаше желания ефект. Момиченцето влезе в коритото и седна, разплисквайки водата. Вики запретна ръкавите на блузата си, наведе се над него и започна да развързва парчетата мръсен канап. След минута водопад от тъмночервени къдри обрамчи лицето на момиченцето.

Вики взе една кърпа, натопи я във водата и започна да мие лицето на момиченцето, като сваляше мръсотията. После се зае с тялото му, като помоли детето да се изправи в коритото, за да я улесни. След като то стана, Вики я изкъпа цялата. Докато я миеше, забеляза стари синини по телцето му, но те като нищо можеше да са причинени от спане по ръбестите улици. Не изглеждаха сериозни. Детето беше слабичко, но не и мършаво и много по-дребно, отколкото изглеждаше облечено. Вики си даде сметка, че дрехите бяха прекалено големи за нея и бяха момчешки, а не момичешки.

След като отмиха мръсотията, Вики помоли детето отново да седне в коритото и то покорно изпълни каквото му наредиха. Погледна главата на детето и промълви:

— Ще ми е нужен дезинфектанта, моля те, Фенела.

Миг по-късно Фенела донесе шишето с химикала и голяма кана мек, течен сапун, после отиде да вземе гребен и кърпи.

— Моля те, сложи си ръцете на лицето — обърна се Вики към момиченцето и то я послуша — Вики обясни: — Ще ти измия косата и не искам да ти влезе сапун в очите.

След час пред тях стоеше красиво дете, облечено в бяла фланелена нощница. Косата му бе стегнато увита с кърпа и почти суха и Вики я разреса, като й се възхищаваше. Бе така прекрасно златисточервена и се спускаше на вълни и къдрици около нежното му личице. Другото необичайно у него бяха очите му. Бяха поразителни: тъмносини, почти като метличини.

 

 

Въпреки че Еймъс се изненада да срещне Марк Ледбетър в „Хадън хаус“, учудването му повече се дължеше на часа, отколкото на нещо друго. Обикновено по това време лейди Фенела си беше вече вкъщи, но както Вики спомена, тази вечер бяха останали поради спешния случай. Навярно по същата причина и Ледбетър бе там. Но не бе задължително.

Еймъс добре знаеше, че главният инспектор познава Фенела и леля й — старата мома, лейди Филомена Хауел. Майката на Ледбетър бе приятелка на лейди Филомена; преди години двете жени бяха влезли едновременно като дебютантки в обществото.

Открай време харесваше Марк Ледбетър, познаваше го от повече от седемнайсет години, всъщност, откакто инспекторът започна работа в Скотланд Ярд. На двайсет и две бе енергичен детектив, а Еймъс — патрулен полицай. Бяха се срещнали в Ийст Енд по повод странен случай на убийство и оттогава се разбираха добре.

Марк, който бе влязъл в кабинета на Фенела, се върна в приемната с две чаши. Бе висок, строен, приятен на вид човек, с тъмна чуплива коса и топли кафяви очи и на трийсет и девет години — атлетичен и в отлична форма. С прекрасния си ум и всеотдайност в работата, той бързо се бе изкачил в йерархията на Скотланд Ярд.

Еймъс го огледа, докато крачеше към камината, като отново се питаше защо човек с външността на Марк, образование в Кеймбридж, аристократични предци и богата майка би пожелал да стане полицай. Веднъж бе задал на Марк този въпрос и по-младият мъж бе отговорил, че иска да помогне на загубилите надежда. Навярно тази философия обясняваше интереса му към „Хадън хаус“ и издръжката, която отпускаше.

Марк се обърна към Еймъс с усмивка:

— Тъкмо откраднах от брендито на лейди Фенела, но съм убеден, че тя няма да се сърди — подаде едната чаша на Еймъс и се настани на другото кожено кресло, като добави: — Държи една бутилка в кабинета си… за медицински цели и спешни случаи. На мен ми е нужно тази вечер, а съм сигурен, че и на теб.

Еймъс кимна и пое едната чаша.

— Така е. Благодаря ви и наздраве, началник — Еймъс отпи от брендито и веднага почувства топлината му.

— Наздраве — промърмори Ледбетър и опита коняка, застина за миг, вгледан в чашата със замислено изражение.

След минута Еймъс прочисти гърлото си и попита тихо:

— Какъв беше спешният случай тази вечер? Ако не възразявате, че питам, началник. Явно е нещо сериозно, за да сте тук.

Марк погледна Еймъс и за момент стисна устни.

— Всъщност съм тук случайно. Бях на среща с лейди Фенела и Хю Кодрил, адвоката. Обсъждахме какви подобрения да направим в „Хадън хаус“, как да съберем допълнителни средства. Кодрил се бе озовал на поканата ми, просто за да помогне… е, подхвърли няколко добри идеи, да си кажа честно.

Марк замълча, пийна от чашата си и продължи:

— Все още бяхме в къщата й на „Кързън стрийт“, когато ни телефонира госпожа Барне, която готви. Както и да е, да продължа. Една местна жена била донесена от две други съседки. Жената била лошо насинена по лицето и изглежда била в безсъзнание. Дежурната сестра по това време Клара Фогарти била объркана и обезпокоена. Предположила, че жената има мозъчно сътресение и помолила госпожа Барне да се свърже с лейди Фенела. Дойдох с нея, защото се разтревожих.

— И къде е бедната жена сега? Тук ли? Или в болницата?

— О, в болницата, разбира се. Веднага извикахме линейка и тя незабавно я откара. Бях повече от убеден, че страда от сътресение. Тъкмо се готвехме да си тръгнем и да се отправим по къщите, когато ти се появи с малкото — Марк поклати глава, тъжна сянка премина през лицето му. — Щеше ми се да можехме да направим нещо за изоставените момчета, живеещи на улицата. Независимо от великолепната работа, която вършат доктор Барнардо и останалите, все още има много навън. Безброй са да ги преброиш.

— Зная това, сър. Едно време смятах, че малките бездомници, джебчиите и всички дребни крадци от малките улички най-сетне са изчезнали, че са се поправили. Но сега не съм сигурен. Все си мисля, че сега е толкова зле, колкото когато Чарлс Дикенс е писал за тях.

— Не е било чак толкова отдавна — рязко го прекъсна Марк и изражението му се промени. Хвърли поглед през стаята към кухненската врата с лице, показващо пълно смайване.

Еймъс проследи погледа му и очите му се уголемиха от изумление, когато съгледа лейди Фенела и госпожа Форт. Двете водеха в стаята едно малко момиченце. При това красиво дете със златисточервеникава коса. О, мили Боже. Момиченцето стискаше парцаливата торба. Не може да бъде — не е било момче, така ли?

Сякаш прочела мислите му, Вики заговори:

— Вижте какво изскочи изпод калта и мръсотията, господин Финистър. Това прекрасно момиченце, облечено с момчешки дрехи за прикритие. Както ми каза, майка й я е обличала така през повечето време. Мисля си, най-вероятно, за да я предпази.

Еймъс скочи на крака с широка до ушите усмивка, прекоси стаята и застана пред двете жени и детето. Протегна ръце, докосна вълшебната косица на детето и промълви:

— Ще ми кажеш ли как се казваш, мъничката ми?

— Мама… тя ми викаше розичка — отговори момиченцето, вперила в него блестящите си сини очи. Лицето й стана сериозно, а очите й се натъжиха.

— Наистина чудесно име — отвърна Еймъс, усмихна й се, после погледна към Вики и повдигна въпросително вежди.

Вики се наведе на височината на детето.

— Но това не е истинското ти име, нали?

— Не знам — гласът на детето се прекърши и то доби смутен вид.

Вики забеляза, че ръцете на момиченцето са обгърнали торбата и се зачуди какво ли има вътре. Навярно информация, която им бе нужна, нещо, което да обясни коя е. Как да й вземат торбата? Непосилна задача.

Фенела коленичи пред детето и бавно произнесе:

— Аз съм Фенела. А това — тя вдигна очи към госпожа Форт — е Вики. А господинът, който те намери, е Еймъс. Онзи там е Марк. А ти коя си? Кажи ми името си, та да можем да те наричаме с него.

Момиченцето поклати глава и после се обърна към Вики:

— Розичка… Мама рече.

Вики й се усмихна и коленичи на пода до Фенела, взря се в детето с топли и нежни очи.

— Добре, тогава, това ще бъде името ти. Ще те наричаме Роуз. Харесва ли ти?

Детето кимна. Бледа усмивка пробяга по лицето му и изчезна.

Вики посегна към торбата и прошепна на момиченцето:

— Нека да ти я прибера. Да я пазя на сигурно място.

— Не! Не! — извика момиченцето и стисна торбата още по-силно.

— Добре, не плачи — промълви Вики, — ела да идем да пийнем още какао.

 

 

Час по-късно, когато бяха сложили момиченцето да си легне, все още стиснало платнената торба, Фенела и Вики седнаха заедно с Марк и Еймъс да обсъдят положението.

— Не можем да пратим това красиво малко момиченце в сиропиталище — заяви Вики и тръсна глава. — Няма да го допусна. Прекалено хубава и уязвима е. Ще й се случи нещо лошо. Чувствам го със сърцето си.

Измина миг мълчание, после Фенела възкликна:

— Тя трябва да остане тук. Няма основателна причина да не може. Навярно можеш дискретно да поразпитате из района, Еймъс? Да откриеш дали някое момиченце не е изчезнало.

— Непременно, лейди Фенела, но силно се съмнявам някой да я потърси. Според мен каза истината, като заяви, че майка й е мъртва и са я изхвърлили на улицата. Само да разполагахме с някакво име… — Еймъс замлъкна и безпомощно сви рамене.

— Ех, да можеше — промърмори Марк и поклати глава. Склонен съм да се съглася с вас, Еймъс, относно майката. И категорично с госпожа Форт и лейди Фенела. Естествено, че трябва да остане в „Хадън хаус“, докато не решим кое за нея е най-добро. Всички ли сме съгласни?

Останалите трима отговориха положително.

Вики почувства, че я залива облекчение. Малкото момиченце, което сега наричаха Роуз, бе в безопасност. Засега.