Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (19)

19.

Едуард Деравенел знаеше, че винаги ще си спомня какво е чувствал в онази сутрин, докато се изкачваше по едното крило на голямото двойно стълбище в централното фоайе на кантората на „Деравенелс“, водещо нагоре към кабинетите.

Усещаше се различен, сякаш бе друг човек.

Изпълваше го гордост; бе щастлив; увереността му бе достигнала върхове. Когато хвърли поглед наоколо в огромната сграда, която в известен смисъл бе негова, си вдъхна спокойствие, знаеше, че тук ще прекара остатъка от живота си. Бе непоклатим в убедеността си, че ще победи, и то не само в една или две битки. Щеше да спечели войната. И ще управлява „Деравенелс“. Тя бе негова съдба.

Родителите му го бяха възпитали да помни кой е и откъде произхожда. Естествено бе израснал с нужната самоувереност. Гордееше се с произхода си и в него нямаше и капка снобизъм; бе в мир със себе си и с околните, независимо от потеклото им.

Когато миналата седмица започна да работи тук, се чувстваше нежелан и бе изцяло нащрек. Всеки му се виждаше подозрителен и продължаваше да бъде предпазлив с работещите тук, особено с приятелчетата на Хари Грант, но сега по-добре разбираше отделните групировки, благодарение на Алфредо Оливери, който му бе разказал толкова много.

Ясно осъзнаваше произхода си и правото си да оглави многовековната компания. Той бе законният наследник. Заради това нямаше да позволи потомци на узурпатори да я управляват некадърно, което вършеше Хенри Грант; и със сигурност щеше да изтика „заместниците“, роднините, заобиколили Грант, ведно със самия него.

Само Деравенел по рождение можеше да бъде директор или председател и освен Грант, той бе единственият, който имаше това право.

Закрачи по коридора към кабинета на баща си, който сега беше негов, и се замисли за дневника. Не му излизаше от ума от снощи, когато майка му го даде. Бе безценен: вътре имаше толкова много факти и подробни указания от баща му. Бележникът щеше да се превърне в негова библия, щеше да живее в съгласие с него. Всяка дума бе от значение и фактът, че го притежава, му предоставяше нужните доказателства.

Едва-що бе съблякъл палтото си и го бе закачил, когато Алфредо влетя като хала в кабинета, с ръце, пълни с книги и документи.

— Добро утро, господин Едуард — Алфредо му отправи жизнерадостна усмивка иззад бумагите.

— Добро утро, Оливери, чакайте, нека ви помогна с всичките тези неща. Какво са, все пак?

— Домашно, така да се каже. За вас, ако бъда точен.

— За мен? — Едуард го изгледа въпросително, докато поемаше някои от книгите и документите от горната част на купа. — Сериозно ли говорите?

— Напълно — Оливери разтовари всичко, което носеше на бюрото, както стори и Едуард, като хвърляше междувременно поглед на надписите.

— А-ха! Книги по минодобив виждам! И винарство. И за отглеждане на египетски памук. Искаш да ги проуча, за да зная по нещо за различните стоки, с които търгуваме? Така ли?

— Да. Похвалихте ми се, че имате добра памет. Вярно ли е?

— Безусловно. Не бих ви лъгал. Но защо питате?

— Защото не е достатъчно само да четете, налага се да наизустите част от материалите, а те не са малко. Когато станете председател на компанията, ще отговаряте за всичко и затова сте длъжен да знаете определени факти, за да можете да контролирате управителите на различните отдели. Ще бъдете шефът, ще сте най-важният. Трябва да съм сигурен, че сте отлично подготвен.

Едуард знаеше, че Оливери е напълно сериозен, че вярва във всяка дума, която изрича и се трогна, че си е дал всичкия този труд.

— Благодаря ви за усилията, че сте ми донесли всички тези книги и материали. Наистина, Оливери, много находчиво от ваша страна и съм ви признателен.

Едуард седна зад бюрото, а Алфредо придърпа един стол.

— Да започваме ли? Бих искал първо да обърнем внимание на отдела по минодобив, защото работя точно в тази област, а онзи ден ми доверихте, че се интересувате от диаманти, изкопаването им и…

— Изслушайте ме за момент — прекъсна го Едуард. — Имам да ви съобщя нещо изключително важно. Майка ми е намерила бележника.

Очите на Алфредо бяха пълни с изненада, когато се втренчи в Едуард, и за миг остана безмълвен.

— Ето го — продължи Едуард и извади дневника от джоба си, след което му го подаде. — Вижте, можете ли да разгадаете нещо.

 

 

Останал сам в кабинета си, Алфредо заразгръща бележника, съсредоточаваше се върху всяка страница, опитваше се да вникне в цифрите и да ги дешифрира. Но те си оставаха истинска енигма за него. Не можеше да проумее за какво говореше Ричард Деравенел, нито можеше да прави догадки кого точно шефът му наричаше компадре. Със сигурност господин Ричард никога не би се обърнал така към него, нито пък му бе споменавал за каквито и да е числа.

Върна мислите си към последния път, когато се видяха в Карара точно преди да убият господин Ричард. По-възрастният мъж горчиво се оплака от Грант, довери му се изцяло и сподели, че е обезпокоен от главоломно нарастващите проблеми на компанията и от колегите на Грант, както и тревогите си относно мраморната кариера в Карара. Но само толкова. Алфредо бе съобщил на господин Едуард всичко, което знаеше, при все че младият Деравенел като че очакваше повече. Но друго нямаше.

След цял час, посветен в проучване на бележника, с нарастващо разочарование Алфредо се изправи, пъхна го в единия си джоб и се върна в кабинета на Едуард в другия край на коридора.

След като почука и влезе, Алфредо възкликна:

— Съжалявам, в недоумение съм не по-малко от вас. Да не кажа, че съм ужасно ядосан. Бележникът е напълно неразбираем.

Едуард стоеше пред огромната карта на света, закачена на стената зад грамадното писалище в стил крал Джордж. Обърна се, като чу гласа на Алфредо. На лицето му бе застинало особено изражение и той бавно заговори:

— Елате, вижте това.

Италианецът погледна Едуард и попита:

— Но какво има? Какво е станало? Изразът ви е така странен.

— Просто се приближете. Моля ви.

Алфредо изпълни молбата му, изправи се до Едуард пред картата и застана, без да разбира нищо.

Едуард навлажни с език средния си пръст и докосна малка цифричка върху картата. Мастилото се разтвори и потече.

— Погледнете по-внимателно, вижте как мастилото тече. Това е защото числата са написани върху тази карта, а не са отпечатани. Отбелязани са от баща ми, в това съм сигурен. Погледнете, ето го номер две, намира се в северната част на Индия точно между Делхи и Пенджаб. Виждате ли го?

— О, да, наистина.

— Сега, погледнете тук, в Южна Африка, в тази част на картата. Ще откриете номер единайсет. Плъзнете очи по Южна Америка, написан ли е там номер трийсет и девет? — Едуард отстъпи леко назад и погледна въпросително Оливери: — Та, кажете ми кое е общото между тези три числа?

Очевидно Алфредо също се запали.

— Цифрите са написани в страни, където „Деравенелс“ притежават рудници — диамантени мини в Индия, находища за злато в Южна Африка и за смарагди в Южна Америка.

— Правилно! — усмихна му се Едуард.

— Мили Боже, как открихте цифрите? — обърнал отново поглед към картата, Алфредо добави: — Те едвам се виждат, нужна е лупа, за да се намерят.

Като посочи разтворените книги на бюрото си, Едуард бързо обясни:

— Четях за диамантените рудници в Индия и по-точно за тези в Голконда, знаех, че нашите са някъде наблизо в този район и станах, за да разгледам картата. Съвсем ненадейно забелязах цифрата почти случайно точно на юг от Пенджаб и осъзнах, че не е отпечатано на картата, а е написана на ръка. Очите ми обходиха цялата карта, бях заинтригуван и продължих да откривам и други цифри — замълча и поклати глава. — Тогава ми дойде на ум! Страните са номерирани с така често повтарящите се числа от бележника на баща ми.

Оливери кимаше бавно с глава, по лицето му се разля разбиране.

— Чуйте, баща ви номерира всяка страна и после използва числото в бележника си, вместо името й. Било е шифровъчна система. Според мен поради някакви причини не е искал никой да знае за кои държави говори. Всеки, който разтвори дневника му би останал в неведение, но не и ако бе написал имената на държавите.

— Но защо не е желаел никой да разбере кои страни е имал предвид?

— Мисля, че се е натъкнал на нещо. В Карара ми спомена, че се тревожи за тамошната кариера, която е на изчерпване, но е така и с много други. Запитах го и в тях ли изкопаемите свършват, той отговори отрицателно, трудностите били от друг характер. Но не се разпростря повече.

Алфредо извади бележника от джоба си и го подаде на Нед, после се отдалечи и седна на един стол.

— По-добре да стои у вас. Ще се чувствам ужасно, ако го загубя.

Едуард се настани до него и сподели:

— Смятам, че зная кого е наричал компадре. Чичо ми, Рик Уоткинс.

Алфредо се намръщи.

— Защо Рик?

— Защото са били най-близки приятели, истински компадрес и са били заедно от много години. Рик беше брат на майка ми, близък роднина, и очевидно човек, на когото безусловно се е доверявал. Има и друго: Рик Уоткинс навярно е най-големият магнат в тази страна, фактически няма по-могъщ от него. Ето защо баща ми е разчитал на преценките му, на всеки съвет, който му е давал. Изведнъж го осъзнах, докато се взирах в картата. Сетих се за Рик и знам, че съм прав.

— Съгласен съм. Кой би го съветвал по-добре от Рик Уоткинс? Като изключим сина му.

— Вярно е. Обаче съм сигурен, че татко беше по-близък с бащата на Невил.

Облегнат на стола си, вторачил се в пространството пред себе си, Едуард изглеждаше унесен, понесъл се в някакъв друг свят, достъпен само за него. После рязко изправи гръб и настойчиво погледна Алфредо. Снишавайки глас, заговори:

— Ето защо бяха убити Рик и Томас. Погубили са ги с цел. Не просто защото случайно са били заедно в Карара. Поддръжниците на Грант са се страхували от Рик Уоткинс, от могъществото му, богатството му, находчивостта му като бизнесмен. Знаели са, че ако Рик Уоткинс открие нещо, ще го използва против тях, ще подкрепи баща ми в претенциите му да оглави „Деравенелс“. Убили са брат ми, защото е Деравенел, претендент за най-високия пост, ако с мен се случи нещо.

Блед по природа, Алфредо като че пребледня още повече. Мълча известно време, седеше и обмисляше току-що казаното от Едуард Деравенел. Най-после, след няколко минути промълви:

— Не мога да споря с вас, господин Едуард. Мисля, че сте прав. И…

Вратата на кабинета рязко се отвори и бясно се залюля на пантите си.

— Ето къде сте били — прокънтя остър женски глас и щом собственицата му прекрачи прага, Едуард на часа разбра, че това е Марго Грант.

Бе я срещал няколко пъти, но прекалено отдавна, когато тя бе далеч по-млада, и бе забравил колко е красива. Кожата й бе лишена от всякаква руменина, абсолютно бяла и без никакви бръчки, косата й бе черна, гъста и лъскава и сресана нагоре по най-последна мода. Големи, сияйни черни очи гледаха изпод идеално оформени черни, извити вежди. Несравнимата й, драматична красота съответстваше на стройната й, гъвкава фигура, а дрехите й бяха модни, скъпи и елегантни.

След като влезе в стаята, тя затвори вратата зад себе си и бегло погледна Едуард, после гневно насочи вниманието си към Алфредо.

— Точно вас търся! — извика тя на безупречен английски, макар и с лек акцент. — Как смеете да провеждате срещите за кариерите в Карара без моето присъствие!

Алфредо пое дълбоко дъх, в явен опит да укроти гнева си.

— Въпросът е спешен, а миналата седмица ви нямаше, госпожо Грант. Поради неговата неотложност проведох срещите с Обри Мастърс и другите служители, имащи общо с миннодобивния отдел. Но всичко това ви е известно. Няма нищо нередно в постъпката ми и вие го знаете.

— В момента представлявам съпруга си. Аз управлявам тази компания и няма да търпя неподчинение.

— Такова няма — изстреля в отговор Алфредо. — И не мога да допусна да намеквате за съществуването му.

— Не разрешавам да ми говорите с този тон…

— Почакайте за минута — прекъсна я Едуард с нетърпящ възражение глас. — Нека ви изтъкна нещо, мадам. Не вие управлявате компанията!

— Точно така е — сопна се тя. — И преди всичко какво търсите вие тук? Нямате право да сте тук, нито да заемате кабинета. Прибирайте си нещата и се махайте.

— О, имам право, и още как. По-добре прочетете правилата на компанията, госпожо Грант. Скоро ще откриете, че притежавам пълно право да се намирам в „Деравенелс“, да се разполагам в кабинета на баща си, да бъда директор в компанията и да работя тук. Поради една много проста и неоспорима причина. Името ми е Деравенел. Вашето по рождение не е Деравенел и затова не можете да ръководите фирмата, всъщност дори нямате право изобщо да сте тук. Понеже сред правилата на компанията ще намерите клауза, която гласи, че само жена, родена Деравенел, може да работи в компанията и да заема директорски пост. Другите дами имат право да работят като секретарки и администраторки, но не и да заемат висши длъжности.

— Ah, c’est pas possible!^[1] — извика тя, преминала на родния си френски.

— Напротив, възможно е! — отвърна Едуард и многозначителна усмивка заигра на устните му. Пристъпи напред, изведнъж се озова пред нея и я изгледа отвисоко.

Вдигайки поглед към него, Марго Грант забеляза красотата на този мъж, долови непреодолимото сексуално излъчване, което буквално бликаше от него, и направи крачка назад, докато го гледаше свирепо. Но замълча като никога, обезсилена от него, победена от обаятелната му личност. Той я бе омаял.

Едуард продължи:

— Аз няма да си изляза и не смейте да го споменавате друг път. Вашето място не е тук, а не моето, мадам.

Загубила ума и дума, за първи път почувствала се унижена, Марго Грант се обърна и напусна кабинета, без да отвърне нищо.

Веднага щом вратата се затвори след нея, Алфредо се усмихна на Едуард и се възхити:

— Наредихте й да се маха!

— Тя е една от най-красивите жени, които някога съм виждал — отвърна Едуард с почуда.

— Но е истинска кучка и е зла — каза Алфредо с тих, едва доловим глас. — Не го забравяйте. Никога.

 

 

Невил Уоткинс се срещна с Едуард и Оливери за обяд в „Рулс“. Прекрасният стар ресторант, разположен току до „Странд“, му бе любимият и след настоятелното телефонно обаждане на Едуард поръча маса за един часа, която незабавно бе резервирана.

Тримата седнаха на най-добрата маса в заведението и проучваха менюто, докато чакаха да пристигне Еймъс Финистър.

Бяха си избрали ястия и почваха с аперитивите, когато детективът влетя.

— Простете, че закъснях — извини се той, — но ме задържаха „оперативните ми работници“ — след като седна срещу Невил, добави с лека, доволна усмивка: — Задействах нещата, сър. По отношение на онези документи.

Невил топло се усмихна, изпитваше към Еймъс Финистър все по-дълбоко уважение.

— Не съм се съмнявал в теб. Зная колко си всеотдаен и способен. Е, хвърли поглед на менюто и да си поръчаме обяд. Междувременно ще изпиеш ли с нас чаша шери?

— Любезно благодаря, господин Уоткинс, но ще откажа, ако не възразявате. Днес съм претрупан с работа. По-добре да остана трезвен.

Невил кимна със смях.

— Както желаеш, Еймъс, при все че не мисля, че едно питие ще ти навреди.

Детективът отново отклони поканата, взе менюто и го зачете. Няколко минути по-късно четиримата мъже поръчаха и след като се наклониха един към друг, така че главите им се приближиха, Невил заговори:

— Щом вече всички сме тук, казвай, Нед, момчето ми. Каква е важната ти новина, освен че разполагаш с бележниците, за което вече ме извести.

С нисък глас Едуард съобщи на Невил и Еймъс, че е открил смисъла на цифрите върху картата и какво смята, че означават. Също им довери, че според него с компадре Ричард Деравенел се е обръщал към бащата на Невил, Рик.

— Да ти призная истината, момчето ми, и на мен ми хрумна същото. Кому твоят баща би имал такова безусловно доверие, ако не на моя? Е, нека те попитам нещо относно откриването на числата на картата и тяхното значение. Защо баща ти е изброил точно тези мини в бележника си? Със сигурност не само защото са рудници. Има и друга причина.

— Мисля, че е имало нещо нередно при тях — обади се Алфредо. — Но какво е, не мога да отгатна. Но нещо не е както трябва, убеден съм. Господин Ричард бе разтревожен, когато пристигна в Карара и както и преди ви споменах, причината той да дойде в Италия вместо Обри Мастърс бе, понеже искаше да стигне до дъното на проблема там — намаляването на мрамора в кариерите, които притежаваме. Колкото до мините в другите страни, навярно и при тях е съществувал същия проблем.

— Съмнявам се — отговори Невил. — Според мен чичо вероятно щеше да каже на баща ми, а той щеше да го сподели с мен. Има нещо друго.

— Но какво? — загрижено попита Едуард. — Какво може да бъде?

— Не зная — поклати глава Невил. — Вие с Оливери трябва да държите очите и ушите си отворени. Не бива да изпускате нищо.

— Разбирам — отвърна Едуард и после се разсмя. — Тази сутрин в кабинета ми връхлетя Марго Грант.

— Беше фантастично, той просто я изгони — гордо оповести Алфредо.

— Тъй ли? — Невил повдигна вежди и светлосините му очи заблестяха.

— Посъветвах я да отиде да прочете правилата на компанията. И че скоро ще открие, че дори не й е разрешено да припарва до „Деравенелс“. Е, преувеличавам. Но тя като че се смути. Излезе си, без да обели и дума.

— Но се боя, че не я виждаме за последен път — промърмори Невил.

 

 

Късно следобед Едуард отиде да навести Лили Овъртън. Липсваше му и знаеше, че се налага бързо да се реваншира за това, че я пренебрегваше през изминалата седмица.

Икономката, госпожа Дейн, отвори вратата пред Едуард и веднага лицето й светна.

— О, господин Деравенел, добър ден, сър. Радвам се да ви видя.

— Добър ден, госпожо Дейн — учтиво отвърна той и топло й се усмихна.

Светкавичната й реакция към неоспоримия му чар бе да отвори широко вратата.

— Моля, заповядайте, господин Деравенел. Ще уведомя госпожа Овъртън, че сте тук — след като затвори вратата и превъртя ключа, госпожа Дейн продължи: — Днес не се чувстваше много добре. Моля, влезте във всекидневната.

— Болна ли е? — попита Едуард със загрижен тон, докато вървеше след икономката, после влезе във всекидневната с изглед към покритата със скреж градина. — Надявам се, че не е нищо сериозно.

— О, не, сър, според мен някакво леко неразположение — госпожа Дейн му хвърли лека усмивка, после забърза навън, добавяйки: — Моля да ме извините за момент, сър.

Едуард се заразхожда из стаята, чувстваше се леко напрегнат, притеснен, докато се питаше какво може да не е наред с любимата му Лили. Докато мислеше за нея, за женствеността й, чара и топлотата й, вниманието, с което го обгръщаше повече от година, ненадейно осъзна нещо изключително важно. Красотата на Лили бе нежна, истинска, ангелска; хубостта на Марго Гранд бе драматична, но студена, груба. Тя бе корава жена, изпълнена с амбиции, стремяща се да забогатее по безскрупулен начин.

— Госпожа Овъртън би желала да отидете при нея в салона на горния етаж — обади се госпожа Дейн от прага, като прекъсна върволицата му от мисли.

— Благодаря — отговори той и забърза навън. Преди да се качи по стълбите, се обърна към икономката: — Сам ще отида горе, благодаря ви, госпожо Дейн.

Тя кимна и изчезна по посока на кухнята. Като се сети, че все още е облечен с палтото си, което разтревожената икономка бе забравила да вземе, го съблече и остави върху един стол наблизо.

Бе наполовина изкачил стълбите, когато едно видение в развяващ се бял шифон се появи в горната им част.

— Едуард, скъпи! — възкликна Лили. — Чудесно е, че те виждам тук.

Когато стигна горе, той я взе в обятията си, зацелува я по бузата, врата, косата.

— Липсваше ми толкова много, скъпа моя — тихо каза той, после я отдръпна от себе си и загрижено я погледна в лицето. — Какво ти е? Госпожа Дейн ми съобщи, че не си добре.

Лили нежно докосна страната му.

— Дребна работа. Почувствах се малко уморена, Нед, леко отпаднала — тя се засмя. — Навярно остарявам.

— Стара. Ти? Никога — като я прегърна с едната си ръка, Едуард я поведе към салона. Той бе уютен, както винаги, в камината гореше огън, газените лампи бяха запалени и хвърляха розово сияние в удобната стая, а вази със свежи цветя й придаваха пролетна атмосфера.

— Трябва да ти се извиня, Лили — заговори Едуард и седна на канапето. — Длъжен бях да ти се обадя миналата седмица, но бях нагазил в дълбоки води, тъй да се каже.

— Няма нищо — промълви Лили. — Питах се какво става с теб и този уикенд Вики ми обясни колко си зает в работата си — дари го с прелестна усмивка, а на лицето й грейнаха две трапчинки и завърши: — Прощавам ти.

— Ей Богу, надявам се, че е така. Защото не мога без теб, Лил, наистина не мога. Караш ме да се чувствам по-щастлив, безгрижен и спокоен, когато съм с теб — той замълча и я изгледа от глава до пети. — Караш ме да усещам и друго, изкусителко — добави многозначително той, бляскавите му сапфирени очи станаха още по-съблазнителни.

Лили замълча за момент. Загърна украсения с дантели пеньоар около тялото си и приглади с длан косата си.

— Извинявай, че не съм прилично облечена. Бях си легнала, когато ти дойде.

— Защо пак не се върнем в леглото, любов моя? На кое по-хубаво място можем да бъдем — докато говореше, той се изправи, прекоси стаята и се наведе към нея. Обърна лицето й към своето и леко я целуна по устните. — Хайде да си легнеш, Лили. Този път с мен. Нека те любя, скъпа, нека ти доставя наслада, няма да вършим нищо… прекалено възбуждащо, щом не се чувстваш добре. Всъщност няма да ти се наложи да правиш каквото и да било. Аз ще те обградя с любовта си.

— О, Нед, няма друг като теб — въздъхна тихо тя, усмихна му се и всичките й тревоги отлетяха.

— Надявам се да няма… поне не и в сърцето ти. Хайде, сладка моя — внимателно я изправи на крака и я поведе навън от стаята, прекосиха площадката на стълбите и се насочиха към спалнята й. След секунди той я положи на леглото и започна нежно да я целува. Рязко спря, върна се до вратата и я заключи, после свали сакото и жилетката си, хвърли ги на един стол, развърза вратовръзката си и отново пристъпи към леглото, усмихнат. Започна да разкопчава ризата си, като не отделяше поглед от нея. След като се разкопча, протегна ръка към Лили, изправи я на крака и я притегли до себе си. — Не можеш да разбереш колко много ми липсваше през последната седмица — промълви той и развърза бялата копринена панделка до врата й. Плъзна пеньоара надолу, за да разкрие гладките й, сметаново бели рамене и продължи: — Сигурен съм, че и аз ти липсвах, нали?

Очите им се срещнаха. Смарагдов лъч прониза синия лазур и стана с него едно. Нито един от двамата не отклони поглед. Най-после той се надвеси над нея, целуна я и плъзна език по устните й, така топли, така меки. Вкусът й го възбуждаше. Посегна към нощницата й, леко я подръпна и тя се свлече в краката й; съблече ризата си и притисна Лили до себе си, обгръщайки я с ръце.

— Спомни си какво казах, нищо прекалено възбуждащо — прошепна той, като докосваше с дъха си водопада от руси коси.

— Но аз искам да бъде вълнуващо — прошепна в отговор тя и започна да разкопчава панталоните му с непохватни пръсти.

— Аз ще го направя — промълви той и тя се отпусна на леглото и легна на една страна, докато го наблюдаваше как се разсъблича. Когато се приближи до нея, тя се смая. Как можа да се възбуди толкова бързо? Леко потрепери. Изглеждаше толкова надарен, така мъжествен.

Едно от нещата, които Лили харесваше у Нед бе, че не се нахвърля върху нея, не я обладава с грубост или гледа да задоволи само своето желание. Винаги бе внимателен, нежен и любящ, даряваше я с наслада, преди той да усети доволство. И този следобед не бе по-различно: галеше я, докосваше я, целуваше гърдите й, накара деликатните й зърна да се втвърдят. Ръцете му нежно се плъзнаха по тялото й, докосваха врата й, косата й, корема й, пропълзяха между бедрата й, стигнаха до най-интимните й части, накараха я да стене от удоволствие, докато не започна да вика името му. Когато проникна в нея, той пъхна ръце зад гърба й и я повдигна към себе си и движенията им станаха ритмични: както винаги бяха в синхрон един с друг, като че бяха едно. После сякаш литнаха заедно, издигани от радостта един от друг и достигнаха екстаз. По-късно, вече изтощен, когато се отпусна до нея и въздишайки погали лицето й, тихо промълви с нисък, сериозен глас.

— Само ти, Лили, само ти.

 

 

Беше късно, почти осем часа, когато Еймъс пристигна на Уайтчапъл. Докато излизаше от файтона, нареди на кочияша:

— Изчакай ме. Ще се бавя около час, не по-дълго.

Мъжът докосна кепето си.

— Тук ще бъда госине.

Еймъс се отдалечи от файтона и си мислеше колко красива е нощта. Небе като черно кадифе, обсипано с множество сребърни звезди. Шеметна, но прекалено студена. Никакъв вятър. Да, чудесна нощ. Застина за момент и зарея поглед към Темза. Открай време обичаше тази дълга, бавно движеща се река; когато беше малък, баща му го водеше тук в Ийст Енд, разхождаше го по доковете, разказваше му завладяващи, вълшебни приказки — разкази за кораби с високи мачти, акостиращи или отплаващи към всички точки на света, натоварени с чай от Цейлон, злато от Африка, диаманти от Индия, сапфири от Бирма, подправки от Западна Индия, коприна от Китай — екзотични стоки, транспортирани и продавани… Как всичко му се виждаше пълно с приключения тогава. И все още бе така, при все че знаеше истината.

Уайтчапъл. Разнолика смесица от целия свят. Познаваше така добре това място, не само от идванията си тук като дете, за да гледа големите кораби и да яде заедно с баща си миди и морски охлюви от кесия, но и от дните си в полицията, когато патрулираше тук всяка нощ. Край доковете срещаше и приятели, и врагове. Все пак мястото бе колоритно, жизнерадостно, независимо от преобладаващата мизерия, падението, порока и престъпността. Тук имаше много приятели, някои бяха амбулантни търговци със своите кукли на крале и кралици, говореха на цветисто наречие и се хвалеха, че са родени под звуците на камбаните на „Мери Боу“^[2]. Добри хора. Уайтчапъл не бе лошо място. Далеч по-неприветливи местенца имаше по този грешен свят.

Вдиша дълбоко през носа. Какъв прекрасен аромат се носеше около него из нощния въздух. Отново вдъхна и уханието мигом го пренесе в миналото. Мисли за баща му наново нахлуха в главата му. Неговият татко, толкова добър човек. Убит прекалено рано и толкова млад, докато изпълнява дълга си. Навремето беше стражар, навярно затова и Еймъс стана полицай. Заради баща си, за да почете паметта му.

Еймъс спря. Подуши отново. Реши да си купи баница с месо. Устата му така се бе напълнила със слюнки, че не можеше да устои.

След секунди видя продавача с количката и ускори крачка. Когато спря, амбулантният търговец докосна с уважение кепето си.

— Добър вечер, госине. Корнуолска ли искате, или с месо?

— Месна баница. С повечко сос, моля.

— Жена ми най я бива из целия Уайтчапъл, думата ми е, че е най-сръчната готвачка — продавачът взе чифт клещи, хвана с тях парче баница и го показа на Еймъс. — Виждате ли хрупкавата коричка? Чудно кафява, госдине — докато говореше, той постави баницата в малка бяла книжна кесия, гребна с черпак от соса и ливна малко върху баницата.

— Колко струва? — попита Еймъс, нетърпелив да отхапе.

— Два пенса, госине.

Еймъс плати, взе торбичката с баницата, пожела лека нощ и се отдалечи; усещаше аромата на баницата с наслада, докато чакаше да изстине. Секунди по-късно Еймъс се приближи и седна на един дувар под улична газена лампа и бавно задъвка баницата с месо, вкусваше всяка хапка с удоволствие, каквото отдавна не бе изпитвал.

Баницата бе късната му вечеря, и то каква. Много по-вкусна от филията хляб със сирене или неизменното студено агнешко върху кръгла кифла, които Лидия вечно му предлагаше, въздъхна, притеснен от критичните мисли за съпругата си. Тя никак не бе добре. Бедната Лидия. Най-силно я мъчеше мигрената, а понякога и ревматизмът. Изтъкана от страдания и болежки. Все нещастна, ден след ден — и нито една щастлива мисъл. Горката Лидия.

Еймъс набързо унищожи баницата и сега, докато се движеше към Лаймхаус, реши, че му трябва едно питие. Вероятно една бира, да подплати баницата. Защо пък не?

„Черният лебед“ бе наблизо, местните го наричаха „Калната патица“. Щом се показа пред погледа му, Еймъс забърза крачки и миг по-късно влизаше през двойните врати.

На бара поиска пинта^[3] пенеста ароматна бира и изля веднага една част от пяната. Хубава бира. Може да си вземе и още една.

Кръчмарят се върна и се вторачи в него сред мъждивата светлина.

— Ено вре’е бяхте стражар тъдява, а?

— Точно така — усмихна му се Еймъс. — Пенсионирах се. Финистър ми е името.

Барманът се засмя.

— Сега си спомням. Викаха ви Страшния Финистър.

Еймъс се присъедини към смеха му, изпи си бирата, остави парите на тезгяха, пожела му лека нощ и бързо излезе. Пое към китайския квартал в Лаймхаус, част на града, пълна с малки магазинчета, където се продаваха какви ли не стоки — от коприни, дрехи и бижута до лекарства и билки; перални, ресторанти и дори пушални на опиум изпъстряха улиците. Еймъс обичаше китайските гозби, но до този момент бе забравил за тях. В младостта му непреодолимо го привличаше уханния дъх на пайовете и не можеше да им устои. Твърде късно бе, за да се наслаждава на китайската храна. Друга вечер.

Не след дълго Еймъс стигна до целта си. Господин Фу Йън Йен притежаваше малък магазин, скътан в дъното на улицата, на прозореца светеше лампа и Еймъс забърза към вратата. След като почука няколко пъти на вратата и извика: „Еймъс Финистър е“, тя най-сетне се отвори.

Фу Йън Йен бе облечен с дълга, черна памучна роба с малка изправена якичка; имаше дълга, тънка плитка, а кръгла шапка с плитко дъно се мъдреше върху посивялата му глава.

Усмихна се, като видя Еймъс, и заговори с подобен на шепот глас:

— Влезте вътре. Нощ студена.

Магазинът бе слабо осветен и във въздуха се носеше силно ухание на подправки, билки и корени. Към тях бе примесен ароматът на камфор и благовонни масла. Миризмата не бе неприятна и Еймъс нямаше нищо против да идва в магазина.

— Как съпруга? — попита с усмивка китаецът.

— Отново страда от мигрена, господин Фу. Нужни са й няколко от прахчетата ви за глава.

Китайският билкар кимна, мушна се зад тезгяха и заизважда бели прахчета от разни буркани. Най-накрая, след като ги смеси, изсипа сместа в малко пакетче, запечата го и го подаде на Еймъс.

— Трябва ми и мехлема за болките й в ръцете и краката.

— А, да. Разбира. Мой балсам — и него извади бързо, вече готов в малко стъклено бурканче.

След като се облегна на тезгяха и настойчиво погледна господин Фу, Еймъс му подаде едно листче.

— Случайно да ви се намира от това?

Билкарят го прочете и кимна.

— Колко вас нужно?

— Колкото прецените.

— За добър, дълъг сън, да?

Еймъс кимна.

— Чакайте минута — китаецът изчезна през една врата и мина известно време, преди да се върне. Постави на тезгяха малко пакетче, увито с морава хартия.

— Благодаря — каза Еймъс. — Колко ви дължа?

Усмихнат, Фу Йън Йен му написа сметката.

Еймъс я прочете, прочете я още веднъж, извади пари и плати, без да се пазари.

След като прибра разните пакетчета в джобовете на палтото си, Еймъс кимна.

— Лека нощ, господин Фу. И ви благодаря.

— Пак идва.

— Непременно — отговори Еймъс, но като излизаше от магазина, се запита дали някога ще го стори.