Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (58)

58.

— Четете, чи да ’знайте! Четете, чи да ’знайте! — викаше вестникарчето, колкото му глас държи. „Титаник“ потъна! Стотици удавени!

Еймъс Финистър, както бързаше надолу по „Странд“, на часа спря и се вторачи в големия бял плакат, който момчето държеше, още топъл изпод печатната преса.

„КОРАБОКРУШЕНИЕТО НА ТИТАНИК“ — четеше той, а под него: „СТОТИЦИ ЗАГУБИХА ЖИВОТА СИ“ — и после с по-дребен шрифт името на вестника: „Ивнинг Нюз“.

Като се завтече към вестникарчето, Еймъс пъхна ръка в джоба си, извади няколко монети и ги подаде на момчето, почти грабвайки от ръцете му вестника.

— Лоши новини, началство — обади се малкият. — Нещо ужасно съ’й случило.

След като кимна и се придвижи до стената на някаква сграда, Еймъс отново хвърли поглед на заглавието, после разлисти вестника и започна да чете първата страница.

Написаното го смрази. Огромният океански лайнер, наричан непотопимият „Титаник“, бе отишъл на дъното.

Не е за вярване, помисли си той и продължи да чете, поглъщайки думите с очи:

„Наблюдателният пост забелязал айсберга около единайсет и четирийсет в неделя вечерта на четиринайсети април. После гигантската ледена планина ударила «Титаник» и разцепила борда му под ватерлинията. В единайсет и петдесет, само десет минути по-късно, водата нахлула вътре и се покачила над четири метра в предната част на плавателния съд.

В дванайсет в полунощ докладвали на капитана, че корабът ще се задържи на повърхността само още няколко часа. Той наредил на радистите да изпратят призиви за помощ, заповядал да приготвят спасителните лодки и пътниците и екипажът да чакат в готовност на палубата. В спасителните лодки имало място само за половината от всичките две хиляди двеста двайсет и седем души на борда.“

— Исусе Христе! Господи мили! — мълвеше Еймъс, потресен. Продължи да чете и научи, че „Карпатия“, която се намирала на осемдесет километра югоизточно от „Титаник“, прихванала сигнала за бедствие и с пълна пара заплавала да помогне. Спуснали безпроблемно първата спасителна лодка само с двайсет и осем пътници, когато можела да побере шейсет и пет. Продължавали да изпращат сигнали за бедствие. Последната спасителна лодка била спусната в два и пет сутринта, а на кораба оставали още хиляда и петстотин души, когато корабът застрашително се наклонил напред, като палубата му ставала все по-стръмна.

Еймъс спря да чете. Ръцете му трепереха неудържимо; едва се държеше на краката си. Първата му мисъл бе за Чарли и Мейзи и как се бяха отървали на косъм. Братът и сестрата трябваше да пътуват с „Титаник“, за да се върнат в Ню Йорк. Бяха дошли на почивка в Лондон за три месеца, щастливи от успеха, известността и славата си като бляскави звезди на нюйоркската сцена. После Мейзи се разболя от пневмония, нещо невероятно, защото бе пролет, и пътуването им се отмени. Отседнаха при приятели в Уайтчапъл, докато тя се възстанови.

„Благодаря ти, Боже“, отново промълви той и като тикна вестника под мишница, продължи надолу по „Странд“, по посока на кантората на „Деравенелс“.

Всички служители добре го познаваха и той влезе направо, прекоси просторното фоайе и заизкачва стълбите, кимайки на онези, които познаваше. Имаше среща с господин Деравенел, хвърли поглед към стенния часовник и видя, че е дошъл съвсем навреме. Бе точно десет и трийсет.

— Как я карате, Финистър? — попита Едуард няколко минути по-късно, като заобиколи бюрото, за да стисне ръката на Еймъс.

— Не се оплаквам, сър, благодаря — отвърна той и кимна. — Както виждам и вие сте в добро здраве, сър.

— Да, добре съм, Финистър, но не съм убеден, че вие сте здрав. Изглеждате ми бледен. Случило ли се е нещо?

— А, не, сър, не може да се каже. Тъкмо прочетох за „Титаник“, докато се движех насам. Потресен съм. Двамина мои приятели щяха да плават с него до Ню Йорк, но се наложи да отменят пътуването.

— Слава Богу! Ужасна катастрофа, каква трагедия — продължи Нед, като клатеше глава. — Трябва да проведат някакво разследване по мое мнение. Самият аз четох за него в „Таймс“ и ми се струва, че са допуснати много грешки през последните двайсет и четири часа. Господ знае защо не са намалили скоростта след предупрежденията за айсберги. И защо не е имало повече спасителни лодки?

— Наистина е странно, господин Деравенел, сър.

— Моля, седнете, Финистър. По телефона ми съобщихте, че трябва да говорите с мен насаме и че е извънредно належащо. За какво става въпрос?

Еймъс погледна Едуард право в очите и започна с нисък, сериозен глас.

— Господин Деравенел, готвя се да извърша нещо, което не съм и сънувал, че мога да сторя. Боя се, че нямам избор. Съвестта ми казва, че съм длъжен да го направя.

Едуард се облегна на бюрото, вгледа се в Еймъс, а очите му леко се присвиха.

— И какво се каниш да направиш? Кажи ми, моля те.

— Възнамерявам да предам едного, за да спася другиго — човек, към когото съм изпитвал огромно уважение и това сте вие, господин Деравенел. А трябва да изменя на братовчед ви, за да ви избавя.

Едуард бавно кимна.

— Очевидно това, което ще ми довериш, е необходимо да остане между нас, прав ли съм?

— Да, сър.

— Имаш думата ми, Финистър. Ще си мълча, обещавам ти. Никога никому няма да спомена и дума от това, което ще ми кажеш.

— Вярвам ви, сър, но искам да ви уверя, в случай че се питате защо дойдох при вас да ви предупредя, като предавам доверието на братовчед ви. През годините уважението ми към вас неимоверно нарасна и разбрах, че сте добър човек. Почтен, справедлив и откровен. Освен това проявихте добрина към Грейс Роуз. Направихте необходимото, за да бъде обезпечена, а това е прекрасно, сър. Интересувам се от детето, знаете.

— Благодаря — промълви Едуард. — Зная колко я обичате.

— Братовчед ви, господин Невил Уотсън, ми нареди да ви следя и аз изпълних заповедта му, господин Деравенел, нека си го призная. Искаше да знае всичко за интимния ви живот. Установих, че често посещавате бившата си къща на „Саут Одли стрийт“.

— Знаете ли сега кой живее там? — попита тихо Едуард.

— Да, сър. Но му съобщих, че не сте припарвали до мястото, откакто го продадохте. Чист сте като изворна вода, господин Едуард. Искам да го знаете. С нищо не могат да ви опетнят.

При все че бе безкрайно изумен от думите на Финистър, Едуард успя да запази спокойното си изражение и да овладее гнева си, докато слушаше частния детектив.

Но сега, когато седеше сам в кабинета си, установи, че не е чак толкова изненадан. От онази януарска вечер, когато с Невил изпиха по питие в „Риц“, през изминалите четири месеца подозрението на Едуард бе нараснало. Братовчед му Невил неизменно се държеше сърдечно, но под приятната му фасада долавяше непресторен гняв, макар и сдържан. Дълбоко в себе си знаеше, че искреното им приятелство не се възстанови след удара, който бе понесъл Невил. Гордостта на братовчед му бе накърнена от тайния му брак с Елизабет. Уил излезе прав… гризеше го отвътре.

За жалост съпругата му не помогна за разведряване на атмосферата. На Едуард му се струваше, че вечно е враждебна към Невил и Джони. Баща й и братята й се чувстваха засегнати от братовчедите му, може би защото вярваха, че именно Невил упражнява власт над тях, а и той самият му го бе споменал през януари.

Но Едуард знаеше, че от години сам си е господар и да действа без позволението на Невил бе крачка към собствената му независимост.

Значи явно раната събираше гной. Невил сега се обръщаше срещу него. Иначе защо щеше да кара Финистър да търси злепоставящи факти от личния му живот?

Бе благодарен на Еймъс Финистър за лоялността му. Отдавна знаеше, че по-възрастният човек го харесва и уважава, и то не само заради Грейс Роуз.

Е, предупредиха го. Сега бе длъжен повече да внимава, а не да проявява небрежност и безотговорност към връзката си с Джейн. Нямаше намерение да я напуска. Бяха станали по-близки от всякога. Представляваха идеалната двойка, тя му предлагаше толкова много интелектуални стимули, в допълнение към сексуалното удовлетворение. Умна, културна и начетена, откликваше на толкова събития в живота му. Нуждаеше се от нея, с нея можеше да разговаря.

В някои отношения имаше късмет. След като третата им дъщеря се роди през март, Елизабет бе изцяло погълната от детето. Не се опияняваше така от майчинството, както когато се родиха Бес и Мери, навярно заради разочарованието, че не е момче. Кръстиха последното дете Сесили, на името на майка му, която бе трогната от дружелюбния жест от страна на съпругата му.

Сега грижата му бе как дискретно да се вижда с Джейн. Упрекваше се, като се сетеше за необмисленото си поведение, когато търсеше утеха на „Саут Одли стрийт“, прекалено близо до „Бъркли скуеър“.

Почти ненадейно му хрумна. Трябваше да купи нова къща на Джейн или в района на Хайд парк, на север от „Парк лейн“, или в Белгрейвия. И двете бяха достатъчно далеч от Мейфеър, за да бъдат на безопасно място, но не прекалено отдалечени, че да му отнема много време, докато стигне дотам. Междувременно как щеше да я вижда, без да го забележат, че влиза в къщата й? Невъзможно.

Изправи се, прекоси кабинета и застана, зареял поглед през прозореца, очите му се вторачиха в ъгъла на двора на хотел „Савой“. Бе от другата страна на „Странд“, малко по-нагоре. Ами да! „Савой“. Идеално място за срещите им. Джейн можеше да си наеме незабавно апартамент там. За следващата седмица. Той щеше да си наеме стая за същото време. Щеше да може лесно да я посещава, без много-много да се знае. Щеше да й го предложи довечера и бе убеден, че тя ще се съгласи.

Едуард се върна на бюрото към работата си. Основното му внимание за момента бе насочено към петрола. След като хората му бяха открили залежи през 1908, работите бяха продължили. Изпомпваха петрол в продължение на година и спечелиха пари, но през 1909 реши да продаде полетата на „Деравенелс“ на голямата компания „Англо-Персийски петрол“. Въпреки че „Деравенелс“ вече не притежаваха периметри в Персия, той се надяваше отново да започнат сондажи. Оливери и Аспен в момента се бяха върнали там и водеха преговори с шаха. Наскоро върна на работа Джарвис Мърсън и новия му екип, които в момента дълбаеха кладенци в Тексас. Стискаше палци да се натъкнат на залеж.

Едуард знаеше, че пред петрола се открива голямо бъдеще, особено като гориво за британските бойни кораби. Преди шест години, през 1906, първият модерен военен плавателен съд „Дредноут“ бе пуснат на вода. Чърчил, политикът, комуто имаше най-много доверие, бе Първи лорд на Адмиралтейството и постоянно се мъчеше да получи одобрение за разходите за флота, за да построи още от модерните бойни кораби. Чърчил се безпокоеше за нарастващия брой на германската военна флота и бе подозрителен към намеренията на тази държава. Както и Едуард. Знаеше, че Германия не бива да се изпуска от очи.

 

 

— Трябва да ти съобщя нещо много странно — заговори Уил Хаслинг, поглеждайки към Едуард от другата страна на бюрото му, с очи вперени в най-близкия си приятел и колега.

— Какво има? Изглеждаш ужасно.

— Така и се чувствах на ферибота по обратния път от Париж, Нед. Струва ми се, че сме изправени пред огромна катастрофа.

Едуард се намръщи.

— Дори лозята да не дадат добра реколта, няма да се разорим, знаеш… Ще ни създаде грижи, но чак пък катастрофа. На печалба сме, и то солидна.

— Зная, но това няма нищо общо с лозята или търговията ни. Става дума за Невил.

Едуард поизправи гръб на стола си, лицето му придоби тревожно изражение и уморено попита:

— Кажи ми тогава. Да го обсъдим, Уил.

— Видях го в Париж, искам да кажа, че бегло го зърнах. На „Гран Вефур“. Обядвах там с Алфонс Арно и тъкмо излизах от ресторанта, когато го мернах на една маса в ъгъла. Веднага се измъкнах, не исках да ме види.

Едуард кимна.

— Бил е с човек, с когото не е трябвало да бъде. Така ли?

— Луи Шарпентие, Джон Съмърс и, чакай да чуеш, Джордж.

— Моят Джордж! Брат ми Джордж? — възкликна Едуард изумено, изненадата се отрази в яркосините му очи.

— Точно така. Твоят брат Джордж. Много тайнствена четворка, какво ще кажеш?

— Да, наистина… — Едуард замълча и погледна в бележника със задачите си, който лежеше отворен на бюрото му. — Днес е четвъртък, осемнайсети април. Ти отпътува в неделя за срещите ти в понеделник и вторник в Париж. Та кога го видя?

— Във вторник вечерта. Пътувах към Англия вчера, пристигнах рано вечерта. Но не исках да ти го съобщавам по телефона — обясни Уил.

— Разбирам, но кое му е неотложното? Все пак по-добре е да знаем, че заговорничат? Не мислиш ли?

— Нещо се мъти — отвърна Уил. — Иначе защо ей така изведнъж Невил ще се сдуши с Джон Съмърс? С врага. Дясната ръка на Марго Грант, а и на Хенри Грант.

— Невил и клана Грант! Просто не мога да повярвам — промълви Едуард. — Но защо?

— Ами какво Джордж Деравенел търси с тях? — попита Уил, без да откъсва очи от Нед.

Едуард поклати глава.

— Редно е да бъде в Оксфорд и да учи. Може да е отишъл да посети сестра ни, знаеш колко са близки с Мег.

— Възможно е да е пристигнал, за да се види с нея, но присъстваше на този особено подозрителен обяд. Чуй ме, Нед, имах време сериозно да го обмисля, докато вчера пътувах с ферибота, и имам предположение. А именно: Джордж ще седне на твоето място в „Деравенелс“, а Невил ще може да му дърпа конците и така ще управлява компанията и ще прави точно каквото си иска с нея, ще сключва каквито си сделки иска и с когото си иска.

Едуард пребледня.

— За да постави Джордж на моето място, трябва да се отърве от мен.

— Точно така.

— Бланш Шарпентие сега е омъжена — промърмори Едуард, — значи не може да си е мислел да я прави невеста на Джордж.

— Не, разбира се, че не! — възкликна Уил. — Но прочетох във „Файнаншъл Таймс“, че през последните години Луи е разширил търговските си интереси, и то по целия свят. Убеден съм, че Невил иска дял. Знаеш колко обича властта, мечтае да господства.

— Може да сключва сделки с Луи от името на собствените си компании — изтъкна Нед. — Да не забравяме, че все още е най-влиятелният магнат в тази страна — Едуард срещна погледа на Уил, лицето му бе по-бледо и застинало отпреди.

— Може Луи да не се интересува от компаниите на Невил или да търгува с фирмите му. Навярно се интересува единствено от „Деравенелс“.

— Мисля, че си прав — съгласи се Едуард, а в гласа му пролича тревога.

— Джордж лесно ще тръгне с тях, знаеш го, и без да ти го казвам.

— Естествено, известно ми е. Иска да бъде на мое място.

— Какво да правим? — попита тихо Уил.

— За момента нищо. Но ако Невил се е хванал на хорото с клана Грант, значи е истински предател. Ще го надхитрим, скъпи приятелю. Зная, че можем.

 

 

— Колко се радвам да ви видя, Финистър — провикна се Едуард и стисна ръката на частния детектив. — Виждам, че ще зарадвате Грейс Роуз с присъствието си на рождения й ден.

— Наистина бе щастлива да ме види, а не е ли прекрасна, господин Едуард?

Двамата мъже стояха в единия ъгъл на всекидневната на Вики Форт в къщата й в Кенсингтън, а очите им не се откъсваха от Грейс Роуз. Тя бе доста висока за дванайсетгодишна, красиво момиче с червеникаво златиста коса, спускаща се по раменете й и сини като метличини очи, досущ като на Едуард. Днес искряха, изпълнени с щастие. Бе облечена със синя копринена рокля, а в косата й бе вързана голяма синя панделка.

Мина миг преди Едуард да отговори:

— Да, истинска красавица е. Прелестно момиче.

— Одрала ви е кожата, сър, дано не се сърдите, че го казвам.

Едуард се засмя.

— Зная, Финистър, зная. Е, да се присъединим ли към Хаслинг и Ледбетър? — предложи Едуард. — Не бих отказал чаша чай.

Уил, Марк, Стивън, Фенела и Вики бяха се събрали пред масата, служеща за бюфет в единия край на всекидневната, докато Грейс Роуз седеше на една кръгла маса с дъщерите на Едуард, Бес и Мери, и неколцина от приятелчетата й. Децата се веселяха, ядяха сандвичи и се смееха на нещо.

Едуард вече бе забелязал колко внимателна е Грейс Роуз с двете му дъщери и се усмихна. Грейс бе добро дете, предано на малките момиченца, към които се отнасяше майчински. „Дали не забелязва приликата си с мен?“ — запита се той и веднага тази му мисъл отлетя, когато Финистър заговори нещо за Невил.

— Извинете ме, Финистър, не разбрах какво ми говорите.

— Споменах, че напускам служба при господин Невил, господин Деравенел.

Това изявление наистина стъписа Едуард и той бързо погледна Еймъс със смръщени вежди.

— Надявам се, няма някакви разногласия помежду ви?

— О, не, няма нищо. Нищо подобно. Съобщих на господин Уоткинс, че желая да се оттегля от занаята. Откакто преди две години моята бедна Лидия почина, все ми се иска да бъда по-свободен, да работя по-малко. Обясних това на господин Уоткинс, казах му, че вече не искам да бъда зает по цял ден.

— Какво ще кажете за работа на половин ден? При мен? — попита Едуард, преди да успее да се спре.

Еймъс прикова поглед в Едуард, лицето му бе крайно вежливо, когато полугласно попита:

— И какво ще върша, сър?

— Ще ми пазите гърба — отговори Едуард.

Еймъс Финистър се усмихна и протегна ръка.

— Щастлив съм да ви служа, господин Деравенел.

Едуард се усмихна, зарадван от внезапния и твърде неочакван обрат на събитията и още веднъж каза:

— Да си вземем по чаша чай и да хапнем от тези вкусни сандвичи, преди госпожа Форт да разреже тортата за рождения ден на Грейс Роуз.

 

 

Миналата година сестра му Мег се ожени и оттогава Едуард не я бе виждал. Сега, през този горещ юлски ден, той си помисли, че изглежда прелестна с бледозелената си рокля и елегантна шапка. И най-важното, много щастлива.

Бе пристигнала в Лондон преди няколко дни на път за „Рейвънскар“, където да почине един месец при майка им. Шарл Феро, който й бе съпруг точно от една година, щеше да се присъедини към тях през последните две седмици.

— За дванайсети август — обяви Мег, като имаше предвид първия ден от сезона за лов на яребици из полетата на Англия. — Той е добър стрелец, Нед, дори прекрасен, и обича този спорт.

— Радвам се да го чуя. Ние ще дойдем в началото на август, скъпа Мег, и за кратко отново ще бъдем едно голямо, щастливо семейство.

Тя му се усмихна, също така вярна и любяща, както беше и в детските им дни.

— Какво прелестно бебе е Сесили, Нед. Още една златокоска — засмя се тя. — И колко е едра.

Едуард бе поканил сестра си на обяд в хотел „Риц“ и както обикновено, му предоставиха любимата му ъглова маса с изглед към Грийн парк. Като склони глава към нейната, Едуард попита:

— Нали си щастлива, Мег? Понеже именно аз те подтикнах към този съюз, понякога се безпокоя за теб.

— Няма нужда, нямаше да се омъжа за Шарл, ако не исках. Аз съм като теб, Нед, много независима и ненавиждам предварително уговорените бракове. С Шарл се разбираме много добре и наистина се обичаме. Следователно отговорът е да, щастлива съм. Много.

— За мен е облекчение да го чуя. Как ти харесва новия ти дом?

— Бургундия е много красива, виждал си замъка, очарователен е. Заета съм от сутрин до вечер, откакто пристигнах там като невеста на Шарл. И той има много работа, да управлява лозята не е лесно.

— Мога да си представя — вдигайки чашата си с шампанско, Едуард я приветства: — Добре дошла у дома за няколко дни и нека щастието ти продължи, Мег.

— Благодаря, и твоето също, Нед. Изглеждаш превъзходно — докосна чашата му със своята. — И си най-красивият мъж, когото познавам.

— Ти си ми сестра и си предубедена!

Мег кимна и бавно заговори:

— Нед, имам да ти казвам нещо, всъщност ме помолиха да ти го съобщя. Моля те, не ми се сърди много.

Червенокосата глава на Нед се надигна от менюто, което проучваше, и той хвърли на сестра си бърз поглед, а очите му се присвиха.

— Защо да се сърдя? Да не би да е нещо тревожно?

За миг Мег остана смълчана и свъсила вежди огледа помещението. Накрая погледът й се върна върху лицето му и тя заговори:

— Вчера Джордж се ожени за Изабел Уоткинс.

— Какво! — избухна той, макар че успя да приглуши гласа си до тихо просъскване. — Защо не са ме уведомили предварително?

Сестра му поклати русата си глава и промълви:

— Не зная, всъщност нищо не разбирам. Тази сутрин Нан дойде да ме навести в къщата на „Чарлс стрийт“, за да ми съобщи. И да ме помоли да ти кажа.

— А къде е могъщият й съпруг? Крие се зад полите й?

— За Невил нищо не спомена, подметна само, че и те не са знаели нищо за венчавката.

— Това е по-правдоподобно.

— Оженили са се тайно, Нед. В Гретна Грийн. Преди няколко дни.

За миг Едуард се опита да смели новината, доби замислен вид и прехапа устна. Отвърна много бавно, тихо, но отчетливо.

— Невил и Нан сигурно са знаели. Защото законът в Шотландия отдавна се промени. Единият от младоженците е длъжен да живее двайсет и един дни в Шотландия, преди да се извърши венчавката, дори и да става дума за Гретна Грийн. Тъй като Джордж е препускал из Лондон през изминалите четири седмици, явно Изабел е прекарала в Шотландия тези двадесет и един дни. Нима не са знаели къде е дъщеря им, Мег? Преди всичко тя няма още двадесет и една, около седемнайсет е, ако правилно си спомням.

— Сигурен ли си за закона, Нед?

— Да, и ще ти обясня защо. Писах есе за брачните закони, когато бях в Оксфорд и помня какво проучих. Гретна Грийн е била известна с извършваните венчавки между избягали от дома си млади от осемнайсети век, но през деветнайсети законът се променил. Един от двамата трябва да пребивава в Шотландия двадесет и един дни, преди да им бъде издадено разрешение за брак. И между другото, братовчеди могат да се женят помежду си.

— Мили Боже, ти си цяла енциклопедия — възкликна Мег, поклати глава и добави: — Толкова се радвам, че не се ядосваш.

— О, напротив! — остро отвърна той. — Просто не искам да давам воля на гнева си тук. В края на краищата сме на обществено място. Но и не съм особено изненадан.

Мег се засмя, облекчена, че го приема сравнително добре.

— Помня, че все настояваха, че ще се оженят, още когато бяха деца.

— Вярно е. Спомена ли Нан къде са в момента?

— На меден месец.

— И кой плаща сметките? О, защо ли питам — възкликна той, а гневът му взе да избива на повърхността. — Несъмнено баща й. И сега предполагам, е твое задължение да уведомиш майка ни, защото съм абсолютно убеден, че още няма и понятие.

— Обещах на Нан, че ще съобщя на мама, когато утре пристигна в „Рейвънскар“.

— Къде прекарват медения си месец?

— Нан не ми каза, но допускам, че са в „Торп Манор“.

— Разбирам. Е, погрижи се Джордж и Изабел да отидат на гости на майка ни, обещай ми, Мег.

— Непременно, Нед, непременно.

— Сега нека поръчаме обяд, че имам много работа следобед — подкани я той. „Някак сприхаво“, помисли си Мег.

 

 

По-късно, след като се върна в „Деравенелс“, Едуард повика Уил Хаслинг да дойде в кабинета му. В момента, в който вратата се затвори, Нед му съобщи новината и цели десет минути бесня и вилня заради тайния брак, докато яростно крачеше напред-назад.

— Успокой се, Нед — обади се накрая Уил. — Не си струва да се разстройваш.

— Невил и Джордж са го планирали. От известно време тия двамата са неразделни — викна той, а лицето му бе станало пурпурно от гняв. — Краставите магарета през три дерета се надушват, а, Уил? — Нед сви рамене и се приближи до бюрото си. — Джордж гони парите на Изабел, а Невил иска „Деравенелс“. Е, не самата компания, а влиянието, което ще му осигури. А брат ми е маша в ръцете му.