Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (49)

49.

Сесили замръзна, приковала поглед в него. Бе напълно неподвижна, лицето й — лишено от всякакво изражение. Не промълви и дума. Накрая Едуард заговори:

— Като че не си изненадана, майко.

— Учудена съм, и едновременно не съм. Щом спрях погледа си върху детето, докато вървеше зад шаферките по пътеката в параклиса, изведнъж бях поразена от невероятната му прилика с теб. До онзи момент наистина не знаех коя е. Когато я зърнах с Вики на терасата, забелязах колко нежен и мил си с нея и предположих… — Сесили въздъхна и поклати глава. — Прости ми, Нед, но си рекох, че с Вики сте имали връзка и резултатът е Грейс Роуз.

— Майко. Как можа да си помислиш подобно нещо? Вики е женена!

— Кога те е спирало това?

— Боже мой! — Нед поклати глава. — Сигурно ми се носи ужасна слава.

— Е, не зная дали бих използвала точно тази дума. От това, което чувам, повечето мъже ти завиждат, а много жени биха… Нека оставим този въпрос. Колкото по-малко споменаваме жените и сексуалния ти живот, толкова по-добре.

Едуард не можа да се удържи да не се засмее. След миг каза:

— Няма друга като теб, мамо. Никъде.

— Та коя е, всъщност беше майката на Грейс Роуз? Предполагам, че детето има право, като твърди, че майка му е умряла.

— Мъртва е, да. Поне така смятам. И Фенела мисли същото, но нека не избързвам. Искам да ти обясня нещо. Майката на Грейс бе Табита Джеймс. Бе съпруга на диригента на църковния хор в Скарбъро. Срещнахме се веднъж… — Едуард замълча, стисна устни, после едва чуто промълви, — когато бях много млад. Станахме… сближихме се, но тя се боеше, че ще ни хванат и изчезна от живота ми, ала един ден отново се натъкнах на нея. В Уитби. По онова време бе вдовица и се бе преместила да живее при зълва си, сестрата на съпруга си — стара мома. Тоби Джеймс я бе оставил без пукнат грош.

— И ти пак се залови с нея, това ли се опитваш да ми кажеш?

Едуард прямо погледна майка си и кимна.

— Да.

Сесили свъси вежди, поклати глава, после бавно произнесе:

— Но, Нед, сигурно си бил ужасно млад.

Той прехапа устни, за миг не отговори, след това пое дълбоко дъх.

— Когато Табита живееше в Скарбъро и я срещнах за първи път, бях на тринайсет, тя ме прелъсти, когато бях тринайсетгодишен. Когато я видях в Уитби, бях на четиринайсет.

Колкото и да бе ужасена да чуе колко млад е бил, когато плътски е опознал жена, Сесили знаеше, че най-големият й син не е като повечето мъже. Освен дето бе висок и едър, бе изключително добре развит за момче на тази възраст. Изглеждаше много зрял за годините си, не само заради външния си вид, но и поради поведението си. Открай време Нед бе прекалено сериозен за възрастта си, по-наясно с живота от връстниците си.

Сесили постави ръка на рамото на Едуард, а в погледа й се четеше разбиране.

— На колко години беше, когато се роди Грейс Роуз? — попита меко тя.

— Навярно съм бил на петнайсет, майко. Стараех се, доколкото мога да бъда опора на Табита — лека усмивка пробяга по устните му, когато добави със сподавен глас: — Не можех да сторя много… Не притежавах никакви пари. Но молех готвачката да ми приготви продукти за пикник всеки път, когато отивах да се видя с Табита, което ставаше често. Поне й осигурих прехрана, докато беше бременна.

Сесили затвори очи и се запита защо децата никога не се обръщат към родителите си, когато имат проблеми, от какъвто и характер да са те. Но знаеше отговора. Бояха се да споделят. И с право. Ако Нед бе отишъл при тях и бе им признал за затрудненото положение, в което се намира, щяха да го изпратят в пансион, вместо да му вземат частен учител в „Рейвънскар“. И така, той се бе борил сам, бе сторил каквото му е било по силите.

— Добре ли си, майко? — попита Нед разтревожен.

— Да, Нед — промълви тя и отвори очи.

Той се взря в лицето й.

— Опитах се да проявя отговорност, нали разбираш.

Тя кимна.

— После детето се роди… Какво стана след това?

— Ако си спомняш, на петнайсет заболях от бронхит и няколко седмици бях много зле. Когато накрая оздравях, препуснах към Уитби. Табита бе изчезнала. В къщата живееха други хора. Като поразпитах, установих, че зълва й бе починала, а Табита беше заминала за Лондон. Толкова зная.

— Разбирам. Сигурно си се разтревожил?

— Обезпокоих се. Да. Но си казах, че Табита е на двайсет години и може да се грижи за себе си. Помислих, че е отишла да живее при някоя приятелка в Лондон. Веднъж ми спомена, че имала съученичка, която живеела в Челси.

— Значи просто е продължила сама — Сесили повдигна въпросително вежди.

— Нямаше как да постъпя другояче — отвърна Нед.

— И после един ден видя детето. С Вики. Права ли съм?

— Да. Бях смаян от лицето на Грейс Роуз, както и Уил. Но никога не сме го обсъждали. Естествено не ме е питал дали е от мен.

— Дори и Вики? Не е ли забелязала поразителната прилика помежду ви?

— Допускам, че да, майко, но обстоятелствата около нея бяха твърде странни. Всички бяха поразени как Финистър я е намерил в някаква каруца в Уайтчапел. Поне аз така смятам. Как би могло това дете да бъде мое? Вики предполагаше, че цветът на косата и очите на Грейс са случайно съвпадение.

— След като кръщелното и бележката са били намерени, разбира се, всичко е излязло наяве. Нали така? — Сесили отново прикова очи в сина си.

— Нека кажем, че знаят шест души: Вики, Стивън, Фенела, Финистър и Уил. И аз. Разбираш ли, Табита е написала името ми на бележката с молба да ме намерят. Кичур от косата ми е бил увит в нея.

— Ами адресът ти? Бил ли е посочен? — запита Сесили.

— Само „Рейвънскар“.

— Но никой не я е намерил, за да те потърси, права ли съм? Защото никой не е отлепил кафявата хартия от снимката, докато Вики не го сторила.

— Така е, майко. Всъщност, самият аз не зная много. Казах на Вики, че Табита е заминала за Лондон и е изчезнала от живота ми.

— Преди малко спомена Фенела. Тя какво общо има с тази история?

— Фенела доста добре познава Уитби. При все че е израсла в Танфилд, докато били деца всяко лято гувернантката им водела нея и брат й в Уитби, на почивка край морето. Отишла в Йоркшир на гости при баща си точно след като бележката бе намерена и решила да поразузнае из Уитби. Пристигнала в градчето, разговаряла с бившите съседи на Табита, както и със собствениците на местните магазини и установила, че Табита Джеймс не е онази, за която се е представяла. Искам да кажа, че миналото й е съвсем различно от това, което мнозина знаели. По всичко личи, че била единствена дъщеря на благородническо семейство и избягала с учителя си по музика, Тоби Джеймс. Съобщили едно име на Фенела. Софи Фокс-Ланиган. По всяка вероятност това е старата приятелка от училище на Табита, която живеела в Челси.

— Мили Боже! Кой да допусне, че от Фенела ще излезе такъв съобразителен детектив и че ще си даде такъв труд — Сесили бе впечатлена и не го скри.

— Надали искаш точно това да кажеш, майко, ако се замислиш. Естествено, че Фенела ще иска да помогне. Само помисли как организира „Хадън хаус“. Ето каква е, много грижовен човек.

— Вярно е. Също е и много любопитна. За щастие — Сесили хвърли на Едуард многозначителен поглед и продължи: — И, предполагам, че Фенела е отишла да потърси тази дама, Софи Фокс-Ланиган, да провери, каквото вече е знаела.

— Да, действително намерила госпожа Фокс-Ланиган. Приятелката на Табита все още живеела в Челси. За нещастие Софи не знаела много. Обяснила на Фенела, че Табита живяла при нея и съпруга й два месеца, но заминала с някакъв мъж, с когото се запознала чрез техни приятели. Бивш офицер от полицията, комарджия на име Седрик Крофърд.

— И Фенела го открила. Така ли?

— Не. Госпожа Фокс-Ланиган казала на Фенела, че Табита накрая се преселила да живее с Крофърд в Уайтчапъл в някакъв ужасен коптор. Госпожа Фокс-Ланиган я навестила няколко пъти, носила й пари и храна и я умолявала да напусне този мъж. Но Табита изглежда се бояла от Крофърд и не я послушала. Софи била така разтревожена, че продължавала да я посещава, но когато отишла в Уайтчапъл, Табита била безследно изчезнала.

— Какъв ужасен край за бедната Табита. Предполагам, че така и не са я намерили?

— Не са. А по всичко личи, че Крофърд напуснал бордея, след като Табита починала, и повече нито го чули, нито видели. Детето казало на Финистър, че мъжът е убил майка й, но нямаме доказателства.

— Този Крофърд е изхвърлил Грейс Роуз на улицата, след като майка й се е споминала, в това съм сигурна.

— Напълно вероятно — съгласи се Нед.

— Коя е била в действителност Табита?

— Била е дъщеря на граф Брокхейвън и заради това тя имала право на титла. Преди да се ожени за Тоби Джеймс, била лейди Табита Брокхейвън.

— Някой свързал ли се е със семейството й?

— От него не е останал никой, майко. Графът и графинята не са имали синове, само Табита. Била е единствено дете. Сега родителите й са покойници и титлата е загубена. Били доста обеднели, според госпожа Фокс-Ланиган.

— Разбирам. Колко тъжно… колко ужасен живот водят някои хора — Сесили печално поклати глава. — Понякога всички преживяваме тежки времена.

Едуард Деравенел точно в този момент си припомни думата катастрофа, но на часа я погреба в дебрите на съзнанието си. Зарея поглед в далечината, после, когато най-сетне се обърна към майка си, промълви:

— Повече или по-малко това е цялата история, с изключение на още нещо. У Софи Фокс-Ланиган имало малък куфар, принадлежащ на Табита. След като тя и Грейс изчезнали, просто го качила на тавана в къщата си, сърце не й давало да го изхвърли. Споменала за него на Фенела, която се сетила за ключа от платнената торба на Грейс.

Сесили кимна.

— Зная какво се готвиш да ми кажеш: че ключът от торбата е станал на куфара. Така е, нали Нед?

— Да.

— И какво е имало в него?

— Бележките ми до Табита. Писмата от баща й, който я молел да се върне у дома, уверявайки я, че й прощава. Няколко бижута без особена стойност. Дреболии, които Вики ще даде на Грейс, когато стане достатъчно голяма, за да ги използва.

— А какво знае детето, Нед? Известно ли й е, че ти си истинският й баща?

— Не, ни най-малко! Никога не бих причинил тревоги на Стивън Форт и Вики. Обожават детето. Обсъждахме въпроса надълго и нашироко и аз ги помолих да оставим нещата такива, каквито са. Никакви смайващи разкрития. Настоях да присъствам в живота на Роуз, но само като чичо Нед. Освен това, откакто оглавих „Деравенелс“ и имам пари, създадох попечителски фонд за Грейс Роуз. Обаче не трябва да узнава, че съм биологичният й баща. Така е най-добре, майко, повярвай ми. Никой няма да бъде наранен.

— Напълно съм съгласна с теб, Нед. Постъпил си правилно. Независимо от мнението на някои хора, винаги знаеш какво правиш и как да го постигнеш — Сесили го дари с дълга, любяща усмивка, в която се четеше и гордост. — Значи Грейс Роуз е… на седем години. Нали така?

— Да. Беше на четири, когато я намери Финистър, но понеже е висока, като мен, Фенела бе убедена, че е на пет, дори по-голяма. Естествено, кръщелното свидетелство потвърждава възрастта й.

— Благодаря ти, че ми разказа историята на Грейс Роуз. Сега нека отидем при роднините си и споделим с тях сватбения чай — Сесили тръгна към каменните стъпала, последвана от сина си. Докато слизаха заедно, тя го помоли: — Бих искала отново да видя Грейс Роуз, Нед. Малко по-късно. Колкото да поговоря за кратко с нея.

— Мисля, че е добра идея, мамо. Трябва да я опознаеш.

Отправиха се към по-широката тераса, където двете семейства и гостите започваха да се събират и да си търсят местата.

Невил се приближи до Нед и майка му и възкликна:

— Ето ви и вас! Питахме се къде сте.

— Обменяхме новини — отвърна Сесили и се запита, доколко е осведомен племенникът й.

— Изглеждаш очарователна, лельо Сесили — поздрави я Невил, като я поведе към мястото й на семейната маса. — Това прекрасно люляковосиньо страхотно ти отива.

— Благодаря ти, Невил, но съм длъжна да поздравя теб и Нан. Организирали сте най-красивата сватба, на която съм присъствала от дълго, дълго време. Великолепна е, а идеята за градинското парти е възхитителна.

Няколко минути по-късно Невил отведе Едуард настрани и го попита с нисък, поверителен глас:

— Убеден ли си, че не искаш да дойдеш с мен в понеделник в Париж, за да се срещнем с Луи?

„О, вече го нарича Луи“, помисли си Едуард, но отговори:

— Не, благодаря, Невил. Сделката си е твоя и смятам, че ти трябва да я завършиш.

— Много добре. Считай я за приключена — отвърна Невил с лъчезарна усмивка и постави длан на рамото на Едуард. — С теб сме прекрасен тандем, ти и аз.

 

 

Доста по-късно, когато всички сватбени речи бяха приключили и всички тостове — вдигнати, започнаха танците в голямата зала. Мнозина от гостите се устремиха към нея, докато останалите се разхождаха из градината и се наслаждаваха на чудесната вечер.

Именно тогава Сесили Деравенел тръгна да търси Вики. Откри я да седи в единия край на голямата зала, заедно със съпруга си Стивън.

— Скъпа, можем ли да поговорим? — Сесили попита Вики, която вдигна поглед и се усмихна, като я видя да се приближава.

— Но, разбира се, госпожо Деравенел. Извини ме за момент, Стивън.

Той се бе изправил, когато тя спря до тях и сега й се усмихваше.

— Прекрасен ден, нали, госпожо Деравенел?

— Така е, Стивън, а сватбата е великолепна. Радвам се, че семействата ни се съединиха.

Като хвана Вики под ръка, Сесили бързо я поведе към далечния край на голямата зала и оттам към двора, простиращ се пред нея.

— Вики, зная всичко — започна Сесили веднага да говори по същество. — Нед ми каза за Грейс Роуз. Днес, този следобед.

— Винаги съм смятала, че вие, по-бързо от всеки друг ще забележите необичайната прилика между Нед и детето, веднага щом го видите.

— Така и стана. Но предположих, че е съвпадение.

Вики се засмя и кимна.

— Съвпаденията играят голяма роля в живота ни, нали? А понякога той се гради на случайности… ако Фенела не бе отворила „Хадън хаус“, Еймъс Финистър нямаше да знае къде да заведе Грейс… а, ако той не работеше за Невил, нямаше да познава мен… и така нататък, и така нататък, има толкова съвпадения в живота ни.

— Да, така е, изумително е понякога. Може ли да потърсим Грейс Роуз? Много искам отново да я зърна, Вики, да я подържа… — гласът на Сесили се прекърши.

— Да, да, да вървим да я намерим! — възкликна ентусиазирано тя. Толкова ужасни събития бяха сполетели Сесили Деравенел, толкова загуби бе претърпяла през годините, че Вики искаше да й дари миг на радост.

Забързаха към средата на голямата зала, където празнуващите танцуваха. Музиката изпълваше пространството, отекваха гласове и смях. Нощта едва се спускаше. Вечерята щеше да бъде сервирана в осем.

Грейс първа забеляза Вики и тичешком се приближи до нея. Красивото детско лице бе разцъфтяло в усмивка. Застана пред нея и заяви:

— Танцувах с Ричард, завъртя ме няколко пъти. Беше весело, мамо.

Вики се засмя.

— Нали помниш тази дама, Грейс? Преди я видя с чичо Нед.

Грейс кимна и дари Сесили Деравенел с лека, стеснителна усмивка.

Сесили се наведе и хвана детето за ръката.

— Забравих да ти кажа нещо, Грейс Роуз, аз съм майката на чичо Нед и искам да ме наричаш леля Сесили. Ще изпълниш ли желанието ми?

Детето кимна.

— Обичам чичо Нед! Той ми е приятел.

— Може ли и аз да ти бъда приятелка? — попита Сесили.

— О, да — тържествено отговори Грейс Роуз и погледна Сесили в очите.

Тогава ненадейно, за голяма нейна изненада, както и за Вики, Грейс се приближи до Сесили Деравенел, прегърна я с пълничките си ръчички и я целуна по бузата, сякаш вече бяха стари приятелки.

Сесили взе момиченцето в обятията си и помисли: „Това е внучката ми, първата ми внучка, а никога няма да мога да я нарека така. Но със сигурност ще обичам Грейс Роуз. Чувствам го.“