Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (40)

40.
„Рейвънскар“

— Вярваш ли, че можеш да си припомниш всичко? — попита Невил Уоткинс, докато седяха с Едуард на малката маса за бридж.

— О, да, Невил. Можеш да бъдеш сигурен. Обаче, за да те уверя, ще ти демонстрирам паметта си — Едуард се наведе напред и потупа купчината книжа на масата между тях. — Вече наизустих някои важни факти от дневника на баща ми. Наистина представляват само бележки, набързо написани впечатления, откъслечни разсъждения за „Деравенелс“, но при все това са важни.

— А правилата на компанията?

Едуард леко се усмихна.

— Имам ги черно на бяло, благодарение на майка ми.

Като се облегна на коженото кресло, Невил попита:

— Ще възразиш ли, ако изпуша една пура, Нед?

— Моля, заповядай — бе лаконичният му отговор.

Невил извърши дългия ритуал да подреже връхчето на пурата, да я запали, като за целта издраска няколко клечки кибрит и пуфтеше усилено.

Въпреки че не го показваше по какъвто и да е начин, Невил започваше да се тревожи за братовчед си. След смъртта на Лили, от която бяха изминали две седмици, той изглеждаше потиснат, затворен в себе си, което никак не бе в природата му. Излъчваше скръб, тя се четеше в тъжните му очи и мрачното му изражение, мълчаливостта на младия мъж, който сякаш се бе отдръпнал от света, най-силно поразяваше Невил.

Хвърляйки му скришом поглед, той забеляза тъмните кръгове под потъмнелите му очи, а лицето му като че бе отслабнало. Не спи добре, реши Невил и скърби. Но какво странно? В крайна сметка бе обичал Лили. Невил го разбираше. Време. Нужно му бе време, за да се изцели. Но е млад, ще го преодолее.

Тези мисли му донесоха известна утеха и той насочи вниманието си към срещата на борда на директорите, която щеше да се проведе след няколко дни в Лондон. Нед щеше да представи доказателствата си против Хенри Грант и Невил се молеше да успее. Длъжен бе да успее.

От своя страна Едуард се бе съсредоточил в друга среща, която се бе състояла миналата седмица в кантората на адвокатите на Лили.

Възнамеряваше да поговори с Невил за това, но все още не бе намерил подходящо време да го стори. Като реши, че сега е моментът, Едуард заяви:

— Лили ми завеща всичко, Невил.

Изненадан, братовчед му изправи гръб и смаяно изгледа Едуард.

— Всичко ли — повтори той с недоверчив тон.

— Да.

— Значи, те е определила за наследник?

— Съвсем правилно.

— Ами семейството й? Те не се ли сърдят? — светлосините очи на Невил се присвиха. — Сигурно са показали някакво отношение, проявили са недоволство? Или завещанието е неоспоримо?

— Да, не могат да го променят, не се грижи за това, Невил. Лили бе единствено дете — брат й починал от менингит още като малък. И така тя останала единствена наследница на заможни родители. Няма други роднини. Лили си нямаше никого, освен мен. И Вики, най-близката й приятелка.

— Разбирам — Невил всмукна от пурата си, после промълви: — Открай време имам впечатлението, че покойните й съпрузи са я оставили наистина много добре обезпечена. Така ли е?

— Да, освен това носеше умна глава на раменете си. Лили е направила някои отлични инвестиции.

— Имотът голям ли е?

— О, да. Лили ми оставя къщата си в „Белсайз Парк Гардънс“, другата, която наскоро купи в Кент и още една, с която се сдоби преди месец на „Саут Одли стрийт“. И…

— Велики Боже! — възкликна Невил. — Тя те е направила богат човек, Нед, не е ли така?

Едуард въздъхна и сви устни.

— Да. Обаче бих предпочел да е жива, да диша и да е тук в стаята с нас, отколкото да е мъртва и заровена в земята.

— Естествено, напълно разбирам чувствата ти.

— Оставила е повечето от бижутата си на Вики — продължи Нед, — освен някои накити, които е завещала на Фенела, част от старинните й мебели отиват при Вики, други — при мен. Останалото обзавеждане е за „Хадън Хаус“. Всъщност Лили е невероятно щедра към тях. Както и към други любими нейни благотворителни начинания, като говорим за това. Всичко друго от имуществото й остава за мен.

Невил се облегна и прикова очи в Едуард. След миг размисъл бавно заговори:

— Предполагам, че останалото е твърде много.

— Да — промълви Нед — около… — реши да не завърши.

Откакто се бе завърнал в „Рейвънскар“, нощем Едуард лежеше буден, беше му трудно да заспи. Тази вечер не бе по-различно. В момента, в който затвореше очи, мозъкът му започваше да работи, множество тревожни мисли се бореха да привлекат вниманието му и сънят все му се изплъзваше.

През прозореца се виждаше пълната луна, светлината й покриваше всичко в стаята със сребърно сияние. Бе отворил по-рано прозореца и през изминалия час времето бе застудяло. Край Северно море нощем винаги застудява, дори и през лятото, и му хрумна, че навън сигурно е доста мразовито, та стаята да е така ледена. Вятърът развяваше пердетата и те се издуваха като корабни платна.

Скочи от леглото, отиде да затвори двукрилия прозорец, после се приближи към камината и хвърли нова цепеница върху тлеещата жарава. Дървото веднага лумна и запращя, към комина се разлетяха искри и той знаеше, че след минути стаята ще стане значително по-топла. След като нахлузи вълнения си халат, завърза колана и обу чехлите си, се настани в един фотьойл, като го придърпа към огнището. Неуморните му мисли препускаха през съзнанието му, докато протягаше ръце напред, за да ги стопли.

Неочаквано лека усмивка се появи на устните му и почти веднага изчезна. За първи път леко се засмиваше, откакто Лили си бе отишла. Изражението на лицето на Невил този следобед бе много забавно. Разбра, че братовчед му бе изумен от завещанието на Лили, при все че му бе съобщил за него между другото.

Отпуснал глава на облегалката на фотьойла, Едуард затвори очи и се замисли за Лили; щедростта й към него бе смайваща. Чуваше как гласът на адвоката й отеква в дълбините на съзнанието му, докато господин Джолиет четеше завещанието, изготвено преди три месеца: „Ако децата ми не ме преживеят и остана неомъжена, завещавам на приятеля си Едуард Томас Деравенел всичкото си имущество, както тук е изброено, с изключение на…“ После господин Джолиет прочете какво е отредено за другите наследници.

„О, Лили, Лили, защо не си тук — помисли си той и сърцето му се сви от мъка. — Как ми липсваш и как бих искал да ти призная колко те обичам. Истински те обичах, Лили, с цялото си сърце.“ Мислите му се понесоха и той се вглъби в себе си.

Катастрофи ни дебнат от всеки ъгъл… животът е жесток към теб, удря те право в лицето. Жизненият път е пълен с изненади, някои от тях приятни, други — гибелни. Това ли ме попита майка ми… дали никой не ми е доверявал колко беди крие животът? Е, вече го зная. Така е открай време, казва братовчед ми Джони, но най-важното е как понасяш бедите и сърдечните неволи, болката от всичко преживяно. Онзи ден ми каза, че не бива да оставям смъртта на Лили да ме сломи. Че не трябва очите ми да се откъсват от целта, с други думи от „Деравенелс“. Прав е, както и Невил. Радвам се, че дойде време за съдбоносни решения. Доволен съм, че бордът на директорите прие молбата ми да внеса оплакване против Хенри Грант. Подготвен съм добре за срещата. Отново прочетох записките на баща си, прехвърлих семейните книжа, водих си бележки, запомних наизуст необходимото.

Невил и аз се срещнахме с Хю Кордил, известния адвокат, и той прегледа всички медицинските документи, с които Еймъс се сдоби, анамнезите и анализите им. Препоръча ни юридическа фирма с висока репутация, с чиито адвокати се срещнахме и които ми предоставиха съветите си. Никой не може да дойде на срещата с мен. Невил, Джони и Уил не са служители на компанията и поради това нямат право да присъстват. Но разполагам с Алфредо Оливери, Роб Аспен и Кристофър Грийн. По една случайност и тримата са членове на борда на директорите и са на моя страна.

Оливери ми обясни, че след като представя случая си, бордът ще се оттегли, ще го обсъди и ще се върне за нова среща с мен след два часа. Тогава ще ми съобщят дали аргументите ми са основателни или не. Ако не са, нищо няма да последва. Ако решат, че за оплакването ми има причини и не е безпочвено, ще се съвещават в продължение на няколко дни, преди да вземат окончателно решение. Ще ме извикат на нова среща и ще ми съобщят решението си. Това е процедурата в сила от стотици години. Оливери и Аспен поддържат високия ми дух. Те са силни, лоялни и здравомислещи.

Търся справедливост. Не мога да загубя. Баща ми и брат ми умряха от ръката на клана Грант, както и чичо Рик и братовчед ми Томас. Също Лили и нероденото ми дете. Все си повтарям, че искам отмъщение. Но всъщност желая справедливост за мъртвите. Аргументите ми са прости. Хенри Грант се е отказал от властта си в полза на Джон Съмърс и съпругата си Марго Грант. А преди шейсет години дядо му я е узурпирал.

Аз съм безспорният наследник.

Целта ми е победа.

Леко почукване на вратата изтръгна Едуард от унеса му. Той се надигна, изправи се на краката си и прекоси стаята.

В изпълнения със сенки коридор стоеше най-малкият му брат по халат, трепереше с пребледняло лице, сиво-сините му очи бяха потъмнели, изглеждаха почти черни, а неподправена тревога хвърляше мрак върху тях.

— Велики Боже, малка Рибке! Какво търсиш тук в този час? — докато говореше, Едуард прегърна Ричард и го притисна в обятията си, после го въведе в помещението.

— Страх ме е — промълви Ричард с тих и приглушен глас.

— Ела тук, седни на коляното ми и нека се постоплим. Кажи ми защо трябва момче като теб да се бои. В края на краищата имаш майка и голям брат, които се грижат за теб.

След като се покатери на коленете на Едуард, Ричард се облегна на широките гърди на брат си и обясни:

— Не се боя за себе си, страх ме е за теб. Джордж ми каза, че приятелката ти е умряла, дамата, с която си бил близък, и сърцето ти е разбито. Истина ли е, Нед, вярно ли е, че дълбоко скърбиш и сърцето ти кърви? Така ми каза Джордж.

— Чудно откъде има всезнайкото Джордж тази информация? Не и от мен, мога да те уверя, малък Рибчо — Едуард прегърна братлето си и повдигна лицето му нагоре. — Ще се оправя, приятелю, благодаря ти за загрижеността. Няма защо да се безпокоиш за мен. Мога да се грижа за себе си и пак те уверявам, че ще бъда добре.

— Обещаваш ли ми, Нед?

— Обещавам ти, Ричард.

— Искам да знаеш, че ще бъда тук, ако имаш нужда от мен — заяви Ричард и вдигна към брат си поглед, пълен с обожание. — Винаги ще бъда до теб, докато сме живи. Искам да знаеш, че ще стоя до рамото ти неотлъчно, особено когато поведеш борба с човека от „Деравенелс“ — Ричард смръщи вежди. — Кой е този, с когото ти предстои да се пребориш?

— Трябва да надвия Хенри Грант и онези от „Деравенелс“, които са на негова страна. Но няма да… е, няма да се бием в буквалния смисъл, с ръце, все едно е боксов мач. Не става дума за такава борба.

— За каква тогава? — попита Ричард.

Едуард му разказа бавно и внимателно, обясни му всичко и след като Ричард кимна разбиращо, по-големият брат свали момчето от коленете си и се изправи.

— Нека слезем до кухнята и да нападнем долапа на готвачката. Ще си направим една среднощна закуска, а после можеш да легнеш в моето легло, ако искаш, малък Рибчо.

В отговор лицето на Ричард засия в усмивка.