Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (11)

11.
Карара

От момента, в който рано сутринта Едуард пристигна в Карара заедно с Невил и Уил, искаше да обърне гръб и да си замине. Нещо в този град в Тоскана определено го потискаше.

Знаеше, че това чувство отчасти се дължи на факта, че неговите баща, брат, чичо и братовчед бяха умрели тук едва миналата седмица, и то при трагични обстоятелства. И все пак изпитваше определена неприязън към мястото, намираше го студено, неприветливо, навяваше опасност, а и друго го безпокоеше. Чувстваше се угнетен от планинските хребети, обгръщащи Карара от три страни, които сякаш я превръщаха в затвор.

Навсякъде имаше мрамор. Огромни плочи блестяха с белотата си по планинските склонове на Апуанските Алпи; сивкаво белият мраморен прах се носеше из въздуха, стелеше се по постройките и земята; посипваше хората; проникваше в дрехите и косата им. Непрестанно ехтеше шум от рязането на камъка в ателиета, работилници и апартаменти, по улиците, където скулптори и каменоделци ваеха статуи, гравираха фрески, урни и какви ли не произведения на изкуството. Неуморен труд кипеше в Карара, както в града, така и по планинските склонове.

Едуард знаеше, че трябва да осъществи срещата с Алфредо Оливери и после възможно най-бързо да замине. В съзнанието си вечно щеше да свързва Карара със смъртта и скръбта и не искаше да се връща тук, докато е жив.

В този момент седеше на един стол в кантората на компанията „Деравенелс“ и изучаваше Алфредо Оливери, който разговаряше с Невил, предлагайки им да пренощуват в Карара, като добави, че ще бъде щастлив да гостуват в дома му.

— Далеч по-добре, отколкото в хотел — тихо добави той.

Бяха пристигнали в кантората преди около трийсет минути, след като пътуваха няколко часа от Флоренция с карета, която им уреди портиерът на хотел „Бристол“. Пътуването се оказа удобно.

Едуард вече вярваше, че може да се довери на този човек, макар да го срещаше за първи път. Сега разбираше защо баща му го харесваше толкова много и имаше такова доверие в Оливери. В италианеца имаше нещо предразполагащо, начинът му на изразяване разкриваше честност, искреност и преданост.

Алфредо Оливери изобщо не се оказа такъв, какъвто си го бе представял. Да започнем с това, че имаше много светла рижа коса, с наситен червен цвят, наричан в Англия „морковен“. Второ, страшно приличаше на англичанин. След като се представиха един на друг и влязоха в личния кабинет на Алфредо Оливери, Невил отбеляза колко правилно италианецът се изразява на английски. Тогава домакинът им обясни, че е син на майка англичанка и баща италианец и през детството си е прекарвал всяко лято с майка си, баба си и дядо си в Лондон. По-късно четири години учил в английски пансион, а през лятото се връщал в Италия.

— Нищо чудно, че говорите като англичанин — заключи Невил, когато Оливери свърши разказа за произхода си. — Всъщност наистина сте такъв — добави той, като се надяваше, че думите му не звучат покровителствено, защото единственото му желание бе да му направи комплимент.

— Наполовина — промърмори Алфредо и едва забележимо се усмихна — разбираше, че това е похвала. — Английската ми част обикновено изненадва посетителите от кантората в Лондон. Въпреки че никога не учудваше господин Ричард — погледна многозначително Едуард и добави: — Толкова добър бе баща ви. Прекалено добър, ако искате да знаете истината.

— Вие сте човекът, който знае всичко за тукашните дела, господин Оливери — започна Едуард. — И фактът, че пристигнахме веднага, щом получихме бележката ви, трябва да ви говори нещо…

— Че имате подозрения — набързо го прекъсна Алфредо и очите му се приковаха в Едуард.

— Да, така е. Какво имахте предвид, когато написахте „нищо не е такова, каквото изглежда“?

— Точно това — той хвърли на Едуард проницателен, многозначителен поглед. — Твърде много факти изглеждат прекалено лесно обясними. Но когато надникнете под повърхността, е, тогава действителността става по-различна. Доста често картината изглежда съвсем друга. Поне аз често го откривам.

— Значи имаме право да се съмняваме в начина, по който са загинали? — тихо попита Невил.

— Така е — отговори Алфредо. — Бих искал да ви разкажа за нощта на пожара, да споделя с вас всичко, което лично аз зная или впоследствие съм научил — той повдигна въпросително вежди.

— Да, моля ви, разкажете ни — подтикна го Едуард и се наведе напред, всяка частица от него бе напрегната в очакване, заедно с това той изпитваше неясен страх, питаше се какви ли ужаси ще им разкрие Алфредо.

— Беше неделя вечерта, преди малко повече от седмица. Вечерях с баща ви и чичо ви и двамата младежи — господин Едмънд и господин Томас. Оставих ги в малкия хотел около единайсет часа и се прибрах у дома. Както по-късно разбрах, пожарът се е разразил в ранните часове в понеделник сутринта, около един. По всичко личи, че е започнал в дясното крило, разпространил се към фоайето и после обхванал и лявото крило, където близките ви бяха настанени. Избухнал е ненадейно и поради вятъра през онази нощ, продължил да се разпростира и превърнал хотела в огнена пещ. И…

— Но те не бяха обгорени — прекъсна го Невил, с глас, недопускащ възражение. — Видяхме телата им и по лицата им нямаше и белег. Ако хотелът е бил пламтящ ад, как по тях няма следи?

— Вятърът рязко стихнал и завалял проливен дъжд. Освен това почти веднага се вдигнала тревога и мнозина от гражданите наизлезли с кофи вода, да помагат да се потуши огънят.

— Значи, твърдите, че пожарът бързо бил изгасен, но близките ни са се задушили от дима още в началото, когато пламъците са били най-силни? — попита Едуард.

— Точно така гласи смъртният акт — обърна се Невил към Алфредо. — Смърт поради вдишване на отровен дим.

— Не са се задушили от пушека — започна Алфредо и притеснено се прокашля няколко пъти. — Причина за смъртта им не е пожарът. Починали са от получените по-рано рани.

— Рани ли? — Едуард се поизправи на стола си и го погледна изумено.

Невил и Уил седяха на ръба на столовете си като на тръни и настойчиво се взираха в управителя на „Деравенелс“ в Карара, поразени от чутото.

Алфредо възвърна самообладанието си и продължи с тих глас:

— Баща ви, чичо ви и братовчед ви са получили контузии по главата, господин Едуард — после погледна към Невил и продължи: — Тримата мъже са умрели мигновено. Доктор Бутафильо ми довери…

— Някой ги е нападнал? Убил ги е? Правилно ли ви разбирам? — намеси се Едуард и гласът му прокънтя.

— Вие… съжалявам, че ви съобщавам тази ужасна новина и на вас, господин Уоткинс. Много, много съжалявам.

— Излиза, че пожарът е предизвикан, за да се прикрие престъплението? Това ли ни казвате? — попита Невил и изражението му стана мрачно, а гласът — суров.

— Да. Това е теорията на лекаря и аз съм съгласен с него. Вашите близки са били убити и пожарът е причинен, та труповете да обгорят до неузнаваемост и никой да не разбере, че е извършено убийство. Но който и да го е направил, не е предвидил дъжда. Беше истински потоп. Той потуши пламъците.

— Споменахте баща ми, чичо ми и братовчед ми, но не и брат ми — възбудено попита Едуард, без да откъсва поглед от Алфредо. — Ами Едмънд?

Алфредо Оливери се боеше от този въпрос и известно време не продума и дума. Смелостта му го напусна, но знаеше, че ако не сега, щеше да се наложи да го съобщи на господин Едуард по-късно, така че пое дълбоко дъх, успокои дишането си и отговори:

— Изглежда, че когато оставих господин Ричард и останалите в хотела, господин Едмънд отново е излязъл. Никой не знае къде е ходил, така съобщих и на полицаите, които по-късно разследваха случая, но без успех. Както и да е, докато се връщал към хотела, вероятно точно преди да предизвикат пожара, някой причакал господин Едмънд в една странична уличка и се нахвърлил върху него. Той…

— Кой? Кой би нападнал по-малкия ми брат? — извика Едуард, а лицето му все по-силно пламтеше от гняв.

— Не зная. Никой не е наясно, никой тук не разбира какво става. Всички са разстроени, повярвайте ми.

— И никой не е видял какво се е случило? — скептично попита Невил с рязък глас, който изплющя като камшик.

— Не и самото нападение. Но Бенито Маняни, съдържателят на ресторант „Колизеум“, след като затворил, бил на път за вкъщи, когато видял двама мъже, надвесени над паднал на земята човек. Така се случило, че уличната лампа в пресечката била запалена и той се завтекъл с викове към тях. Те на часа побягнали. Били англичани обаче.

— Откъде знаете? — бързо попита Уил и впери очи в Алфредо. Ясно му бе, че Едуард и Невил са прекалено измъчени, за да говорят в този момент, така че пое инициативата.

— Бенито съобщил на полицията, че приличали на англичани, понеже чул единият от мъжете да споменава нещо за Лондон, като че точните му думи били „дай че знаме“. Тази фраза не означавала нищо нито за Бенито, нито за полицията. Според мен човекът всъщност е казал „да изчезваме обратно в Лондон“, нещо такова.

— Как са го убили? — попита с толкова слаб глас, че едва го чуха.

Алфредо се поколеба, питаше се дали да не излъже, за да пощади чувствата на Едуард Деравенел. Но знаеше, че не бива, длъжен бе да каже истината. Дължеше я на Едуард и на баща му.

— Издъхнал много бързо — най-сетне отвърна Алфредо. — Доктор Бутафильо ме увери, че смъртта е била мигновена.

— Но как? — настоя Едуард.

— Прерязали са му гърлото — отговори тихо Алфредо с разтреперан глас.

В стаята настъпи пълна тишина. Изумлението и ужасът, изпълващи атмосферата, бяха почти осезаеми.

Вледенен на стола си, с обезкървено и лишено от цвят лице, Едуард извика:

— Не! Не и милият Едмънд. Да умре така. Толкова жестоко. О, не. Не може да бъде. Кой би извършил такова подло убийство? Той бе само на седемнайсет, за Бога, едно невинно момче…

Гласът на Едуард секна, лицето му се сгърчи, сълзи заблестяха в очите му. Закри с ръце лицето си и наново го завладя мъка по любимия брат.

В същия миг Невил скочи на крака и се приближи до Едуард. Наведе се над него и го взе в обятията си. След секунда Едуард неуверено се изправи, обърна се към Невил и го прегърна толкова силно, като че животът му зависеше от това. За кратко братовчедите останаха неподвижни в крепка прегръдка. По-здраво от всякога бяха свързани в общата си скръб, поразени и ужасени как зверски и безсърдечно бяха погубили Едмънд. Споделена бе и мъката им и за другите им жестоко убити близки.

След малко двамата мъже отслабиха прегръдката си и отново седнаха. Първи заговори Невил, поглеждайки към Алфредо:

— Нека ви попитам: вие лично вярвате ли, че господин Едмънд е бил убит, защото е Деравенел? Че нападението от онази нощ не е злощастно съвпадение?

— Не смятам, че покушението върху господин Едмънд е случайно. Ни най-малко. Бе убит, защото е Деравенел и син на господин Ричард. Според мен не са го намерили в хотела, когато са убили другите, затова са тръгнали да го търсят — Алфредо енергично поклати глава. — Нищо не може да ме убеди в противното.

— Допускате ли, че и господин Едуард е в опасност?

— Да. Но тук в Карара не, не и сега. Убийците са побягнали обратно в Лондон. Но наистина мисля, че е в опасност. Защото е син на господин Ричард. Според мен, господин Уоткинс, чичо ви бе убит, защото е истинският наследник на компанията. Всички във фирмата знаят, че преди шейсет години „Деравенелс“ бе заграбена от клана от Ланкашър. Някои от директорите са доволни от сегашното положение, но не всички. Има и такива, които вярват, че господин Ричард трябваше да заеме председателското място. За жалост малцина. Хенри Грант е неспособен, винаги съм го мислел. Кичи се с лаврите на другите Грант, управлявали преди него — дядо му, който узурпира компанията, и баща му, добавил своя принос към величието й. Но тя му се изплъзва. Работите не вървят добре, чуйте ми думата. Той е като земевладелец, който не се грижи за имота си, както винаги казваше господин Ричард. Нищо не разбира от търговия и финанси, а над него властва съпругата му французойка и приближените й. Марго Грант има достатъчно поклонници, които изпълняват нарежданията й.

— Знаех си. Чичо го бе споделил с баща ми — от гърдите на Невил се откъсна дълбока въздишка и той поклати глава, тъгата замъгли светлосините му очи. — Баща ми и брат ми загинаха, защото се оказаха на погрешното място в неподходящото време… — скръбният му глас стихна и той присви устни. — Нека Бог даде покой на душите им на небето.

— Значи „Деравенелс“, компанията, основана от моя прадядо, всъщност се управлява от някаква жена, която дори не носи фамилното име по рождение. Направо да те побият тръпки, Невил — заключи Едуард с леден глас.

— По-скоро ме кара да се смея, макар и горчиво — отвърна Невил. — Тази жена е за посмешище, не знае какви ги върши. И естествено Джеймс Клиф и Джон Съмърс я използват. Именно те държат юздите на властта. И все пак, убеден съм, че е опасна, няма никаква съвест и е повече от вероятно зад убийците да стои тя. Но не се измъчвай, Нед. Ще осъществим нашето отмъщение, както ти обещах в „Рейвънскар“. Няма да позволя някаква млада и некомпетентна жена да ти отнеме, каквото ти принадлежи, бъди сигурен в това.