Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (24)

24.

Лили стоеше по средата на всекидневната в къщата на Вики Форт в Кенсингтън, огледа обстановката и доволна усмивка озари лицето й.

— Прекрасно е, Вики — отбеляза тя накрая. — Но пък и винаги си проявявала чудесен усет, когато избираш цветовете в домовете си.

Очите на Вики светнаха и тя възкликна:

— О, толкова се радвам, че ти харесва. Да ти призная, малко се тревожех, чудех се дали не е прекалено бледо.

Като се приближи до Вики, която все още стоеше на прага, Лили категорично заяви:

— Изобщо не е бледо, много ми допада как си съчетала всички нюанси на кремавото и бялото, а акцентите на резеда и лилаво са очарователни.

— Не е ли прекалено женствено?

— Разбира се, че не. Старинните мебели са тъмни и внасят равновесие.

— Моля се Стивън да я хареса.

— Сигурна съм, че ще бъде възхитен — окуражи приятелката си Лили и после любопитно попита: — Той кога се връща от Ню Йорк?

— След седмица. Неочаквано се наложи да замине за Сан Франциско и това го забави, но работите му вървят добре и ще отплава от Ню Йорк след няколко дни. Нямам търпение да го видя, измина цяла вечност.

— Ясно ми е какво чувстваш — отрони Лили, бавно прекоси стаята и седна на мекото, с красиви извивки канапе, тапицирано с бледа, ябълковозелена дамаска. Щом се облегна на копринените възглавнички в лилаво и резеда, хвърли отново поглед наоколо. — Цветята са чудесни, Вик, днес си успяла да създадеш пролетно настроение тук.

— Благодаря ти, скъпа — Виктория се настани на стола до Лили, погледна я внимателно и попита: — Съобщи ли на Нед?

Лили поклати глава.

— Още не. Миналата седмица го видях само веднъж, след като се върна от болницата и ми се стори, че моментът не е особено подходящ. Но ще му кажа, не се притеснявай.

— Добре. Радвам се. Сега сигурно ще ти бъде интересно да чуеш, че намерих очарователна къща съвсем близо до нас, в Кент. Според мен е прекрасна и не е твърде голяма, та се надявам в понеделник или вторник да дойдеш с мен и да я видиш, преди Стивън да пристигне в Лондон.

— О, Вики, скъпа, колко чудесно! С най-голямо удоволствие — извика Лили и сияеща се обърна към приятелката си. — Да ти кажа истината мислех да се изнеса от Белсайз Парк Гардънс и да се преместя в една къща на „Саут Одли стрийт“, в Мейфеър.

— Разбирам. Надявам се, че не се претоварваш в сегашното си състояние.

Лили се засмя.

— Наистина се чувствам прекрасно, съвсем бодра и здрава, в момента само ме тормози ужасното сутрешно гадене. Освен това къщата в Мейфеър не е голяма и е напълно подходяща за мен, детето и неколцина слуги. Ужасява ме мисълта как Нед окъсня в Белсайз Парк, когато го нападнаха. Предпочитам да живея в Уест Енд.

— Разбирам — за няколко секунди Вики се умълча и после, накланяйки се към Лили, тихо попита: — Наистина възнамеряваш да задържиш детето, нали?

— О, да, никога не бих се отказала! Нали то е част и от мен, и от Нед. Навярно ще му кажа още днес, Вики, може и по-късно. Но бъди сигурна, че когато го сторя, ще му обясня, че искам да бъда напълно независима. Не искам нищо от него, както знаеш.

— Много смело от твоя страна, Лили. А сега аз искам нещо да споделя с теб. Много е важно, поне според мен.

Лили я погледна обезпокоена.

— Какво има? Изведнъж като че ли се вдъхнови.

— Така е. Взех решение за нещо, което обмислям от известно време. Реших да се занимавам с доброволна обществена работа заедно с Фенела Фейн…

— Вдовицата на лорд Джереми Фейн ли?

— Именно. От години ми е приятелка и ми се струва, че веднъж ти споменах, че ръководи един женски приют в Ийст Енд. Открай време се възхищавам от дейността й и искам да направя нещо смислено през живота си. В Лондон има толкова бедност и нищета, при все че е най-голямата столица на света. Непоносими ми са различията между живота на богатите и отчаяното, мизерно съществувание на бедните.

— Много съм щастлива, че най-после си се решила да предприемеш нещо. Откакто се помня жадуваш да се заемеш с подобно дело — Лили й отправи топла, нежна усмивка, протегна се и я хвана за ръката. — Винаги си искала да бъдеш с нещо полезна и по мое мнение ще се справиш чудесно. Фенела Фейн сигурно е въодушевена, че ще й помагаш.

Вики се разсмя и доби смутен вид.

— Всъщност още не съм й казала, но знае какъв интерес проявявам към работата й, и то отдавна. Възнамерявам да я посетя идната седмица и да предложа услугите си.

— Стивън няма нищо против, нали?

— Не допускам, той разбира, че съм… е, че съм убедена, че жените могат да допринесат за обществото, ако пожелаят. Действително ме има за прекалено еманципирана, а той е един от малцината мъже, които смятат, че идеите на госпожа Панкхърст са основателни. Честно, Лили, горд е, че съм прогресивна.

Лили кимна.

— Съвсем права си за бедността в Лондон. Има ужасни предградия като Провидънс Плейс с мизерните си жилища… казват им бордеи, нали? А живеещите там жени са смазани от живота, нещастни, бедни и често с разклатено здраве, нерядко малтретирани от пияните си мъже. Кръвта ми кипва, когато си помисля за богатите англичани, за егоизма на толкова много хора, които могат да облекчат нечий живот.

Вики замълча и скочи, приближи се до прозореца и видя една карета да спира долу.

— О, Лили, скъпа, изглежда е брат ми с Нед и, о, велики небеса, Джони Уоткинс. Идват по-рано, отколкото очаквах.

 

 

Еймъс Финистър седна на ъгловата маса за четирима в „Градината на мандарините“, малък китайски ресторант, любимият му в Лаймхаус. За него шест бе ранен час за вечеря в неделя, но Чарли бе пожелал да се срещнат по това време и той неохотно се бе съгласил.

Мислите му се върнаха към вчерашния обяд с Невил Уоткинс и останалите. Когато се замисли за информацията, която обмениха, и решенията, които взеха, го заливаше вълна от радост и удовлетворение. Всичко идваше на мястото си много по-бързо и далеч по-добре, отколкото бе очаквал.

Медицинските картони бяха налице и именитият лекар ги проучваше; Алфредо бе предоставил ценни сведения за миннодобивния отдел, както и имената на съюзниците им в компанията; а сега, благодарение на Чарли, разполагаше с помощници, които да използва в борбата с Джеймс Клиф, Джак Бофилд и Филип Девър. Планът на двамата актьори бе да се престорят на джентълмени, на аристократи и да разкрият, че разполагат с уличаващи факти за тримата му врагове. Информация, която щеше да се окаже фатална за живота и кариерата им. С други думи — изнудване.

Както винаги точен, Чарли влезе като вихър в ресторанта. Еймъс вдигна поглед и му помаха с ръка.

Миг по-късно Чарли седеше срещу него, а усмивка се разливаше по красивото му лице.

— Добър вечер, господин Финистър.

— Добър вечер, Чарли. Би ли желал чаша жасминов чай? Много е освежаващ.

— С удоволствие, сър. Много ви благодаря — Чарли се облегна на стола си и плъзна поглед из ресторанта, който все още бе относително празен. — Като че ли ще вечеряме сами — добави той.

— Ще се правим на франтове тази вечер, а Чарли? — попита Еймъс с усмивка. Чувстваше симпатия към младия актьор, бяха работили заедно по много случаи, както Чарли имаше обичай да ги нарича. Най-малко десет години.

— Тази вечер аз съм денди^[1], сър. Не забравяйте, че съм се увлякъл в ролята си на джентълмен, така че се старая да докарам гласа си да звучи подобаващо на персонажа ми, ако схващате какво имам на ум. Така ми е по-лесно.

— Колко необичайно е, че така си променяш гласа, можеш да скачаш от един акцент на друг — отбеляза Еймъс, поглеждайки го многозначително. — Ти си най-блестящият имитатор, когото познавам, като не броим Мейзи.

— Благодаря, шефе.

Сервитьорът бързо се приближи към масата, Еймъс веднага поръча жасминов чай и поиска да види менюто, после продължи:

— Според мен, Чарли, този твой чудесен глас е невероятен дар.

— Мож’ дъ йе, мож’ дъ ни йе. — Чарли безочливо се ухили на Еймъс, преминал с неподражаема лекота на простонародния си кокни. — Работата ня’а дъ й както я имате тука, госин Ей, така че си дигам дърмите и право в Америка заедно със сестра ми.

Стъписан от неочакваното съобщение, Еймъс се поизправи на стола си, вторачи се в Чарли, а на лицето му се изписа недоверие.

— Брей, мътните да го вземат! Значи накрая се реши! Сигурно тя умира от радост.

— Ни съм й рекъл и думица още. Чаткате ли, ни съм й рекъл хич нищо. Изненада е, шефе.

— Много добре, наистина много добре, Чарли. Много се радвам, че си стигнал до това решение да напуснеш тези брегове, но според мен преместването си струва, нали?

— Със сестра ми до мени, мислъ, чи шъ съ пручуя в Америка, госин Ей, пък знайш, двамата играйм заедно.

— Казвал си ми, а аз… — Еймъс замълча, когато келнерът припряно се върна с кана жасминов чай и чаша върху един поднос, заедно с менюто. Подаде го на Еймъс, наля чай на Чарли и ниско се поклони, после отново се отдалечи.

След като отново останаха сами, Еймъс се облегна на масата и попита със съвсем приглушен глас:

— Готово ли е всичко за утре?

Чарли тихо отговори с школувания си тембър:

— Да, господин Финистър. Мейзи има уговорка да се срещне с Обри Мастърс в едно кафене на пазара „Шепърдс“. Ще му обясни, че заминава за седмица на гости на баба си и ще му даде прощален подарък.

Еймъс само кимна и бръкна в джоба си. Секунда по-късно остави помежду им малък пакет.

Чарли му хвърли едно око, после го взе и го огледа.

— Виолетова хартия. Много изискано — пъхна го в джоба си без повече коментари.

— Мейзи знае ли какво има вътре? — Еймъс го изгледа проницателно.

Чарли кимна.

— Трябва да го смеси със семената и грудките в кафявата книжна торба.

— Точно така.

— Какво е то, между другото? Какво ще му причини?

— Ще разхлаби червата му за няколко дни и ще го принуди да пази къщата. Ще стои далеч от кантората, което е и целта на упражнението. И за твоя информация, представлява смес от сушени треви и семена, само толкова.

— Ми добре тогаз, ка щяло да не е — промърмори Чарли. После измъкна един лист от джоба на сакото си. — Тия двамцата ня’а как да ги сбъркаш, шефе.

Еймъс се взря в хартията.

— А истинските им имена?

— Не, хич не ти тря’а да им знайш имената, да ти’й ясно. Имат си псевдоними, както мойта Мейзи вика на се’е си Филида Блу. Мътните ме взели, не питай отде го измъдри.

— Използвала ли е същото име и друг път, с друг мъж? — попита Еймъс с обезпокоен глас.

— Не, никак не е, гос’ин Ей. Да не съм гламав? Измислила си го е, дума няма, на момента, щом е мернала оня, тъй ми рече.

— Ще се срещнем ли след час със събратята ти актьори?

— Точно тъй.

— Да поръчаме ли вечеря? Или да ги изчакаме?

— Не, не, те ня’а да ядат с нас. Обядвали се с мамичките си, както си знаят в Уайтчапел.

— Много добре. Ще взема патица с портокалов сос, ти обичайното ли ще поръчаш, Чарли?

— Да, благодаря. Със сладко — солен сос и ориз на пара, моля.

След като Еймъс поръча, погледна Чарли и смръщи чело.

— Нали Мейзи заминава утре, както планирахме?

— Да, както ви рекох, и аз тръгвам с нея. Към Ливърпул. С вечерния влак. Качваме се на парахода на следващия ден, ей туй ще сторим. И виж ни на, отплаваме за Америка, където улиците са павирани със злато.

Еймъс кимна, но истината бе, че го заля облекчение, че Чарли напуска Лондон. Бе за предпочитане в по-далечен план. Прекалено много хора знаеха, че се познават и бе много по-разумно да преустановят професионалните си отношения с оглед бъдещите събития.

— Ще ми липсваш, приятелю — отрони Еймъс и внезапна тъга засенчи очите му. Открай време Чарли внасяше смях и шеги в живота му. Бе предан, надежден и всеотдаен.

— И на мен също, госин Ей. Бяхте добър с мен и ми помогнахте, кога имах нужда. Но сега ще бъда добро братле на Мейзи. Заслужава го.

— Истина е. И, между другото, погрижи се никога отново да не използва името Филида Блу.

— Гарантирам ви, госин Ей. Схващам.

Като посегна към вътрешния си горен джоб, Еймъс извади дебел пакет и го подаде на Чарли.

— Прибери парите на сигурно място, момчето ми. Утрешният ден ще бъде като онзи, в който се срещнахме на гарата. И, моля те, не забравяй да се обадиш, когато пристигнеш в Ню Йорк.

Дяволитата усмивка на Чарли отново се разля по лицето му, той протегна ръка и стисна десницата на Еймъс, която лежеше на масата.

— Приятели сме до гроб, госин Ей.

Излезе вярно, както се оказа.

 

 

Марго Грант се взираше във венецианското огледало и оценяващо разглеждаше отражението си. Доволна, че изглежда в пълния си блясък тази вечер, се отдалечи от него и седна на голямо, кръгло канапе пред камината. Като се облегна на множеството меки възглавнички, си наложи най-сетне да отдъхне.

След миг-два очите й обходиха малката й интимна лична всекидневна в просторната къща в горната част на „Гросвенър стрийт“, в която живееше с Хенри Грант, когато не беше в някоя клиника.

Стаята тази вечер изглеждаше великолепно, както и самата тя. Бе си дала труд да придаде привлекателност на това най-съкровено кътче в къщата и си даде сметка колко добре се е справила.

Стените бяха тапицирани в бледорозова коприна, а по-тъмнорозова свила на райета покриваше голямото канапе, няколкото стола и малкия диван до стената. Разгърнатите драперии на двата високи прозореца бяха в същия розов цвят като канапето, но бяха ушити от лека, ефирна тафта. Красиви пейзажи от френски майстори висяха по стените, а околовръст бяха подредени други френски произведения на изкуството.

Светлината бе приглушена. Розовите копринени лампиони на розовите алабастрови лампи допринасяха за нежната атмосфера, както и ярко пламтящият огън. Марго въздъхна. Бе обзавела тази стая, за да прелъстява в нея и се надяваше, че тази вечер ще извърши чудеса.

Вътрешно се усмихна. Джак Бофилд, последният й флирт, я бе нарекъл олицетворение на изкушението, което й подхождаше абсолютно. Бе добавил, че стаята е женствена, прелъстителна и когато домакинята е вътре, още по-възбуждаща. Но Марго недвусмислено му показа, че не е свободна.

Из въздуха се носеше едва доловимо ухание на рози и тя си бе сложила парфюм със същия аромат. Любимият на Джон Съмърс. А той бе нейният любимец. Трябваше да си го спечели обратно, нужен й бе да бъде до нея. Колко глупаво постъпи, че му се противопостави. Винаги е бил нейният фаворит; възприемаше го като свой рицар с блестящи доспехи, а себе си — като негова кралица.

Независимо че я боготвореше, тя никога не го покани в леглото си, не го направи неин, както бе постъпила с баща му преди години, още като младо момиче. Но се налагаше да го стори. Тези вечер. Не можеше да го чака повече. Цялото й тяло безумно го желаеше. Копнееше за него. Трябваше да го има, да го притежава плътски, не само за да задоволи развилнелите си страсти, но и да го обвърже към себе си завинаги.

Марго затвори очи и се замисли за него. Той бе мъж, когото бе желала от дълго време и бе сигурна, че ще се окаже страстен любовник, чувстваше го вътре в себе си. Нуждаеше се от мъж, комуто можеше да се довери, който щеше да задоволи ненаситния й сексуален апетит с пламенна страст. Как копнееше за него. Никога не бе допускала, че ще се ожени за човек като Хенри Грант. Той бе нейна пълна противоположност.

Тя се гордееше с яркия си интелект, образованието си, многобройните си дарби: свиреше на пиано като истински музикант, можеше да рисува и бродира, познаваше френските деликатеси и вина. Баба й я бе научила на светски етикет и маниери; бе й показала как да води домакинството в големи къщи и провинциални имения. Баща й и дядо й се бяха погрижили да я направят истинска дама, както подобава на дъщеря на френски индустриалец.

Бракът с Хенри Грант бе уговорен, бе брак по сметка. Хенри й бе дал прочутото си име, тя му бе донесла огромна зестра. Търговската фирма на баща й и земите в Анжу щяха един ден да станат негови, мислеше си тя.

Горда, одухотворена и несъмнено най-красива сред жените, бе пристигнала в Англия, изпълнена с нетърпение и очаквания. Бе дошла да се омъжи за Хенри, главата на „Деравенелс“, най-прочутата търговска компания в света и се вълнуваше заради съюза, уреден от баща й.

Бе на петнайсет и очакваше да види елегантен англичанин. Той бе на двайсет и четири и тя си представяше, че е енергичен и опитен любовник, мъж с чар и стил. Вместо това установи, че се жени за монах. Повече или по-малко. Mon Dieu! При това монах, на когото дъската му хлопа.

Бе женена за него от петнайсет години и сега, трийсетгодишна, тя бе в разцвета си. Разочарована във всяко отношение. Това, за което в този момент копнееше бе за истински мъж в живота и в леглото си. И не кой да е. Точно определен, онзи, който вече лежеше на сърцето й. Джон Съмърс. Като оставим женските й копнежи, той бе човекът, който действително управляваше „Деравенелс“ и тя искаше той да е до нея, да се учи от него заради сина си.

Марго погледна към часовника на лавицата над камината от позлатен бронз, внезапно се изправи и се приближи до прозореца, застана, загледана навън — надяваше се той скоро да пристигне. Не се наложи дълго да чака. След няколко минути каретата пристигна; той слезе, а тя прекоси стаята и излезе във входното антре от черен мрамор. Преди да е успял да вдигне чукчето, тя отвори вратата.

Той като че се сепна, щом я видя на входа.

— Cheri — промълви тя с ниския си, хрипкав глас. — Влез, влез.

— Добър вечер — поздрави той и й се усмихна.

Отвръщайки на усмивката му, тя пое палтото му и го остави на дървената пейка в антрето, после го поведе към личната си всекидневна.

Той се огледа, после се обърна към нея и леко я целуна по бузата.

— Прекрасно е, че те виждам, Марго — промълви той, очите му се плъзнаха по фигурата й, насладиха се на гледката на безупречните й гърди, тънка талия и заоблени бедра. — Благодаря ти за неочакваната покана — добави той, като едва откъсна поглед от нея.

— Седни, ако обичаш, тук на канапето пред огъня. Ще донеса шампанско. Да?

— Хубава идея — отвърна той и седна, наведе се напред и простря ръце към огъня. — Вечерта се оказа хладна — той се облегна назад и прикова очи в нея, докато тя пристъпи към една малка масичка и наля шампанско в две кристални чаши. Миг по-късно му подаваше едната.

— А, любимото ми. Розово шампанско.

Тя се засмя и се настани до него.

— Подхожда на стаята. — Чукна кашата си в неговата. — Santé^[2].

— За твое здраве, скъпа моя. А как е Хенри?

— Същият… винаги е същият. В момента си почива.

— Няма ли да се присъедини към нас?

— Ah, non, non, c’est pas possible ce soir^[3].

— Жалко, че не може да слезе. Значи оставаме само двамата тогава?

Крадешком тя му хвърли внимателен поглед.

— Oui, les deux^[4].

Той се облегна и остана мълчалив, запазил мислите си за себе си.

Джон Съмърс не беше вчерашен и отпреди бе заподозрял, че го е поканила, за да го съблазни и че се готви да го подложи на всичките си хитрини. Но неочаквано това като че нямаше никакво значение. Бе уморен, самотен и в много отношения разочарован; мъкнеше на раменете си безкрайното и тежко бреме на „Деравенелс“, без да изпита и миг радост. Не и в последно време. „Така че нека да опита — помисли той. — Нека ме примами в леглото си. Пък да видим какво ще последва.“

Взела погрешно внезапното му мълчание за останал отпреди гняв след последната им кавга в кантората, тя тихо отрони:

— Съжалявам, че те ядосах. Моля те кажи, че ме извиняваш, така са ми нужни прошката и уважението ти.

— Имаш ги и двете — отговори бързо той с равен глас.

— О, благодаря ти! Правиш ме толкова щастлива. Merci, Jean — извика тя, произнасяйки на френски името му.

Импулсивно хвана ръката му.

— Толкова се опасявах, че повече няма да ми бъдеш приятел. А аз съм самотна, нямам си никого.

Устата му потрепна от неочакван, потиснат смях. Успя да се сдържи и най-сетне отбеляза:

— Но аз се държах съвсем дружелюбно с теб през изминалата седмица, дори обядвахме заедно. Не разбираш ли, бях страшно зает.

— Нима?

— Да.

Тя се наклони към него, разкривайки част от красивите си гърди, и го целуна по бузата. После му хвърли многозначителен поглед и повдигна едната си вежда.

Той се втренчи в нея. Стъписан. Боже, колко прелестна беше. Истинска и неподражаема красота. Най-хубавата жена, която бе виждал. Съзнанието му попи безупречно бялата кожа, превъзходния й тен, извитите, черни вежди, тъмните очи, разкриващи непознати дълбини, водопада от черна коса, разпусната тази вечер свободно да обрамчва сърцевидното й лице. Устните й бяха искрящо червени от червилото и изглеждаха невероятно сочни. Цялата кипеше от жизненост. Като зрял плод, готов да го откъснеш. Каква изкусителка го съблазняваше. Той почувства раздвижване между краката си, докато се гледаха в очите.

След няколко секунди промълви:

— Лицето ти има въпросително изражение — усети, че гласът му стана дрезгав. — Какво има? Попитай ме, каквото и да е.

Марто остави чашата с шампанско и се премести по-близо до него. Той долавяше аромата на рози от врата и гърдите й, който го опияняваше, и усети, че му става все по-горещо. Най-сетна тя прошепна:

— Ще бъдеш ли мой?

Преди да смогне да се спре, той глупаво попита:

— Както баща ми ли? Това ли питаш? Целият? Не само верността ми към твоята кауза? Това ли искаш?

Беше я изненадал.

— Да — накрая отвърна тя.

— Имам един въпрос — заяви Джон след секундно обмисляне.

— Задай го.

— Ами Джак Бофилд? Какво има между двама ви?

— Между нас не съществува нищо. Имахме лек флирт, но без последствия. Никога нищо не е имало между мен и когото и да е било. Като изключим баща ти — тя го изгледа напрегнато. — Истина е, честна дума. Може да съм всякаква, но не съм лъжкиня.

— Вярвам ти, не се пали толкова.

Тя се усмихна, след което започна да се кикоти като младо момиче.

— Според Джак Бофилд тази стая била олицетворение на изкушението.

— Познал ли е това изкушение?

Помежду им надвисна дълго мълчание и после, съвсем ненадейно Джак я прегърна и грубо я притисна в обятията си. Целуна я по устата. Целувката бе силна и ненаситна и тя й отвърна със страст, плъзнала езика си в устата му, като че в желание да го погълне.

Джон продължаваше здраво да я обгръща и да я целува, изведнъж рязко отдръпна лицето си и прошепна в ухото й:

— Направил е грешка. Ти си моето изкушение.

— Така ли? — промълви тя.

— Да. Моето — след миг добави: — Ами Хари? Спи ли?

— Дадох му сънотворно — призна си тя.

— А прислугата?

— Неделя е. Вечерта са свободни.

— Значи сме сами. Независимо от това, трябва да затворя вратата и да дръпна завесите.

— Добре, направи го — промърмори тя, излегна се на възглавниците и заразкопчава пеньоара си.

Отдалечи се от нея само за момент. Когато се върна до камината, изгаси две от лампите, докато говореше:

— Като че е прекалено светло.

Когато се обърна с лице към нея, видя, че е освободила горните копчета на копринената си дреха, после осъзна, че това е халат, а не рокля. Разкриваха се още по-голяма част от прекрасните й гърди, страшно предизвикателно, тя се взираше в него с изписан на лицето копнеж, когато очите й срещнаха неговите. Той я взе в обятията си и я притисна още по-силно, отново и отново шепнейки името й, а после започна да целува изкусителните й устни. За секунди страстта ги обгърна.

Той протегна ръка и я настани в скута си. Погледна надолу и забеляза, че краката й са голи — нежни, гладки и твърди под дланта му. Изведнъж разбра, че това е покана да я опознае. Подчини се и плъзна ръка по вътрешната част на бедрото и корема й.

Чу я как стаява дъх и напрегнато я погледна.

— Твоя съм. Прави с мен каквото искаш — докато говореше, дръпна предната част на пеньоара си и той изцяло се разтвори.

Сега му се бе разкрила напълно и като прикова очи в стройното й бяло тяло, той притаи дъх.

— О, Боже, прекрасна си, Марго! — наведе се над нея и зарови глава в гърдите й.

— Вземи ме, вземи ме — стенеше тя в косите му.

Отне му време, докато се съблече, но когато най-после се освободи от сакото и панталоните си, с един замах свали ризата и вратовръзката си, които постави като постилка.

Целувките и докосванията им станаха още по-пламенни; ръцете и краката й го обвиха, той се намести върху нея, взирайки се в очите й с цвят на тъмен кехлибар.

— Моля те, моля те — мълвеше тя, — направи ме своя.

И много бавно и внимателно той изпълни желанието й и двамата се сляха. Подхванаха дълъг ритуал на ритмични движения и целувки и той почувства, че потъва в нея. И тогава в миг на внезапно прозрение се запита защо изобщо се бе карал с нея, защо е бягал от сексуалното й желание. Бе истинско блаженство.