Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (39)

39.

Лили Овъртън бе починала в понеделник. В петък следобед същата седмица я погребаха.

Ковчегът носеха шестима: Едуард Деравенел, братовчедите му Невил и Джони Уоткинс, най-близкият му приятел Уил Хаслинг, Стивън Форт, съпругът на Вики и Еймъс Финистър.

Само малцина от приятелите на Лили бяха официално поканени да присъстват на погребалната служба в Хампстед и Вики и Фенела бяха напълно неподготвени за събралото се множество. Църквата бе пълна: всичките й близки и онези, които я познаваха, се бяха събрали да отдадат последната си почит.

Чуха се няколко ахвания и шепот, когато шестимата мъже внесоха ковчега в божия храм, всичките бяха или красиви, или с представителен външен вид.

Понеже Вики бе с патерици, държа надгробната си реч пред трите малки стъпала, водещи към олтара под огромния прозорец със стъклопис, намиращ се непосредствено зад ковчега. Фенела също говори от амвона, както и Уил Хаслинг.

Всички те споменаха благородния дух на Лили, нежната й душа, благотворителната й дейност, която щедро подкрепяше нуждаещите се и преди всичко „Хадън Хаус“.

По молба на Едуард Джони прочете двайсет и третия псалм, гласът му леко потрепери, когато започна с думите: „Бог е моят пастир, не желая другиго.“

Засилваше глас с всеки ред и тъй като притежаваше мелодичен тембър, всички го слушаха с внимание.

Едуард бе приковал поглед в ковчега на Лили, покрит с изпратените от него бели лилии, в подножието на стъпалата към олтара. Едуард бе потънал в отчаяние, най-дълбокото, което бе познал, и се питаше как ще изплува отново. Как щеше да продължи да живее.

Докато траеше службата — викарият държеше кратката си проповед, пееха химни и мълвяха молитви — се запита защо така трагично бе загинала. Лили бе покосена в разцвета на живота си. После се сети за нероденото им дете и сърцето му се сви и замръзна в гърдите му. Бе сам на земята, откакто Лили си бе отишла.

По-късно Уил го хвана под ръка и го поведе обратно към ковчега. Когато го вдигна на раменете си заедно с останалите петима мъже и го понесе навън от църквата, се замисли за Джони Съмърс и клана Грант. Едуард бе убеден, че смъртта й е тяхно дело. Как да отмъсти за убийството й?

 

 

Невил Уоткинс придърпа Еймъс Финистър на една страна и попита:

— Имаш ли вест от Марк Ледбетър? Открил ли е нещо?

Еймъс пристъпи още по-близо до Невил и прошепна:

— Повече от вероятно е ездачът да е французин. Научих го от Пол Кулмън, полицейския сержант, подчинен на Марк.

Двамата мъже стояха в ъгъла на всекидневната на Вики в къщата й в Кенсингтън. Всички, поканени да присъстват на погребалната служба, се бяха отбили за нещо подкрепително след полагането на ковчега в дома на Вики и съпруга й.

Еймъс се озърна и продължи със същия тих глас:

— Предлагам да останем насаме, господин Уоткинс. Нека помоля госпожа Форт да ни въведе в някоя друга стая.

Невил кимна и загледа как Еймъс си пробива път през малката групичка, която пиеше чай, хапваше от сандвичите и споделяше спомени за Лили Овъртън.

Няколко секунди по-късно Еймъс се върна.

— Госпожа Форт позволи да се оттеглим в библиотеката — докато говореше, поведе Невил навън от всекидневната към коридора.

След като веднъж се озоваха в библиотеката с изглед към просторната градина, Еймъс затвори вратата и закрачи към Невил, който бе застанал до френските прозорци.

— Да продължим — промълви Еймъс. — Сержант Кулмън не разполагал с повече информация, поне така твърди. Обаче снощи слязох към Уайтчапъл и проведох собствено разследване. Понаучих това-онова. Един от осведомителите ми съобщи, че някакъв корсиканец, някога участвал в циркова трупа на континента, търсел работа, като главно разпитвал за работа с коне. Доносникът ми каза, че мъжът имал дълбок, назъбен белег на лицето си, бил тъмнокос и с черни очи.

— Като слушам, това е бил ездачът от парка — обади се Невил.

— Описанието действително съвпада — отвърна Еймъс и продължи: — По всичко личи, че името на човека е Напо, съкратено от Наполеон, понеже и той бил от Корсика. Изглежда никой не знае истинското му име. Моят човек го изпратил на запад в квартала около Мейфеър и ми разказа, че по-късно Напо си намерил работа: да кара каретата на някакво френско семейство или по-точно на елегантна французойка, „истинска красавица“, както разправял.

Невил леко се подсмихна, поглеждайки към Еймъс; най-сетне кимна с глава.

— Французойка, а? Виж ти, със сигурност се сещам за една французойка, която е голяма хубавица, както и ти.

— Да, така е. Марго Грант й е името.

— Това ни дава повод за размисъл, нали? Може би трябва да опиташ да разбереш дали този Напо е работил за Грант.

— Вече го сторих, господин Уоткинс.

— Много добре. Питам се дали катастрофата в Хайд Парк не е отмъщение за смъртта на Обри Мастърс. Ти как мислиш?

— Повече от вероятно.

— Преди няколко седмици ме предупреди, че ме следят, защо да не са следили и госпожа Овъртън? И двамата сме тясно свързани с Едуард, поне тя беше. А кликата на Грант разполага с много пари, могат да наемат армия от частни детективи.

В този момент вратата на библиотеката се открехна и малка главица със златисточервени къдрици надникна иззад нея.

— Еймъс! Еймъс! — извика детето, като видя любимия си приятел и се втурна в стаята.

Докато летеше към него, Еймъс се сниши и тя скочи право в обятията му, като силно го прегърна. Той отвърна на прегръдката й и вдигна поглед към Невил, за свое учудване забеляза огромната изненада, изписана на лицето му.

След като пусна детето и се изправи, Еймъс обясни:

— Това е момиченцето, което намерих в Уайтчапъл, господин Уоткинс. Името й е Грейс Роуз и сега живее тук със семейство Форт.

Невил любезно я заговори:

— Здравей, Грейс Роуз.

Детето вдигна очи към него и направи леко непохватен реверанс.

— Здрасти — тържествено отвърна тя със сериозно лице.

Изведнъж вратата рязко се отвори и Едуард прекрачи в стаята:

— Вики ми каза, че ще ви намеря тук… — млъкна, като забеляза детето, застанало до френските прозорци. То обърна глава и се усмихна до уши на Едуард.

Чифт сини като метличини очи се втренчиха в други също сини като метличини очи, без да могат да се откъснат едни от други. Най-накрая Едуард примигна и отклони поглед. Някакъв смътен спомен докосна съзнанието му, но бързо отлетя. Опита се да се вкопчи в него, но той избяга, изчезна за част от секундата.

Най-после Едуард пристъпи по-навътре в стаята и тихо повтори:

— Здравей.

Момиченцето само му се усмихна, без да каже нищо.

Еймъс се обади:

— Това е детето, което намерих, господин Едуард, казва се Грейс Роуз.

— Велики Боже, ето къде си била, Грейс! — възкликна Вики, като връхлетя в библиотеката. — Търсих те навсякъде.

— Няма нищо, госпожо Форт — промърмори Еймъс. — Изобщо не ни безпокои.

— Толкова сте любезен, Еймъс — добродушно отговори Вики, хвана Грейс за ръката и я поведе през стаята. — Извинете, че ви се е натрапила — добави тя, обръщайки очи към Невил и Едуард с лека извинителна усмивка.

Когато вратата се затвори след тях, Едуард заговори:

— Мисля, че сме длъжни да предприемем нещо против Грант, Невил. Не искам повече да чакам. Нали сега сме напълно готови да поведем война против тях?

— Така е, братовчеде — Невил широко се усмихна. — И ще го сторим. Сега.

 

 

Марго стоеше, вгледана в момчето, спящо върху тясното легло. Тъмните му ресници се бяха спуснали върху сметаново бялата му кожа, а малката му ръка почиваше под бузата. Обичният й Едуар. Нейният син. Сега на седем години. Най-важният човек за нея на света, нейната радост и гордост; интелигентно момче, с живо въображение и така решителен, горящ от нетърпение да побеждава. Нямаше друг като него, особено като индивидуалност и характер. Хенри безделничеше и все повтаряше богоугодните си молитви, нищо не вършеше; Едуар нетърпеливо бе протегнал ръце към света, искаше всичко, знаеше, че може да го има, ще го получи един ден.

Той бе наследникът на „Деравенелс“. Тя щеше да направи така, че той да наследи короната на баща си.

— Марго.

Някой прошепна името й и я накара да се обърне.

На прага стоеше Джон Съмърс, гледаше я с копнеж и когато тя му махна с ръка, мигом влезе в спалнята.

Обгърна с ръка талията й и я привлече към себе си, като я погледна в очите. Той прошепна в ухото й:

— Скоро се налага да се върна в Лондон.

Марго кимна, после премести поглед към детето, което така дълбоко спеше.

— Не е ли най-красивото същество на света?

— След теб — тихо отговори той. Мъчителният въпрос, останал неизказан, отново бе на езика му. Беше ли момчето негов полубрат? Син на баща му? Не посмя да я попита. Дори и да й беше задал въпроса, тя никога нямаше да му отговори. Винаги трябваше да приемат момчето като единствен син на Хенри Грант и наследник на „Деравенелс“. Той разбираше тази необходимост. Младият Едуар бе бъдещето на династията Грант.

Марго се наведе, леко докосна бузата на момчето, после се обърна и двамата с Джон напуснаха на пръсти спалнята.

След като се озоваха в коридора, той попита:

— Къде е Хенри? Трябва да се сбогувам с него, преди да тръгна за Лондон.

— Дреме в спалнята си, както обикновено — отговори Марго, хвана Джон за ръката и силно я стисна. — Ела с мен за момент, cheri. Нека си пожелаем довиждане по най-хубавия начин. — Миг по-късно тя отвори вратата на малката всекидневна и го поведе навътре. След като заключи, тя пристъпи към чакащите я обятия, силно го целуна и плъзна ръка по крака му. Усети как сетивата й се събуждат, краката й внезапно омекнаха, а сърцето й заби по-силно.

Джон Съмърс притисна ръката й към слабините си.

— Виждаш ли как ми действаш? — прошепна той, после я вдигна на ръце и я отнесе до канапето.

Тя легна по гръб върху възглавниците и му се усмихна, а той се настани до нея на голямото канапе, повдигна полите на широката й лятна рокля и ръката му пропълзя по голия й крак. Нямаше бельо, което да го затруднява, и след като докосваше интимните й части в продължение на няколко минути, от което дишането й се учести, той хвърли сакото и панталоните си. Наведе се към нея и я взе страстно в обятията си. Тя отвърна с обичайната си страст, желанието й към този мъж я изгаряше; когато и двамата достигнаха кулминацията, трябваше да запуши устата си с ръка, за да не закрещи от удоволствие.

Скоро след това тя слезе с него на долния етаж и заедно изпиха по чаша вино на терасата с изглед към ливадите.

— Обожавам те, Марго — промълви той, докосвайки кристалната й чаша със своята. — Съжалявам, че трябва да те оставя тук в провинцията. Както винаги работата ме зове, длъжен съм да се погрижа за делата на „Деравенелс“.

— Зная. Зная, cheri, и ти благодаря от дъното на сърцето си, че управляваш компанията вместо сина ми.

Той остави чашата си на дървената маса и каза:

— Марго, случиха се известни промени. Не ти споменах за тях през изминалите дни, защото исках двамата да се насладим на краткото ни време заедно. Обаче сега се налага да ти съобщя, че в началото на тази седмица любовницата на Едуард Деравенел загина при ужасна катастрофа.

— О! — бе единственият й коментар.

Джон обясни:

— Носи се слух, че не било изобщо злополука, че катастрофата е била предварително планирана.

— Колко странно — промълви тя и се облегна на градинската пейка с привидно незаинтересуван вид, докато рееше поглед в далечината.

Джон изчака миг-два, очаквайки я да изкаже някакво мнение, но това не стана. Той пое дълбоко дъх и реши да хване бика за рогата.

— Моля те, успокой ме, че нямаш нищо общо с това, Марго, че не си взела нещата в свои ръце.

— О, не, cheri, не съм. Защо да го правя?

— Ти стоеше зад нападението над Едуард Деравенел.

— Тази жена Лили Овъртън… какво значение има за мен? Rien… нищо. Мисля, че е абсурдно да се предполага, че нещо предварително е подготвено. Кой може да накара някой кон да се разбеснее? Е, моля те, да ми отговориш. C’est pas possible.

Джон се втренчи в нея, за миг онемял. Не бе обелвал и дума за какъвто и да е подивял кон, фактически не й бе съобщил каквито и да е подробности. Тя взе чашата си и изпи остатъка от шампанското.

Трябваха му минута-две, за да се успокои, но най-после той успя да озапти отчаяните предположения, които се въртяха в ума му. Не биваше дори да мисли, че някак са замесени.

Насили се да се усмихне, ставайки, и й предложи ръка.

Тя я пое.

Джон й помогна да се изправи на крака.

Марго заяви:

— Ще се разходя с теб до каретата ти. Така се радвам, че дойде — хвана го под ръка и продължи: — Толкова ми е скучно тук, в Аскот, а и ти ми липсваш.

Той не отговори, едва забележимо кимна. Бе прекалено разтревожен да й каже дори и дума.