Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (55)

55.
Париж 1908

— Но разбира се, че можеш да ми се довериш — говореше Едуард с уморената си, весела усмивка. — Никога не бих ти изменил, заклевам ти се.

Елизабет, която седеше пред тоалетката в спалнята на апартамента им в хотел „Риц“, най-после се завъртя и го погледна.

Колко невероятно красив е, бе първата й мисъл. Едуард се бе изтегнал на широкото легло, облегнат на планина от ленени възглавници, облечен в сапфирено син халат. Цветът караше поразителните му сини очи да изглеждат още по-сини.

Преди няколко минути се бе опитал да я подмами в същото това легло, но тя го бе отблъснала. Той ужасно се подразни, а тя на часа съжали за постъпката ти, прииска й се да беше по-отстъпчива, да се бе поддала на молбите му да се любят, да приеме благосклонно нежностите му.

Видя колко бе възбуден и как отчаяно я желае, а тя му бе обърнала гръб. Не можеше да направи нещо по-глупаво. Ако мразеше нещо истински, то беше да го отритват. Жените никога не отблъскваха Едуард Деравенел. А тя, собствената му съпруга, на която завиждаха всички, му бе обърнала гръб, и то без основателни причини. После се показа като още по-голяма глупачка, взе да се цупи и му заяви, че знае, че й е бил неверен.

Докато го гледаше, тя се чудеше как да заглади положението. Да го съблазни, да му даде каквото иска, и дори повече. Поглези го, използвай номерата в леглото, на които те е научил, и то така добре. Той обича това. Да, трябва да поправя стореното; нужно е да го държа до себе си; трябва да имаме дете. Налага се да забременея. Трябва да го обвържа към себе си с едно дете.

Последната мисъл накара Елизабет да се изправи и бавно да се приближи към леглото, да му се усмихне в опит да го омае. Очите й не се отместваха от лицето му, когато тихо промълви:

— Прости ми, Нед, скъпи, обичам те толкова силно, че не мога да понеса мисълта, че си докосвал друга жена. Много съм ревнива, знаеш.

В отговор той й се усмихна.

— Защо да търся друга, когато имам за съпруга най-красивата жена. Най-сладката, най-страстната, най-обаятелната жена. Защо да посегна към друга? Кажи ми.

Тя не отговори.

Когато стигна до леглото, той вдигна очи и продължително я изгледа, после разтвори халата, с който беше облечена. Ушит от бледосин шифон със сребристи нишки, лек и ефирен, халатът бе скроен като кимоно. Плъзна се по раменете й и той отново го дръпна. Тя остана гола пред него, все още се усмихваше, когато сведе поглед към лицето му.

— Е — заговори тя, — ето ме. Твоя съм. Прави с мен каквото искаш.

— О, да, о, да. Възнамерявам точно така да постъпя — задъхано отвърна той. — Толкова си красива. Как ти дойде на ум, че ще поискам някоя друга? Глупаво момиче — той се засмя съвсем леко и стана от леглото. Хвана я за ръка и я поведе към тоалетката. — Седни тук и не мърдай — нареди й той и изчезна.

Миг по-късно се върна с малък куфар в ръце. Отвори го на леглото, извади облечена в кожа кутия и я отвори.

Когато се приближи до тоалетката, я помоли:

— Затвори очи.

Тя изпълни желанието му. Но щом почувства студен допир до врата си, ги отвори. Ахна. Нед закопчаваше около шията й диамантена огърлица, каквато никога не бе виждала.

— О, Нед — задъха се тя. — О, Нед, великолепна е.

— Също като теб — докато говореше, загреба шепа от сребристо златната й коса, спускаща се по гърба й чак до хълбоците. — Как блести — промълви той, — бляскаво изкушение — после, когато я погледна в огледалото, отбеляза: — Тази огърлица е била изработена за френската императрица Йожени. Когато скъпоценните кралски накити били продадени на търга „Диаманти на френската корона“ през 1887, много от тях били изкупени от именития бижутер Бушерон. Огърлицата била сред тях. Оттогава често е сменяла собствениците си. Купих я за теб и сега е твоя. Подарък за годишнината ни. Следващият месец ще стане една година, откакто сме женени, Елизабет.

— Зная — тя се усмихна на отражението му в огледалото. — Благодаря, Нед. Благодаря ти, неповторима е.

— Стани — нареди й той и когато тя го послуша, я поведе към леглото. — Не е ли време да ме дарите със син и наследник, мадам? — попита той. — Категорично мисля, че трябва да се постараем… цяла нощ, ако се налага.

— Колкото дълго желаеш — тихо отвърна тя.

— Вечно — увери я той с нисък глас, като я положи на възглавниците и се излегна до нея. — Знаех, че огърлицата ще ти хареса — той чувствено я целуна по устните. Обичаше вкуса й, както бе влюбен в аромата, излъчващ се от нея. Омайното благоухание на жена, която пламенно го желае, както и той я желаеше.

— Както зная колко обичаш да правя това — добави той няколко мига по-късно, когато мушна ръка между бедрата й, после нежно и опитно пъхна пръстите си в нея.

Тя се задъха от настойчивите му ласки и прошепна:

— О, Нед. Не спирай.

Вдигна поглед към синята нега на очите му и затрепери, възбудата й нарастваше, докато той увеличаваше насладата й, пръстите му събуждаха желанието й.

— Обладай ме — прошепна в ухото му тя и той промълви в отговор, че точно това се готви да направи. Сподели копнежите и желанията си, какво иска от нея и какво възнамерява да направи с нея.

— След миг ще бъдеш моя — прошепна той, докосвайки косата й. — Ще те обладая, като никога досега. За да разбереш, че за мен няма друга, освен теб, любов моя, съпруго моя. А после ти ще ме направиш свой, както само ти умееш, както съм те учил — гласът му стана нетърпелив, дрезгав от желанието, което изпитваше.

Тя се плъзна надолу по леглото, изпълнила трескавата му молба; вече бе твърд и готов за нея. Тя го докосна, целуна го, така както му харесваше, и си каза, че още първия път, когато го съзря и видя красивите му ръце, пожела да я обгърнат цялата. Ах, колко го желаеше. Тези мисли я възбудиха. Достави му наслада по начина, по който винаги бе искал от нея, необикновено удоволствие, за което й се кълнеше, че никоя друга не му е доставяла и тя му вярваше, че й казва истината.

Внезапно той отмести главата й, двамата се претърколиха, така че той се озова върху нея. Проникна в нея рязко, настойчиво; задвижиха се заедно в страст и наслада, извиваха тела, после потръпнаха в екстаз, притиснати един до друг, останали без дъх, докато шептяха имената си един на друг.

— Не ми се излиза на вечеря — каза Едуард, протегна дългите си крака, обърна се на една страна и собственически прегърна с една ръка Елизабет.

— Тогава и аз няма да ходя.

— Нека си останем тук и да правим същото — когато тя не отговори, той попита: — Искаш ли?

— Да, защо не. Идеята е чудесна.

— Възхитителна. А ти си прелестна жена… Знаеш как да ме възбудиш, нали?

— Повече от всяка друга?

— Да — промълви той и се усмихна. Тя никога не пропускаше да го попита.

— Чух слух, че доскоро си бил с друга жена, Нед. Не е истина, нали?

При все че се подразни, че пак започва на тази тема, той сдържа яда си.

— Естествено, че не е вярно. Колко пъти да ти го повтарям?

— Тогава защо хората приказват?

— Кои точно? — поиска да знае той, като й хвърли особен поглед.

— Жени, които познавам.

— Защото ревнуват, завиждат ти. На брака ни. Не бива да ги слушаш. Разправят лъжи.

— Вярвам ти.

— Според мен трябва.

— Надявам се да забременея.

— И аз се надявам. В случай че не си, да опитаме пак, искаш ли?

— Сега? — в гласа й се четеше изненада. — Мислиш ли, че можеш, искам да кажа толкова скоро.

— О, да, госпожо, със сигурност мога. Забрави ли, по-млад съм от теб!

Надигна се на лакът, погледна го в лицето и леко го докосна с единия си пръст.

— Докажи ми, Едуард Деравенел, докажи ми, че можеш още веднъж сладостно да ме обладаеш. Не вярвам, че е възможно.

Той не й отговори с думи. Люби я през цялата нощ.

— Колкото да ти докажа — изтъкна по-късно той.