Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (34)

34.

Слънчевата светлина се процеждаше през множеството остъклени прозорци на оранжерията и хвърляше златните си отблясъци навсякъде в тази искряща майска събота.

Възхитен, Еймъс Финистър огледа помещението, просторно и носещо дух на безгрижие, изключително удобно с тръстиковите си столове и канапета, покрити с пухкави възглавници и масички от същия материал. Бе пълно с бели и разноцветни орхидеи — гордостта и радостта на Нан Уоткинс; те бяха чудесни. Съпругата на Невил бе създала ведра и спокойна градина на закрито, един безметежен рай.

Уил Хаслинг, който седеше до Еймъс, наруши мълчанието, като каза:

— Най-после видях Роуз, тя е прелестно малко момиченце. Сестра ми и господин Форт са щастливи да я имат, а Роуз има късмет, че попадна на тях, така да се каже, благодарение на теб.

Еймъс погледна косо Уил и наклони глава. Полека започна да харесва младия човек, възхищаваше му се в много отношения, не само заради всеотдайността му към Едуард Деравенел и безрезервната му преданост към него. Уил бе интелигентен, добре осведомен по въпросите на търговията и политиката, добросърдечен и мил.

— Питам се дали разбираш какъв късмет има това дете? — попита Еймъс с приглушен глас.

— До известна степен, да. Можеше да умре само на улицата от глад, студ или жега, или сериозно да пострада. Или да попадне на неподходящ човек, който да злоупотреби с нея или да я нарани.

Сянка се спусна пред лицето на Еймъс, той стисна устни; дълго мълча, преди най-после да отговори:

— Второто би било по-лошо по мое мнение. Мъртъв ли си, си свободен… поне не могат да ти причинят повече злини. Ако си ранен, се надяваш, че ще те приемат в болница или се грижат за теб на друго безопасно място. От друга страна, попаднеш ли в ръцете на лоши хора, край — той поклати глава и внезапно на лицето му се изписа печал. — Такива типове са безскрупулни. Продават деца в публични домове и на търговци на бели роби, които ги товарят на кораби и откарват в чужбина, за да ги продадат на пазарите за хора досущ като добитък. И момчета, както и момичета. Продадени в бардаците, остават роби до живот. Никога не могат да избягат — Еймъс замълча и за миг като че почувства болка, очите му помръкнаха, лицето му пребледня. Въздъхна, после забеляза, че Уил го наблюдава, очевидно заинтригуван от думите му.

Детективът продължи по-бавно:

— Има и други престъпници, организиращи детски банди, карат ги да нарушават закона, да крадат из улиците, по речните фериботи, които прекосяват Темза, обучават ги как да станат ловки джебчии и от тях излизат опасни малки крадци, те също са обречени на живот, изпълнен с престъпност и падения.

Уил Хаслинг се облегна назад, приковавал поглед в Еймъс, човека, когото харесваше, уважаваше и ценеше. След миг Уил отбеляза:

— Съществува цял свят, за който хората нямат и понятие. Особено такива като мен, които до голяма степен не познават злодеянията, престъпниците и Ийст Енд — направи гримаса и продължи: — Опасявам се, че не сме много добре осведомени, нали?

— Истина е, сър. Знаете, че живеем в шарен свят — отвърна Еймъс. — Някои от най-престъпните типове обитават Уайтчапъл, Лаймстоун, Саутуорк и околностите им. От друга страна по същите места живеят безброй добри, честни, спазващи закона граждани. Накрая може би някои свестни хора щяха да приберат Роуз. Обаче почти със сигурност — крайно бедни; щеше да им бъде трудно, още едно гърло за хранене и тя да се превърне в непоносимо бреме.

— Роуз се отърва на косъм, разбирам какво искате да кажете — тихо промълви Уил. — Сестра ми ме осведоми донякъде. Поразказа ми за онези ужасни места — за гъсто населените бордеи. Звучеше отвратително.

— Мръсно място. Неописуеми, порутени бедни квартири в крайни квартали, около тях мрачни улички, които често не водят наникъде, проходи между къщите и дворове, пълни с боклуци. Бордеите са крайно опасни, Уил, трудно е да го проумееш. Това е един свят на насилието, дори и полицията не стъпва там, ако не се налага и никога не ходят сами, дори не по двама или по трима. Влизат на големи отряди, за да могат да се опазят един друг.

Накланяйки се напред, Уил попита:

— Нарисувахте ми такава ужасна картина, не разбирам защо не ги сринат?

— И къде ще отидат бедняците, които живеят там? Отговорете ми.

— Не зная, но ми описахте нещо нечовешко — той енергично разтърси глава, очите му помръкнаха, в гърдите му затрептя гняв. — Ето ни с вас, седим в тази прекрасна къща в Челси, живеем в най-голямата, най-значимата столица в целия свят. Лондон. Център на една велика империя, несравнима по своята мощ. Ние сме преуспяваща, находчива и изобретателна нация с влияние върху целия свят. Парите са в изобилие. Лондон — фактически цялата страна — процъфтява. А по природа сме добросърдечна и човеколюбива раса. Е, кажете ми защо има бордеи?

— Ех, да можех. Често се питам същото, без да намирам задоволителен отговор. Има хора като доктор Барнардо, които се опитват да помогнат, организират домове за бездомници и скитници. Неговият приют оказва най-голяма помощ. Други щедри и богати хора, преди всичко жени, правят много, за да облекчат ужасните условия и основават приюти като този на лейди Фенела и леля й за бедстващите жени. Вижте, разбирам за какво говорите… защо правителството не предприеме нещо? Нали съм прав?

— Именно. Толкова е долно, просто ми причернява, хваща ме срам и сега наистина разбирам защо сестра ми пожела да работи при лейди Фенела и да помогне с пари на „Хадън хаус“ — той се усмихна. — И докато помагаше на по-злочестите от нас, намери детето, за което бленуваше. Колкото до Роуз, сигурно над нея е бдял ангел хранител.

— И тук я пазят няколко ангели — изтъкна Еймъс и част от напрежението му го напусна. Продължи с внезапна топлота. — Не само лейди Фенела, госпожа и господин Форт, но също и Хю Кордил. Уреди всичко както е редно и според закона. От това, което разбрах, сестра ви и съпругът й нямат причини за безпокойство. Сега никой не може да им отнеме Роуз. Тя е тяхно дете и ще живее достойно.

— Искам да направиш нещо — каза Марго Грант и потърси с очи Джон Съмърс. — Трябва да отвърнем на удара с удар. Зная, че са отговорни за смъртта на Обри. Jean, cheri, s’il te plait^[1]…

Дръпвайки юздите на черния си жребец, Джон Съмърс отвърна на погледа на Марго, която също накара коня си да спре. Прикова поглед в лицето му, лице, което бе обикнала така силно и прошепна:

— Имам ужасно предчувствие… les choses mauvaises^[2]… — остави изречението си недовършено.

Настъпи миг мълчание. От половин час в топлата майска събота двамата яздеха по „Ротън Роуд“ в Хайд парк и сега оставиха конете си да починат под надвисналите клони.

Джон изпусна лека въздишка и промълви:

— По какъв начин мога да отмъстя? Не разполагам с нищо. Едва ли бих могъл да обвиня Едуард Деравенел, че е убил Обри Мастърс. Полицията обяви, че е починал поради злополука и че не е извършено убийство. Според тях убиец няма. Трябва да призная, че съм разкъсван от противоречия: част от мен вярва, че Обри е загинал поради собствената си небрежност, вследствие необичайните си хранителни навици. А друга ми говори, че смъртта му е особено удобна за Едуард Деравенел и кликата му в компанията. Да, имам подозрения, също като теб, но съм длъжен да внимавам какво върша, заради теб, както и заради себе си.

Марго кимна и неочаквано му се усмихна. Лицето й сияеше на слънчевата светлина, процеждаща се през листата на клоните, и за момент дъхът му секна в гърлото. Колко красива беше тази сутрин; черната й коса бе прибрана назад в кок под елегантна тъмносиня мека шапка с къса, осеяна с точици воалетка. Колосаното, бяло ленено жабо придаваше женственост на прекрасно скроеното сако за езда, с което бе облечена; носеше подходящата по цвят пола и ботуши. Черните й очи светеха на елипсовидното й лице и тя го омагьосваше и мамеше, както винаги. За него Марго излъчваше фатално привличане и понякога той се питаше защо е допуснал да й стане така подвластен. Бе сляпо влюбен. Какъвто бащата, такъв и синът, помисли си той, но прогони подобни изводи от съзнанието си.

Като протегна ръката си в ръкавица и я постави върху неговата, Марго заговори:

— Зная, че за теб Едуард Деравенел е млад, симпатичен, но лекомислен мъж, който тича подир жените. Но според мен го подценяваш, Джон.

Поклати глава с очи, впити в неговите и добави:

— Виждам го в различна светлина, о, да, така е. Умен е. И използва добросърдечния си вид да прикрие безпощадността си.

— Твърдяла си го и преди, скъпа моя, и трябва да се съглася, че и аз го виждам. Не омаловажавам Деравенел като празноглавец, не, ни най-малко.

— Това, което аз виждам, е как омайва колегите си в „Деравенелс“, поне привържениците на Деравенел от Йоркшир. Онези като Алфредо Оливери и Роб Аспен. Те явно се влияят от думите му. Ами Оливери? Ти го повиши в директор на миннодобивния отдел, което също ме безпокои. Сега разполага с такава власт.

Джон се засмя.

— Оливери прекрасно си върши работата — решително отвърна, при все че самият той повече от всякога се съмняваше в предаността му. Ловко променяйки темата, попита: — Как е Хенри? От известно време го караш да стои в провинцията.

— Точно ти ме посъветва да не го водя в кантората. Защото имал вид на немощен и болен. Е, да, сега си почива вън от града — черните й очи затанцуваха и тя се усмихна подканващо. — Не можем ли да обядваме заедно? Мога да приготвя пикник.

— Ами прислугата? — поинтересува се той и красноречиво повдигна вежди.

— Дадох им свободен ден… всъщност целия уикенд, Джон.

— Разбирам — промърмори той, без да може да сдържи усмивката си. — Значи разполагаме с целия почивен ден?

— Mais oui^[3] — като се огледа, хвърли поглед наоколо и видя, че няма и жива душа, тя се наклони към него и го целуна по бузата, прошепвайки му какво е наумила за следобеда.

Той не отвърна, само я изгледа.

Тръгнаха да се разхождат, като продължиха по „Ротън Роуд“. Умът на Марго трескаво работеше, в главата й се въртяха всевъзможни мисли. Но най-важната бе да убеди Джон Съмърс да отмъсти на Едуард Деравенел. Бе повече от сигурна, че той и колегите му стоят зад смъртта на Обри Мастърс, един от поддръжниците на Хенри.

Съботният обяд в къщата на Невил се бе превърнал в нещо като традиция. Когато се случеше да бъдат в Лондон шестимата мъже се срещаха при него, за да обсъдят докъде са стигнали и заедно да се насладят на ястията.

Сега всичките седяха в прекрасната библиотека и отпиваха от аперитива, преди да се отправят към трапезарията. Едуард Деравенел, както винаги, изпъкваше — по-висок от всички, още по-красив, ако изобщо бе възможно. Говореше сериозно на братовчед си Джони, който го слушаше внимателно.

Едуард се бе впуснал в обсъждане на литературата и книгите, сподели с него, че един ден, когато притежава собствена къща и пари, възнамерява да има огромна библиотека.

— Като тази, предполагам? — попита Джони. — Като не броим онази в „Рейвънскар“, не зная друга по-красива или по-богата, в което и да е отношение.

— Точно така — съгласи се Едуард и се обърна, чул гласа на Невил. Братовчед му затвори вратата на помещението и ги покани да седнат край камината.

Всички веднага изпълниха молбата му, любопитни да узнаят какво има да им съобщи. Понеже бе съвсем очевидно, че иска да им говори, той застана пред огнището, в което днес не гореше огън, тъй като времето бе меко.

— Щастлив съм да ви заявя, че сме почти готови да се опълчим на клана Грант и шайката им и да ги свалим от власт — започна домакинът им. — След шейсет години господство в „Деравенелс“ ще пуснат кокала.

— Искрено се надявам Бог да те чува, Невил — обади се Едуард, като погледна прямо братовчед си. — Защото, вярвам, че трябва да ги ударим скоро и непременно искам ние да победим.

— О, ще ги сразим — увери го Невил с широка, уверена усмивка.

— Финистър е подготвил всичко — Невил погледна въпросително частния детектив, който кимна и се изправи.

— Вече свърших своята част от работата. Картоните от психиатричните заведения бяха проучени от много лекари и всички са на мнение, че документите категорично сочат, че Хенри Грант е болен и страда от умопомрачение. Няма никакви проблеми с двамата ми колеги, актьорите, които вече спечелиха доверието на Бофилд, Клиф и Девър, тримата директори на „Деравенелс“ с непристоен личен живот. Можем да ги изнудваме, сигурен съм в това. Мнозина от другите ми подчинени разпространяват слухове за фамилията Грант, мълви, които ги представят в неблагоприятна светлина. Да, готови сме — Еймъс седна и се усмихна, докато останалите го аплодираха.

— Благодаря ви — признателно отвърна той.

Невил заговори:

— Струва ми се, че искаш да ни кажеш нещо, Оливери, прав ли съм?

— Да, определено — отговори Алфредо и стана. — През изминалите няколко седмици ви съобщих за стария си приятел Дейвид Уестмаут и за положението в Индия. Той работи за нас. Получих от него документация, която разкрива колосални кражби и злоупотреби в мините ни там. Уестмаут вече пътува по море на път за Англия и носи със себе си още доказателства.

— Кога ще пристигне? — нетърпеливо попита Едуард, като се наклони напред.

— До десет дни — отвърна Алфредо. — Както знаете, Бофилд, Клиф и Девър са замесени в част от извършените в Индия кражби, освен дето водят недостоен живот, както установи Еймъс.

— Значи вината им е двойна — промърмори Едуард. — И аз ви нося добри новини: открих, че понастоящем имаме много приятели вътре в компанията и всички те нямат търпение да видят края на фамилията Грант. Можем да разчитаме на пълната им подкрепа.

— Да преминем към обяда, господа — подкани ги Невил с широка усмивка. — Смятам, че можем да празнуваме, да вдигнем заедно тост за очакваната ни победа. Защото зная, че няма да се провалим.