Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (23)

23.

Понякога на Сесили Деравенел й се искаше да се беше родила мъж. Много неща щеше да може да върши по-добре и по-бързо от някои от познатите й от другия пол, но като рожба на Викторианска Англия и жена в епохата на крал Едуард, твърде много неща все още й бяха забранени. През годините тя мълчаливо понасяше разочарования, както и много други жени, които познаваше. Мнозина мъже пред хората и в тесен кръг изказваха недоволство от госпожа Панкхърст^[1] и борбата й за правата на жените, но Сесили не можеше да не се възхищава на усилията и куража й.

Точно в този момент на Сесили й се щеше да бе на мястото на съпруга си през изминалите няколко години. Категорично щеше да се опълчи против Хенри Грант, заради неуспешното му управление на „Деравенелс“ и да предяви правото си да оглави фирмата. Странно, но Ричард така и не го стори, навярно заради останалото от миналото топло чувство към Хари, когото бе познавал през целия си живот, още от детинство.

Всичко бе тук, всички документи, които биха довели делото му до край, ако Ричард бе пожелал. По-рано тази сутрин тя бе слязла в избата в сутерена на къщата на „Чарлс стрийт“ и я отвори с помощта на Суинтън. След като остана сама, Сесили извади големия куп документи, които Ричард бе сложил за съхранение в бяла, ленена калъфка за възглавница, и ги качи в трапезарията.

Сега стояха разгънати пред нея и тя внимателно ги проучваше. Всички книжа бяха копия от стари документи, датиращи от стотици години, вече така крехки, че се пазеха в хранилищата в кантората на „Деравенелс“ на „Странд“.

Много отдавна Ричард й бе доверил, че на всеки пет години, преди копията да пожълтеят от годините, им се правят нови дубликати. Обясни й, че онези оригинали в сейфовете на кантората са още от времето на основателя на династията Ги дьо Равенел и са изключително важни и исторически безценни.

Докато бавно четеше и прелистваше страниците, Сесили бързо разбра, че всичко, за което Ричард бе писал в дневника си, е вярно. Най-силно бе поразена от факта, че той лесно би могъл да постави въпроса пред борда на директорите, но поради някаква причина не бе изпълнил този план. Бе писал само, че ще го осъществи.

Още веднъж тя се запита защо? Като оставим чувствата, той не бе нерешителен мъж, със сигурност бе способен да се изправи срещу всекиго. Никога не се бе показвал като страхливец, точно обратното. И все пак в този случай се бе отказал от борбата и единствено роптаеше против шейсетгодишната узурпация, напомняше за неотменимите си права и така нататък, като с това дразнеше околните. Тя не можеше да разбере защо не бе действал, при наличието на доказателствата, а сега вече нямаше как да узнае. Бе отнесъл мотивите си в гроба.

Два часа по-късно, напълно наясно с правилата и разпоредбите в „Деравенелс“, тя събра книжата и ги отнесе в спалнята си заедно с калъфката за възглавница. Остави ги на леглото и отвори едно чекмедже в разположения в ъгъла скрин, после прибра документите вътре.

По-късно щеше да ги покаже на Едуард, когато се върне от обяда с Невил и Уил. При все че съпругът й никога не се възползва от многобройните й дарби и интуицията й, станеше ли дума за бизнес, тя знаеше, че синът й няма да направи подобна грешка. И това я радваше. Нед винаги се вслушваше в мнението й, обръщаше внимание на съветите й, понеже бе наясно, че ще извлече полза от мъдростта и уместните напътствия.

 

 

— Не мога да повярвам, че си ти, Джони! — възкликна Едуард, като се завтече през библиотеката в къщата на Невил в Челси. — Не ми съобщиха, че днес ще бъдеш тук!

Забързан напред да поздрави любимия си братовчед, Джони Уоткинс обясни с широка усмивка:

— Защото никой не знаеше, че ще пристигна снощи.

Застанали един срещу друг в средата на помещението, те се гледаха оценяващо, с изпълнени с топлота погледи. И двамата се засмяха, припомняйки си толкова неща. Бяха не само първи братовчеди, но и най-добри приятели, сближиха се, докато и двамата растяха в Йоркшир — Джони в замъка Уинтън, Едуард в „Рейвънскар“. Често си гостуваха и нерядко навестяваха Невил и Нан в „Торп Манор“, близо до Риптън.

Въпреки че Джони бе с няколко години по-голям от Нед, се разбираха чудесно, споделяха едни и същи ценности — чест, достойнство, преданост към семейството и всеотдайност към приятелите. В тях искрено и неотменно вярваха и запазиха обичта и приятелството си един към друг.

След като се отдръпна от Едуард, тъмносивите очи на Джони се плъзнаха по лицето на братовчед му и той заговори с лека усмивка:

— Не ми приличаш на ранен воин.

— И не съм. Поне не вече, Джони. От злополуката минаха две седмици, така че раните ми почти са заздравели. Вече не съм целият в синини, а и болките в рамото ми отшумяват.

Джони леко докосна рамото на Нед, изражението му бе сериозно.

— Слава Богу, че си добре. Можеха да те убият, знаеш ли, Нед. И тогава какво щях да правя? Как щеше да се отрази на всички? След като загубихме братята си и бащите си, не мисля, че щяхме да понесем да останем и без теб.

За миг настъпи тишина.

Блестящите сини очи на Нед потъмняха от мъка, преди тихо да промълви:

— Зная, раните ни кървят още. Но все още имаме семействата си, както и приятелството ни, Джони.

— Докато сме живи — отвърна Джони.

Нед кимна и се усмихна на своя братовчед и приятел. Но в този момент нямаше как да знае, че невинаги ще бъде така.

— Как е Изабела? А синът ти? — попита Нед.

— Чувстват се великолепно, а ако пребиваването ми тук се удължи, тя ще дойде с момченцето ни в Лондон, за да живее с мен. Невил е доволен, че положението в Йоркшир е както трябва. Фабриките за вълна в Брадфорд произвеждат най-добрите платове и много от тях изнасяме. Машиностроителните ни заводи в Лийдс процъфтяват. Въгледобивните мини се развиват успешно, по-успешно от всякога — фактически всичките ни индустриални предприятия са в подем. Преди да го убият, баща ми ръководеше всичко много гладко — гласът на Джони се прекърши, за секунда погледна встрани, преди да продължи, — а и Невил, както винаги, умело управлява бизнеса. Ето защо реши, че е хубаво да дойда и да ти направя компания, така да се каже. Докато превземем „Деравенелс“.

— Което със сигурност ще се случи в не така далечното бъдеще — самоуверено се обади Невил Уоткинс от вратата, после влезе с широки крачки в библиотеката, придружаван от Алфредо Оливери и Еймъс Финистър.

След като сърдечно поздрави Нед, представи другите двама мъже на брат си Джон.

При все че Невил и Джони притежаваха сходни семейни черти, бяха напълно различни. Невил, по-възрастният бе олицетворение на елегантността, винаги бе безупречно облечен. Джони не бе така изискан в избора си на дрехи, тоалетите му бяха доста прости — качествено облекло, което не биеше на очи.

Джони бе красавец, както всички от клана Деравенел, и подобно на по-големия си брат поразително приличаше на леля си Сесили Уоткинс Деравенел. Колкото до характера му, бе трудолюбив и дисциплиниран, но не беше роб на работата, както брат си. Много често дразнеше Невил, присмиваше му се, че не се разделя с куфара си, понеже кръстосва Англия надлъж и нашир.

Джони обичаше спокойния провинциален живот, донякъде бе домошар, за разлика от Невил и Нед, които разцъфтяваха сред лукса, блясъка и великолепието и обичаха светския живот.

Невил покани гостите си да седнат до камината.

— Въпреки че е началото на април, още е доста студено — изтъкна той и сам се настани близо до огнището.

Миг по-късно Уил Хаслинг прекрачи прага на библиотеката, поздрави останалите весело и жизнерадостно, бързешком се приближи до Джони, после двамата се ръкуваха. Бяха стари приятели и безусловно си вярваха.

Невил каза:

— Оливери има да ни съобщи няколко факта, така че нека той започне.

Алфредо кимна и като седна по-напред на стола си, заговори:

— Първото, за което искам да ви докладвам, е за общото настроение, след като преди две седмици господин Едуард така брутално бе нападнат. Самият аз долових напрегнатата атмосфера, но повечето от информацията ми дойде от Робърт Аспен и Кристофър Грийн. Те са на наша страна. Освен това ме уведомиха поотделно, между другото, че Джон Съмърс бил така вбесен, че отправил остри думи към подчинените си, заради покушението върху господин Едуард и поискал да знае кой стои зад него.

— Обзалагам се, че всичките са отрекли да имат нещо общо — обади се Нед и хвърли поглед към Невил.

Алфредо енергично кимна.

— Естествено, че така ще сторят. След това Джеймс Клиф подличко подметнал нещо. Споменал съвсем недвусмислено, че Джак Бофилд сигурно знае кой стои зад нападението, защото в последно време често се „уединявал“ с Марго Грант.

— Я виж ти — обади се Невил, после се разсмя при мисълта за подобна близост. — Е, ние май го знаехме отпреди, нали, Финистър?

Частният детектив се усмихна, но остана мълчалив.

— Джак Бофилд призна, че се разбират — обясни Алфредо, — но отрича да й е помагал. Предположи, че е наела главорези за мръсната си работа.

— Повече от очевидно е — сега се намеси и Еймъс, — но никога няма да успеем да го докажем.

— Джон Съмърс е охладнял към Марго Грант, гневно се е отдръпнал от пчелата майка, но не за дълго. Кристофър Грийн ни увери, че отново са в тайно съгласие, в прекрасни отношения, както преди, докато Джак Бофилд е напъден на задна позиция — Алфредо се облегна и впери в Невил очи.

— Нито един от всички тези факти не е особено изненадващ — подхвана Невил и после рязко спря, докато обмисляше ситуацията.

— Обаче, като си помисля, никак не е зле всичките да се хванат за гушите.

— Но е малко вероятно — намеси се Нед. — Всички са омагьосани от онази жена и твърдо стоят зад нея.

Алфредо заговори:

— Сега искам да ви разкажа за Обри Мастърс. Като оставим настрани факта, че се държи малко странно, у него наистина има нещо гнило. Чувам, че се опитва да ме изхвърли от компанията. Както и от страната. Мърси името ми. Страх ме е и картинката не ми харесва.

— Длъжни сме да го спрем. Незабавно — отсече Невил със студен, твърд глас и обърна поглед към Еймъс. — Трябва да го накараме да се оттегли.

— Взе да става леко… досаден — промърмори Еймъс в опит да намери подходящата дума, за да опише Обри Мастърс. Като че се готвеше да добави нещо повече, но замълча.

— Кой ще ме отърве от този необуздан проповедник? — обади се Уил и на устните му изгря дяволита усмивка.

Невил го погледна и меко отговори:

— Знаех, че рано или късно ще чуем тези думи — обръщайки се към Еймъс, Невил додаде: — Навярно ще измислим начин да накараме Обри Мастърс да се пенсионира. Трябва да го накараме да разбере, че не може да злослови против хората и преди всичко против Оливери.

— Непременно ще се постарая, сър — каза Еймъс с известна несигурност.

— Ето моето последно и вероятно най-важно откритие — обяви Алфредо, после заговори с тих, поверителен глас: — Според мен открих какъв е проблемът с мините… каквото и баща ви е установил, господин Едуард.

В стаята настъпи тишина. Никой не проговори. Никой не помръдваше. Всички чакаха Алфредо да продължи:

— Някой краде продукцията от мините, обира най-ценните диаманти, смарагди и злато. Или пък пари.

— Но кой? — като ехо попита Нед.

— Според мен най-вероятно са местните ръководители — отговори им Алфредо.

— Не биха посмели! — възкликна Невил. — Или пък биха? — очите му леко се присвиха и той многозначително изгледа Алфредо. — Ами ако имат одобрението на централната кантора в Лондон и на някой съдружник в „Деравенелс“?

— И аз така предположих — кимна Алфредо. — И Роб Аспен се съгласи с мен. Миналата седмица двамата работехме до късно и всъщност той привлече вниманието ми към несъответствията, на които се беше натъкнал. Веднага разбрах за какво става въпрос. Освен това го помолих да не разкрива това на Мастърс, нито на когото и да било другиго. Поне за момента.

— Защо? — попита Нед и после веднага добави: — Разбирам, не си прави труда да отговаряш на глупавия ми въпрос. Ако противниковата страна разбере, че знаем за разликите, те ще се опитат да ги укрият. Някой в Лондон дърпа конците.

— Именно — Алфредо хвърли към Нед хитра усмивка.

— Значи няма да се занимаваме с това, докато по-късно през лятото самите ние не започнем да управляваме „Деравенелс“ — заяви Невил. — Нека за момента оставим този въпрос. Да продължаваме напред. Преди няколко дни Финистър ме уведоми, че сега държи в ръцете си всички картони от психиатричните клиники, където Хенри Грант е бил прибиран няколко пъти. Нека го чуем от теб, Финистър.

— Господин Уоткинс ви съобщи по-важната част от новината ми — започна Еймъс. — Наистина притежаваме документите. Те са обстоятелствени и изключително полезни. Наех един известен лекар да ги прегледа, той ги проучи и ми представи писмен доклад за заключението си. С други думи, как ще се държи Хенри Грант през следващите няколко години? Не е ли на път окончателно да полудее? Не страда ли вече от придобито слабоумие? Какви са шансовете му да се оправи? И най-накрая, способен ли е да ръководи компания като „Деравенелс“?

— Смятам, че за лекаря няма да представлява трудност да ти даде писменото си компетентно мнение и несъмнено то ще бъде такова, каквото ни е нужно — Невил погледна въпросително Еймъс.

— Прав сте, сър. Докторът, когото наех, господин Рупърт Хейвърсли Лонг, е специалист психиатър, бивш колега на доктор Зигмунд Фройд.

— Не се безпокоя, че няма да си свърши работата професионално — промърмори Невил. Стана прав и продължи: — Нека всички се преместим в трапезарията. Ще можем всичко да обсъдим, докато взимаме аперитива си, преди да започнем обяда.

Останалите станаха и последваха Невил.

Нед се обърна към Алфредо:

— Не се безпокойте, стари приятелю, ще елиминираме Обри Мастърс по един или друг начин. Не можем да те загубим, сега си ни много необходим тук, в Лондон.

— Съгласен съм. Кога се връщаш в кантората?

— В понеделник сутринта. В болницата ме прегледаха няколко пъти през миналата седмица и изглежда съм напълно здрав, проявиха изключителна предпазливост, майка ми настоя за допълнителните изследвания, а не мисля, че доктор Робъртсън има смелост да противоречи на Сесили Деравенел.

Алфредо се засмя.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Няма втора като забележителната ти майка. Но тя е права. Раните в главата може да се окажат много опасни.