Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (15)

15.
Кент

— Какво да правя? Какво да правя? — мълвеше Лили, вторачила поглед във Вики. — Моля те, кажи ми как да постъпя, защото наистина не зная.

Вики Форт остави чашата си с кафе, облегна се на стола си и за секунда-две загледа приятелката си, после поклащайки глава, тихо отговори:

— Не мисля, че има какво да предприемеш в момента, скъпа. Налага се да оставиш духовете да се успокоят и само да чакаш.

— Това е най-трудното, знаеш, чакането. Да очаквам да ми изпрати съобщение по куриер или да пусне писмо по пощата, или да пристигне на прага ми, както така често правеше. Това пълно мълчание цяла седмица е съвсем необичайно, тревожа се. Започвам да мисля, че още ми е ядосан, а може би иска и да се разделим? — тя вдигна русата си глава.

— Съмнявам се. Прекалено е влюбен в теб, Лили. Зная, че малко ти се ядоса миналия уикенд, но после се успокои. Има и друго, Едуард не таи дълго лоши чувства, никога не е бил такъв. Просто не постъпва така, не е в природата му.

— Щом казваш, редно е да ти повярвам, Вики, и това малко ме обнадеждава. Цяла седмица, а от него нито дума, направо съм съкрушена, струва ми се цяла вечност.

— Явно е така, щом всичките ти мисли са съсредоточени в очакване Нед да те потърси. Със сигурност зная, че е бил зает. Спомни си, беше първата му седмица в „Деравенелс“.

— Уил ли ти съобщи, че е бил ангажиран с работа? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Именно. И брат ми не го е виждал. По всичко личи, че Нед предпочита да е сам. Изпратил бележка на Уил, в която пише, че се опитва да разбере как се развива компанията и да очаква да се видят през следващата седмица.

Мимолетна усмивка озари лицето на Лили и очите й изведнъж блеснаха.

— Благодаря ти, че ми го съобщаваш, така ще ми бъде по-лесно, като зная, че не съм единствената, която пренебрегва. Както личи, и най-добрият му приятел понася същото.

Вики се разсмя, изправи се и прекоси малката всекидневна в „Стоунхърст Фарм“, където двете жени пиеха сутрешното си кафе в тази ветровита събота.

— Ако долавям правилно сигналите на любимия си брат, смятам, че си има по-важна работа — отбеляза тя, докато вдигаше каната с кафе от масата. — Желаеш ли още една чаша?

Лили поклати глава.

— Не, благодаря.

След като си сипа кафе, Вики остави сребърната кана на масата и седна със замислен вид. Разбърка го внимателно и отпи, после продължи:

— Убедена съм, че в живота на Уил има нова жена.

Лили я изгледа, явно изненадана.

— Така ли! Колко странно, че Нед не ми е споменал, а двамата са толкова близки, чак прекомерно, като се замислиш. Така че сигурно знае.

— Съмнявам се, че Нед би споделил нещо с когото и да било, би счел, че то засяга само Уил. Не е от онези, дето разнасят клюки.

— В някои отношения Едуард е странна птица, не мислиш ли?

Вики се намръщи, без напълно да разбира какво има предвид Лили с тази забележка. Погледна въпросително приятелката си.

Сякаш прочела мислите й, Лили възкликна:

— Имам предвид, че изглежда значително по-възрастен от годините си. Освен това определено има вкус към по-зрели жени. Със сигурност зная, че е имал флирт със секретарката на майка си, вдовица.

— Действително има слабост към по-възрастни жени и преди всичко към вдовици, но не се оплаквай, Лили. В края на краищата ти си му любимката, така че се радвай.

— Радвам се, при все че в момента съм леко угрижена.

— О, скъпа, не се безпокой. Не те е потърсил тази седмица само защото зае мястото на баща си в семейната компания.

— Всъщност не ме тревожи нито мълчанието му, нито отсъствието му — промълви Лили и се наклони през масата по-близко към приятелката си, — а нещо съвсем друго. — Снишавайки глас, й довери: — Страх ме е, че може да съм бременна, че нося детето му.

Това бе последното, което Вики бе очаквала да чуе и за момент остана безмълвна, после изправи гръб, седнала на стола си, и попита с тих глас:

— Сигурна ли си?

Като поклати прелестната си руса глава, Лили бързо отговори:

— Не, не още. Но пропуснах един месец. Налага се да почакам и да видя какво ще стане… трябва да ми дойде до десет дни — Лили пое дълбоко дъх, после шумно го изпусна и добави: — Преди ти да го кажеш ще го изрека аз: зная, че той няма да се ожени за мен, дори ако очаквам дете. И аз не бих искала, прекалено възрастна съм за него. Освен това се подразбира и без да го казвам, че Нед не е мъж за семейство. Прекалено голям донжуан е. Засега. А и несъмнено всички очакват Едуард Деравенел един ден, когато му дойде времето, да сключи подходящ брак.

Вики кимна.

— Така е, но какво ще правиш, ако носиш детето му? Има лекари, които… е, знаеш, прекратяват нежелана бременност. Но според мен това ще бъде опасна стъпка.

— О! Съгласна съм с теб! И никога не бих направила подобно нещо. Вярвай ми, не бих го сторила.

— Тогава как ще постъпиш? — настоя Вики, изпълнена с тревога.

— Бих родила детето, няма друга перспектива.

Вики замълча за момент и прехапа устна.

— Ще родиш детето и ще го отгледаш сама, това ли искаш да кажеш?

— Да — кимна Лили. — Ще го износя и ще го задържа.

— Но, Лили, скъпа, представи си скандала. Как ще го обясниш? Какво ще кажеш на хората? И кого ще посочиш като баща?

— Виж, още не съм обмислила всичко, не и в такива подробности. Но и през ум не ми минава да назова Едуард. Защо да му причинявам неприятности? Освен това наистина го обичам, Вики, и то много. Прекрасно разбирам, че никога няма да се ожени за мен по най-различни причини, не само заради разликата във възрастта. Но смятам, убедена съм, че бих искала да родя детето му и с радост ще го отгледам.

— Какво чудесно решение, Лили — тихо възкликна Вики, усмихвайки се на приятелката си. — И съм абсолютно сигурна, че Нед ще те подкрепи финансово.

— О, не искам парите му, Виктория! Как можа да ти хрумне подобно нещо, за Бога? В името на Всевишния, разполагам с предостатъчно средства от покойните си съпрузи… червива съм с пари. Защо да обременявам Нед с подобна тегоба? Особено след като никога не е имал собствени средства. Е, почти. Веднъж сподели с мен, че баща му бил беден като църковна мишка. Богатството на семейството идва от покойния му дядо Филип Уоткинс.

— Да. Известно ми е — Вики застана напълно неподвижно, замисли се за няколко секунди, после дари Лили с мила усмивка, на лицето й се четеше нежност и възхищение. — Длъжна съм да призная, че си най-невероятната жена, Лили Овъртън.

— Благодаря — Лили стана, приближи се до прозореца и остана загледана в блатото Ромни, а пред погледа й бе само образът на Нед. Отчаяно го обичаше, но за двама им нямаше бъдеще. Щеше да остане негова любовница, докато я желаеше, открай време си го знаеше. Бе му безкрайно предана. В известен смисъл той бе дар, какъвто не бе очаквала от живота. Преди Нед не бе познала такава страст. Бе я отвел до върховете на насладата, любеше я и й доставяше удоволствие, внесе в живота й плам и чувствена възбуда. И тя знаеше, че посвоему той наистина я обича. Само по себе си, това бе достатъчно. И двата й брака бяха пълни с обич, разбира се, бе изпълнявала брачните си задължения. Обаче, когато се любеше с покойните си съпрузи, изпитваше равнодушие и й липсваше страст. Беше им признателна в много отношения, благодарна за удобния живот и закрилата, които й осигуряваха. Накрая я оставиха една много богата жена, като по този начин й дадоха пълна независимост.

Обърна се внезапно и каза:

— Мога да се грижа за едно дете, Вики, и точно това възнамерявам да направя. Ще отгледам детето на Нед. В провинцията. Там ще ми бъде най-лесно и най-удобно. Навярно тук, в Кент. Някъде в околността, близо до теб. Как мислиш?

— Съгласна съм с теб. Далеч по-добре е да живееш тук, отколкото в града, където всички сплетничат и си врат носа в чуждите работи. И аз ще бъда винаги до теб, мила моя, ще правя всичко по силите си, за да ти помогна.

Лили бързо се приближи до Вики, прегърна я и седна обратно на масата.

— Благодаря ти, Вики, щастлива съм, че те имам за приятелка. Но може и изобщо да не съм бременна, нали знаеш.

Вики само се усмихна и помисли: „Убедена съм, че си. Цялата цъфтиш и изглеждаш прелестна. А Едуард Деравенел, почти на деветнайсет несъмнено е не по-малко мъжествен от всеки друг мъж.“

 

 

Вики се събуди отведнъж, бе спала толкова дълбоко, че се чувстваше напълно дезориентирана, в недоумение се чудеше къде се намира и кое време на деня е. Хвърли поглед наоколо, отърси се от дълбокия, почти наркотичен сън и установи, че е пред камината в спалнята си, полегнала върху малкото канапе. Часовникът на лавицата сочеше почти обяд.

С усилие се надигна, пусна краката си на пода и изчака за момент, докато главата й се избистри. Бе се качила тук в единайсет и бе заспала, докато четеше „Таймс“. Ето го там, на пода в краката й. Сигурно е била невероятно изморена, че да спи по този начин почти цял час. Но истината бе, че прекара неспокойна нощ.

Облегна се назад върху кадифените възглавници и се замисли за Лили. И тя също се бе оттеглила в спалнята си. Вики се запита дали е добре, но изведнъж осъзна, че няма нужда да се безпокои за приятелката си, нито да се чувства гузна и отговорна за нея. Да, тя беше запознала Лили с Едуард Деравенел, но не ги бе накарала насила да спят заедно. Изборът си бе техен и само техен.

Все същата стара история… стара като света.

Жена среща мъж. Неудържимо са привлечени един от друг, неспособни да се откъснат, защото притеглянето е толкова силно, така непреодолимо. Жената става любовница на мъжа и винаги тя затъва в проблеми. Никога мъжът. Той остава при съпругата си или, ако не е женен, си намира друга любовница — волен като птичка, да действа, както си пожелае.

Е, вярно, това не бе много честно. И невинаги мъжете заслужаваха упрек. Както веднъж бе изтъкнал брат й Уил, за валса са нужни двама. Милият Уил. Бе така добър и нежен. Имаше ли нова жена в живота му? Не бе сигурна, но се надяваше да е истина.

Понякога се чудеше дали дълбоката му преданост към Нед не е всепоглъщаща, дали не обсебва прекалено много от времето му. Но пък той бе голям мъж и можеше сам да дава насока на живота си. Две от приятелките й веднъж бяха намекнали — доста злостно — за някакви по-особени взаимоотношения между брат й и Нед, но между тях нямаше нищо неестествено или подозрително. Не бяха хомосексуалисти, при все че прекарваха всичкото си свободно време заедно. И действително се обичаха — като братя и най-близки приятели.

После се запита как ли ще реагира Нед, когато научи, че Лили носи детето му. Ако случаят бе такъв. Щеше да поеме отговорност естествено и щеше да се грижи за Лили. Докато детето види бял свят. После щеше да я напусне, ако не го е сторил преди раждането. От дълго време познаваше Едуард Деравенел и го разбираше, почти всякога отгатваше намеренията му. Не искаше да го ограничават, бе избрал свободата.

Винаги ли бе нужно мъжете да имат любовници? Бе абсолютно сигурна, че първият й съпруг Майлс й бе верен. Със сигурност бракът им бе изпълнен с изключителна страст, сексуално привличане и всеотдайност. Когато така внезапно почина от сърдечен удар, тя бе съкрушена, вярваше, че животът й е разрушен завинаги. Няколко години по-късно се появи Стивън. Бяха се влюбили до полуда — нещо, което изобщо не бе очаквала. И този брак бе здрав и щастлив като първия, особено що се касаеше до леглото и чувствената страна на съвместния им живот. Радваше се, когато той се завърна от Ню Йорк. Липсваше й, липсваше й чувството му за хумор, нежното му внимание, завладяващото остроумие.

Вики вдигна вестника и разгърна вътрешните страници на дворцовия бюлетин. Споменаваше се за годежи в кралското семейство през седмицата. Кралица Александра била отишла там… кралят отпътувал за не знам къде си… всичките им изяви пред обществото бяха грижливо отбелязани. Крал Едуард VII. Синът на кралица Виктория бе вече на средна възраст, преди да се възкачи на трона. Една личност, която по всичко личеше, дава името си на една нова епоха; човек, обичащ забавленията на висшето общество, вкусната храна и напитките и прекарваше нощите в танци; мъж, който вероятно предпочиташе любовницата си, госпожа Кепъл, пред съпругата си, кралица Александра.

Да, кралете се прочуват с любовниците си, нали? В мислите й изскочи Диан дьо Поатие — една умна жена, метреса, която с лекота управлявала в сянка. Влиянието й върху Анри II, суверена на Франция, бе траяло през целия му живот. Диан някак бе съумяла да поддържа приятелски отношения с кралицата, Катерина Медичи, въпреки че напълно я засенчваше. Съобразителна манипулаторка, стигнеше ли се до политика и политици, Диан винаги успяваше да оцелее.

Мислите й за кралските любовници отлетяха, когато видя снимката на Мария Кюри в малката й лаборатория в Париж. Ето я със съпруга й Пиер. Бяха изолирали радия през 1902 и миналата година блестящата двойка си подели нобеловата награда по физика заедно с Анри Бекерел^[3]. Заглавието съобщаваше, че обмислят да й предложат длъжност в университета. Мария Кюри бе личност, от която Вики се възхищаваше… тя уважаваше всички жени, които покоряваха света с внушителните си постижения. Наричаше ги амазонки.

След като отново хвърли поглед към часовника, Вики скокна на крака. Трябваше да слезе в кухнята и да провери как се справя готвачката с обяда. Нямаше време за въздушни кули.

 

 

Когато няколко минути по-късно Вики влезе в кухнята, установи, че готвачката изпълнява отлично задълженията си и работи с присъщата си експедитивност. Флори, дошла от селото, за да помага, разбиваше яйца в една купа. Вдигна поглед и усмивка се появи на лицето й, щом видя Вики.

Тя й се усмихна в отговор, кимна и заговори:

— Виждам, че както обикновено тук всичко е наред, госпожо Блум, така че ще ви оставя да работите.

— Точно така, госпожо, действам по график, всичко става навреме, такава съм си. Суфлето със сирене ще бъде готово в един и трийсет, както пожелахте, с печеното пиле няма никакви главоболия, птицата няма да се изложи.

— Ще гледам да седнем на масата в един и двайсет и пет, госпожо Блум, не се безпокойте. Суфлето ви е в пълна безопасност и няма да спадне, аз ще се погрижа.

Готвачката надникна през рамо към Вики и се засмя.

Стопанката на къщата бързо излезе навън, тръгна по коридора и влезе в трапезарията. Стаята бе уютна и гостоприемна с ярко пламтящия огън в камината, във въздуха се носеше аромат на пчелен восък и борови шишарки, примесен с лек мирис на дим и едва доловимото ухание на зреещи ябълки. Бе смесица от онези неповторими и очарователни аромати на провинцията, които неизменно напомняха на Вики за „Комптън Хол“, дома на семейство Хаслинг, където тя и Уил бяха отраснали. Прекрасното старо имение винаги ухаеше на горящи цепеници, сочни плодове, печен хляб и сладкия дъх на домашен мед. Тя се замисли за покойната им майка с прилив на нежност, жена, превърнала древната каменна постройка в приветлив дом, където децата бяха обичани и приласкавани.

Вики бавно започна да нарежда масата за обяд, избра ленена покривка с бродерии по краищата, кристални чаши за вода, ножове и вилици, ленени салфетки и докато се движеше, мислеше за скъпата си приятелка Лили Овъртън.

Лили показа голяма храброст тази сутрин, когато разкри плановете си, като обясни как ще постъпи, ако наистина е бременна. Всъщност имаше само три възможности за избор, Вики ясно го осъзнаваше. Можеше да реши да прекрати бременността си — в много отношения рисковано начинание; можеше да роди детето и веднага да го даде за осиновяване — отчаяна, мъчителна стъпка, или да го задържи и отгледа сама.

Лили бе предпочела да стори последното и Вики не можеше да я вини. По нейно мнение Лили щеше да се справи отлично, защото по природа беше практична, добър организатор и за щастие имаше собствени пари и не зависеше от никого.

В това беше ключът, в парите. Те щяха да дадат закрила и на нея, и на детето.

Раждането на извънбрачно дете в ония дни бе самоубийствено за жена, изпаднала в тази ужасна ситуация. Незаконороденото й лепваше огромно позорно петно и ако жената не бъдеше защитена от бащата, бе обречена. Дори в епохата на крал Едуард, в която имаше много повече свобода, отколкото по времето на кралица Виктория, срамът оставаше. Независимо от стремежа за забавления на аристокрацията и преобладаващата днес безнравственост, под безгрижната, блестяща фасада се криеха престорена скромност, снобизъм, ограниченост, класово разграничение и…

— Шокирах те тази сутрин, нали?

Вики едва не подскочи. Обърна се и възкликна:

— За Бога, Лили! Направо ми изкара ангелите. Не те чух, че идваш по коридора.

— Съжалявам — извини се Лили. — Но наистина те потресох, нали?

— Не, не си, в никакъв случай. Изненада ме.

— Взех решение да не мисля по въпроса, поне за момента. Може и да се окаже фалшива тревога.

Вики кимна.

— Мъдро решение — замълча, а Лили се понесе из стаята, приближи се и застана до камината. Вики не можеше да не се възхити колко красива жена бе приятелката й, с безупречния си розов тен, зелени очи и руса коса. Чертите й бяха като изваяни, изключително правилни и симетрични, изглеждаше много по-млада от годините си. Нищо чудно, че Едуард Деравенел е така запленен от нея… и кой мъж не би бил?

 

 

Марго Грант се зададе откъм градината, съблече палтото си, закачи го в дрешника и влезе в трапезарията. Замръзна на мястото си, приковала с ужас поглед в стаята. Какво се бе случило тук? Mon Dieu^[4]! Махагоновата маса беше избутана до една от стените, дванайсетте стола бяха наредени в четири реда по три, досущ като скамейки в църква, а самата маса бе превърната в някакъв домашен олтар. А над нея, от стената висеше разпятие. „Как е успял Хенри да го закове там?“ — запита се тя.

Заляха я потрес и смайване и за миг тя остана като вкаменена, а мозъкът й забоксува. Хенри отново бе изпаднал в едно от смахнатите си състояния — изпълнен с религиозен плам, си въобразяваше, че е монах и притежава собствена църква, където проповядва на паството си. Но нямаше нито един присъстващ, комуто да отдаде вниманието си.

И съпругът й не бе тук, за да държи проповед на празните столове. А къде тогава беше? Ужасена, че може да блуждае извън градината, около дома им в Аскот и е излязъл на главния път, тя изхвръкна навън. Заслони очите си от блясъка на слънцето, заоглежда се като обезумяла и завика:

— Хенри! Хенри! Къде си?

Той не откликна на призивите й и тя продължи да го търси. След няколко минути го зърна да върви неуверено през дърветата, образуващи малък шубрак в края на моравата. Сърцето й се сви. Отново се бе пременил с тъмнокафявото монашеско расо и мъкнеше дървен кръст. Когато се приближи до него, дочу, че пее, както винаги фалшиво.

Марго почувства, че й се вие свят. Лудостта му се бе развихрила с пълна сила, в това нямаше съмнение. Ами ако някой разбереше докъде се простира безумието му? И че е бил в лечебници за душевноболни? Навярно пак трябва да го вкара там. Mon Dieu! Mon Dieu!

— Хенри, Хенри, cheri^[5]! — извика тя, докато се движеше към групичката дървета. Ела, нека влезем вътре. Днес е студено.

Хенри Грант се обърна и втренчи празен поглед в нея.

— Дъще Христова — изломоти той, — добра ти утрин.

Тя преглътна отвращението си, укроти нарастващия си гняв и с ласкави думи го поведе през гъсталака, после по моравата и най-накрая — в къщата.

След като успя да го заведе в спалнята му, излезе от помещението и заключи вратата след себе си. Какъв екзалтиран идиот, умствено неуравновесен стар глупак. Едно бе абсолютно задължително. Да го държи скрит от света, докато отново не дойде на себе си.

Марго Грант поклати глава и заслиза по стълбите. Бе по-поносимо, когато изпадаше в кататонична вцепененост. Тогава поне по цял ден седеше на някой стол, без да помръдва, без да обелва и дума.